Каролине Бернард
Рандеву в „Кафе дьо Флор“ (33)

Тридесет и две

След раждането на Беноа животът на Виан отново се промени из основи. Тя беше на двадесет и седем години и носеше отговорността за дете. Върна се в Париж в средата на август 1939 година.

Атмосферата в града беше потискаща. Въздухът по улиците сякаш постоянно трептеше. Парижани стенеха под лятната горещина.

Вечерите изглеждаха неописуемо красиви. Париж тънеше в опиянение от светлини и аромати. Политическото положение обаче беше твърде нестабилно. Постоянно избухваха стачки, провеждаха се политически демонстрации и в крайна сметка Леон Блум, преди три години буквално изнесен от масите във властта, бе принуден да подаде оставка като министър-председател. Наследникът му Даладие заяви намерение да накара французите отново да работят. Хората се опасяваха, че завоеванията на Народния фронт — намаляването на работната седмица до 40 часа и платената отпуска — ще бъдат премахнати.

Към това се прибави и страхът от нова война. Преди година Хитлер бе анексирал Австрия и вече поставяше нови искания. Франция и Англия гарантираха свободата на Полша, Хитлер обаче завзе Чехия и Бохемия. Политиката на отстъпки, с която Даладие и Чембърлейн се опитаха да укротят германския диктатор през 1938 година, се провали. Той се оказа неукротим. Следващата страна в списъка му беше Полша, Нахлуването в Полша означаваше начало на война.

 

 

Още щом слезе от влака, Виан усети нервното напрежение в града. Пътниците бяха твърде малко — половината град вече се беше изнесъл на почивка. Тя се огледа и видя Дейвид, който стоеше в края на перона и четеше вестник. Остави куфара, за да го погледа на спокойствие: висок и строен, облегнат на една колона с леко издадено напред стъпало, той четеше задълбочено. Изглеждаше променен. Заякнал. Въздухът в Нормандия и успехът явно му се отразяваха добре.

Виан неволно си припомни как бе пристигнала тук преди десет години. Мина покрай големия бюфет и забеляза отражението си в огледалото. Спря изненадана. Колко се беше променила! Уплашената млада жена, чийто провинциален произход си личеше отдалеч, се бе превърнала в красива, самоуверена дама, която гледаше хладно към света изпод кокетно нахлупената синя барета. Тясната й пола свършваше малко под коляното и разкриваше стройни прасци. Токовете на обувките й потракваха по мраморните плочи. Днес знаеше отлично по кой път да тръгне. Идващите насреща й хора й правеха път да мине и автоматично произнасяха „пардон“. Тя не свеждаше поглед, наслаждаваше се на анонимността си в големия град — тук никой не знаеше, че е неомъжена майка, оставила детето си в провинцията. Играеше перфектно ролята на коренячка парижанка, която се оправя сама в живота.

Стигна само на няколко крачки от Дейвид, а той все още не я забелязваше. Най-сетне вдигна очи. Отпусна вестника и впи поглед в лицето й. След минута я притисна в обятията си.

— Мили Боже, Виан, колко ми липсваше!

Целуна я страстно, без нито за миг да я изпусне от прегръдките си.

Виан бе готова да остане с часове така, обгърната от ръцете му, от аромата му. После обаче се отдели от него. Дейвид я задържа, за да я огледа.

— Какво си направила със себе си? Станала си още по-красива.

Виан знаеше причината. След раждането си бе възвърнала предишната фигура, но сега беше мека и закръглена. Вече не изглеждаше момиче — и тялото, и душата й бяха на жена. Сега беше майка, в живота й имаше едно малко същество, по-важно от всичко друго. Детето променя живота на жената. Тя погледна Дейвид, който все още очакваше да чуе отговор на въпроса си.

— Знаеш ли, лятото в провинцията ми се отрази добре. Ядях много, разхождах се. Също като теб. И ти изглеждаш променен.

— Когато спечеля пари, ще си наемем къща на село и ще живеем там като Господ във Франция.

— Когато ние спечелим пари — поправи го с усмивка Виан.

— Много скоро ще имаме повече от достатъчно, ще видиш. — Прегърна я отново и я притисна до гърдите си. — Защо не дойде на вернисажа? Много исках да си до мен. Всички питаха коя е прекрасната жена на платната ми. Дамите направо се пръскаха от ревност.

Виан се освободи от прегръдката му.

— Нали знаеш, трябваше да бъда в Тулуза. Не успях да се измъкна.

Това не беше вярно. В началото на август тя беше с Беноа в Маноск. Честно си признаваше, че за нея е много по-важно да бъде със сина си, макар мислите й много често да отлитаха към Дейвид в Париж.

— Изпратих ти пари за влака. Можеше да дойдеш поне за една вечер.

Виан реши да не обсъжда повече темата — усещаше, че той все още се чувства засегнат.

— Сега съм тук. Продаде ли картината?

— Имаш предвид „След бала“? Та ти още не си я видяла завършена. Ела, веднага ще отидем на улица „Лафайет“ при Дюдеван.

 

 

Галерията на Дюдеван се намираше на ъгъла на улица „Лафайет“. На това място нямаше сгради и се откриваше свободен поглед към куполите на „Сакре Кьор“. Вече се здрачаваше и бялата църква се бе оцветила в нежнорозово. Виан го прие като добра поличба. Досега галерията на Дюдеван не й се виждаше особено добро място за изложба. При последното си идване тук се бе ужасила от редящите се едно след друго все по-тъмни помещения, където цареше грандиозен хаос. Навсякъде по стените бяха облегнати картини, някои с главата надолу или с гръб към зрителя. В най-близкото до улицата помещение бе поставено голямо писалище, отрупано с вестници, кореспонденция, всякакви дреболии, карти на метрото, опаковъчни материали и какво ли още не. Звъннеше ли телефонът, се налагаше Дюдеван да го измъква изпод натрупани документи. Виан постоянно кихаше, защото прахът беше навсякъде. А двете вътрешни помещения бяха още потъмни и още по-пълни. Днес обаче всичко изглеждаше променено.

— Лично помагах да се въведе ред — пошепна й Дейвид. — Пренесохме вещите в задните помещения.

— И сега никой не може да влезе там — допълни Дюдеван, излязъл да ги поздрави. — След края на тази изложба никога няма да знам къде какво се намира.

Празното писалище в средата придаваше на помещението вид на много по-голямо. Картините на Дейвид веднага привличаха погледа на посетителя. Виан мина бавно покрай платната. Повечето й бяха познати от ателието му. На много от тях беше изобразена тя. Видя се, каквато беше преди няколко години, все още невинна, преди да остави сина си в провинцията, млада, красива и безгрижна… Очите й се напълниха със сълзи. В последно време това й се случваше често. Бременността и раздялата с Беноа бяха изострили емоционалността й. Бързо си изтри бузите, защото не искаше Дейвид да забележи вълнението й.

Във второто помещение висяха картините, създадени в Кан. Две малки платна показваха жени на полето. Навярно Дейвид ги бе нарисувал през последните седмици от престоя си, точно според своите желания. Виан откри три актови картини, на които беше тя. Тялото й светеше в топъл златист цвят под падащите през прозореца слънчеви лъчи, очите й бяха подчертани с черни линии, веждите изглеждаха прави и тънки. Очевидно Дейвид не се бе затруднил да нарисува тялото й по спомени. Нищо чудно обаче да я е скицирал тайно, докато е спяла. Във всеки случай промените в тялото й, предизвикани от бременността, си личаха съвсем ясно — поне за човек, който беше наясно с положението. Като цяло картините от Кан изглеждаха по-смели, с модерно водене на четката, много по-цветни. Сякаш силата на близкото море се беше увековечила в тях.

— Прекрасни са — пошепна Виан. — Различни. По-смели.

— Виждаш го, нали? Знаех си — кимна Дейвид.

Тя се усмихна.

Виан разгледа изложбата и се върна в близкото до улицата помещение, за да се изправи пред главното произведение. Беше си го запазила за края, защото за нея това бе най-важната картина: „След бала“. Вгледа се внимателно и осъзнавайки какво е постигнал Дейвид, въздъхна удовлетворена. Обикна картината още в Кан, тогава я смяташе за завършена, но той очевидно бе прекарал още много часове пред платното, за да я направи съвършена. Виан остана възхитена не просто от цветовете и точните детайли, а от израза, който Дейвид бе придал на лицето й. Да, тя изглеждаше красива, това се дължеше на скъпоценната рокля от Вионе, на нежната кожа и вдигнатата на кок коса, прихваната от наниз перли, с меко падащи по тила кичурчета. Изразът на лицето й обаче беше много специален. В него се криеше спокойна увереност, същевременно жената беше вглъбена в себе си и замислена.

— Би могъл да ме нарисуваш как те гледам — каза тя на Дейвид, който през цялото време стоеше зад нея и наблюдаваше реакцията й.

Той зарови пръсти в гъстата си коса.

— Да, би трябвало. Но не бях в състояние да уловя онова, което бе вътре в теб. Убягваше ми. В Кан често имах чувството, че мислиш за друго, не за мен. Имаше нещо в погледа ти, в начина, по който понякога отместваше очи… — Пристъпи по-близо и сложи ръце върху раменете й. — Твърде много ли поисках от теб? Нима те изгубих?

Виан се обърна и впи поглед в лицето му.

— Как бих могла да живея без теб?

— Опасявам се, че ти ще се справиш по-добре, отколкото аз без теб. През последните месеци ми липсваше толкова силно, че едва не умрях.

Виан се усмихна.

— Ти се нуждаеш непрекъснато от отдалечаване.

Дейвид сведе поглед.

— Аз съм несправедлив и егоист. Въпреки това искам винаги когато се нуждая от теб, да си близо до мен. Не мога да съществувам без теб.

— Обичам те — отвърна тихо тя.

 

 

Позволиха си такси до улица „Дагер“. Там отпразнуваха успеха на Дейвид и новата си среща. Още с влизането Дейвид я привлече към себе си и я целуна. Виан простена. Колко й беше липсвала любовта му.

— О, Виан — прошепна той, заровил лице в шията й.

Започна да милва гърдите й нежно, но и настойчиво.

Тя се притисна към него. Искаше да го усети целия, дрехите само пречеха. Започна да разкопчава ризата му, копнееше да помилва гладката кожа на гърдите му. Любиха се през цялата нощ, едва на разсъмване заспаха, нежно прегърнати.

Виан се събуди, когато Дейвид донесе вестника и кроасани. Никога не беше излизал да вземе закуска. Нещо между тях се бе променило.

Дейвид остави кроасаните на масата и отвори вестника.

— Чуй какво пише този жалък драскач!

В тези несигурни времена, когато нашата страна е в опасност, е крайно неприлично да се излагат портрети на елегантни дами в красиви рокли, отдадени на екстравагантни забавления. Но един галерист евреин надали познава подобни грижи.

Дейвид кипеше от гняв.

Виан се уплаши. Седна в леглото и попита:

— Какво иска да каже този? Дюдеван наистина ли е евреин? Отвратителни думи!

— Ако го видя, ще му фрасна един!

 

 

През следващите дни Виан беше изпълнена с нервно безпокойство. Чувстваше се прещастлива, че е отново с Дейвид, ала копнежът по Беноа я изгаряше. Тепърва щеше да се учи да живее без него. Освен това изложбата на Дейвид не протичаше така, както той се бе надявал. Времето не беше подходящо за посещаване на галерии и гледане на картини, още по-малко за купуване. Всички погледи бяха отправени с безпокойство към Германия, където Хитлер все по-открито заявяваше желанието си за война.

Дейвид се тревожеше.

— Ако започне война, ще ме върнат в Англия.

Тази перспектива го вцепеняваше. Не беше в състояние да рисува. Часове наред стоеше пред статива, без да вдигне четката. Накрая я захвърляше изнервено и отиваше да се напие. Виан не излизаше с него. Имаше си свои грижи. Страдаше за сина си. Гърдите я боляха, когато мислеше за него и си спомняше тихото мляскане при кърмене. Сега Беноа сигурно гледаше Агнес с онзи неразгадаем поглед, в който беше скрит целият свят и който стигаше до дъното на душата.

Шумните забавления, съчетани със страха от неизбежно наближаващото, костваха много сили. Парижани се забавляваха — до смърт. Танцуваха върху пламтящ вулкан. Никой не ги обвиняваше. Всички предчувстваха скорошния край на добрите времена. Всички вземаха, каквото още беше възможно. Откакто Народният фронт бе въвел платената отпуска, французите ходеха на море. Ако бяха влезли в града през тези дни, германците нямаше да заварят никого.

Но нима генералите не тръбяха, че френската армия е по-силна от всякога, че линията „Мажино“ е непревземаема, че немците никога няма да се осмелят да воюват срещу Франция — а ако все пак го направят, ще се провалят с гръм и трясък!

Всички искаха да вярват в това и да се насладят на почивката си. Виан не вярваше в мира. Страхуваше се, че ако се стигне до война, ще изгуби Дейвид.

 

 

Само две седмици след завръщането й в Париж пристигна телеграма от Лондон. Бащата на Дейвид бе починал. Той веднага си събра багажа и потегли, за да стигне навреме за погребението.

— Ако се случи нещо…

Виан го погледна ужасена.

Той пристъпи към нея и взе ръцете й в своите.

— Ако не се върна до четири седмици, прибери картините в твоя дом и освободи жилището ми.

Тя кимна.

— Дотогава със сигурност ще си се върнал — промълви и опита да се усмихне.

— Ще се върна, как няма да се върна.

Целуна я и се качи на влака. В следващия миг обаче отново скочи на перона, грабна я в прегръдките си и я целуна с цялата страст, на която беше способен.

Виан захълца. Дейвид се откъсна от нея със сила, скочи в потеглилия влак и остана на вратата да я гледа, докато влакът излезе от гарата.

 

 

След три дни германският Вермахт влезе в Полша. Във Франция бе обявена мобилизация, на 3 септември Англия и Франция обявиха война на Германския райх. Служителите в Ботаническия институт започнаха да опаковат скъпоценните експонати и книги и да ги изпращат в архиви и подземия извън Париж. Ежедневно пристигаха камиони и отпътуваха, натоварени със сандъци. Затвориха изложбата. И без това вече не идваха посетители.

В края на месеца Виан отиде при мадам Обленски да освободи жилището на Дейвид.

— Знаех си, че мосю Скот няма да се върне. Времената са лоши — въздъхна хазайката.

Виан обиколи за последен път помещенията, където бе живяла с Дейвид. Тук нямаше много картини, повечето бяха изложени в галерията на Дюдеван. Дейвид бе взел костюмите си, само зимното му палто висеше самотно в гардероба. Виан го откачи и зарови лице в меката материя, за да вдъхне аромата му.

Събра платната, опакова всичко. Вещите на Дейвид от годините в Париж се събраха в три кашона. Тя повика такси, за да ги закара на пасаж „Котен“.

Подреди кашоните в един ъгъл. Огледа малкото си жилище и усети огромна празнота. Животът й с Дейвид бе приключил. Не вярваше, че войната ще свърши бързо и той ще се върне при нея. Тя щеше да живее без него, без любовта му. Това я плашеше. Крачеше из стаята и плачеше.

Поне да можеше да му пише! Клотилд редовно получаваше писма от Жано, който бе мобилизиран близо до Мец и работеше в някаква метеорологична наблюдателница. А тя бе получила само една пощенска картичка с няколко реда.

Дейвид пишеше, че е длъжен да се погрижи за майка си и за фабриката. Че са го мобилизирали и няма право да каже къде се намира. Че не рисува, защото няма време.

„Няма време и за любов“, помисли си горчиво младата жена. Цензурата беше задраскала последните три реда. Виан многократно завъртя картичката, вдигна я срещу светлината, опита се да измие черната боя, но така и не успя да прочете какво е искал да й каже Дейвид.