Каролине Бернард
Рандеву в „Кафе дьо Флор“ (34)

Тридесет и три

В парковете копаеха окопи. Разпределяха се скривалища, провеждаха се упражнения по противовъздушна отбрана. В големите градски сгради хората слизаха в мазетата и в помещенията на портиера, останалите намираха убежище в метростанциите. Поради затъмнението нощите в града на светлините оставаха черни, само боядисаните в синьо лампи пред входовете на метростанциите сочеха пътя на парижани. Германците все още не бяха прекосили границата и в града не падаха бомби, затова никой не смяташе войната за истинска. И французите не нападаха немците. Двете армии стояха една срещу друга на границата и не предприемаха нищо. Забраната за танци скоро бе вдигната, кината и театрите пак се пълнеха, само вечерният час принуждаваше посетителите да се приберат вкъщи веднага след представлението с пословичното „последно метро“.

„Париж си остава Париж“, пишеше на плакатите и във вестниците. Повечето хора вярваха с готовност в подобни лозунги. Въпреки обявяването на война животът в Париж си течеше както досега, само с някои ограничения.

Дюдеван й писа, за да попита какво да прави с непродадените картини. На път към галерията Виан си помисли, че не знае дори първото му име. Зави зад ъгъла и се стресна. Големият прозорец беше счупен и набързо закован с дъски. А самият Дюдеван изглеждаше ужасно отслабнал, лицето му бе посивяло. Все пак положи усилие да бъде любезен. Виан си припомни как Дейвид го наричаше „глупав добряк“. Върху голямото писалище отново бяха струпани обичайните документи и всякакви дреболии. Пак старата бъркотия. Дюдеван забеляза погледа й и извинително вдигна ръце.

— Знаете ли, тук вече не идват клиенти… или съвсем малко. Няма значение как изглежда. Ще си уредя нещата и…

— И какво?

— Ще напусна Париж. Имам приятели на юг. Там било по-добре, казват. Хората не се страхували толкова от чуждестранни шпиони.

Виан разбра за какво намекваше той: много немци и австрийци, потърсили убежище във Франция след идването на Хитлер, бяха арестувани като вражески шпиони и изпратени в лагери.

— За щастие аз имам френски паспорт, но пак не е лесно… Съжалявам, но не мога да направя нищо повече за Дейвид. В момента никой не се интересува от изкуство. Миналата нощ някой ми разби прозореца. Глупава момчешка шега, предполагам.

И двамата знаеха, че не е вярно. Антисемитските лозунги бяха много популярни.

Виан се възхити от самообладанието на дребния мъж.

— Много съжалявам — промълви с болка тя. — Срамувам се от отношението на моята страна към хора като вас.

— Вие не сте виновна — отговори с усмивка той. — Да ви изпратя ли картините?

Посочи й голям топ навити платна.

— Не, ще ги взема веднага. Какво стана със „След бала“?

Внезапно си пожела картината да е още тук. Копнееше да я види, да си припомни най-щастливото си време с Дейвид. Тази картина беше връзката й с него.

Дюдеван посочи навитите платна.

— Тук е. Дейвид не пожела да я продаде, въпреки че клиентът му предложи две хиляди франка. Каза ми, че картината принадлежи на вас.

— Не знаех… — пошепна Виан и пое дълбоко дъх. Дейвид й бе доказал любовта си по необикновено трогателен начин. — Довиждане и внимавайте за себе си — заръча тя на малкия мъж.

— О, не се притеснявайте за мен. Ще се оправя.

Дюдеван стисна тъжно ръката й и я изведе от галерията.

 

 

За щастие Виан имаше работата си и успяваше да отклонява вниманието си от копнежа по Беноа и Дейвид. В Ботаническия институт настъпиха доста промени. Мобилизираните й млади колеги скучаеха в окопите в северната част на страната. Всички експедиции и екскурзии бяха отложени. Много страни, с които Франция беше във война или където се водеха бойни действия, бяха забранени за посещения. Не им доставяха чуждестранни списания. Контактите с колеги от други научни институти се прекратиха. За щастие Албер продължаваше да работи в института — беше твърде възрастен, за да го мобилизират. Двамата с Виан се сближиха още повече. Харесваха се и с радост работеха заедно. Понеже нямаха много работа, се заеха да прегледат неизчерпаемите складове. Откриха истински съкровища, доставени преди десетилетия, все още неоценени и некаталогизирани. Намериха документация и материали от експедиции, участниците в които бяха починали преди много години. Тази работа им донесе нови познания, но в нея имаше и нещо потискащо. И двамата я възприемаха като безполезно занимание.

След работа Виан бързаше да се прибере вкъщи, при картините на Дейвид. Още първата вечер окачи възможно повече. С нетърпение очакваше да ги види отново, особено „След бала“. Разви голямото платно и се отдаде на чувствата си. Помнеше всяка минута, през която Дейвид я беше рисувал. Отново усети тръпките по кожата си, предизвикани от хладното помещение, но и от възбудата, която я обземаше при плъзгането на четката по платното, тихите указания на Дейвид и разговорите им. По някое време напрежението ставаше непоносимо, Дейвид захвърляше четката, идваше при нея, вдигаше я на ръце и я носеше в леглото.

Сега картината висеше срещу леглото й — там беше единствената достатъчно голяма стена. Виан лежеше и се учудваше как Дейвид е успял да я нарисува такава. В нейния живот нямаше опияняващи бални нощи. Тя работеше упорито и твърде рядко си позволяваше да се позабавлява. А в момента беше много самотна, без Дейвид и без Беноа.

Обземеше ли я усещането, че таванът ще рухне върху главата й, отиваше на кино. Понякога гостуваше на Клотилд.

— Ние сме млади и красиви, би трябвало да се забавляваме — въздишаше приятелката й. — А какво правим вместо това?

— Времената не са подходящи за забавления — отговаряше Виан. — Тревожа се за Дейвид. Не знам къде е, какво прави. Може да се сражава някъде…

— Все още не се водят сражения — успокояваше я Клотилд. — Само в Полша.

И двете се страхуваха, че положението ще се промени.

 

 

Виан прекара първата военна Коледа в Маноск при Беноа; четвъртото й посещение след раждането му. През октомври го бяха кръстили. Клотилд замина с нея за Маноск, защото бе избрана да му стане кръстница. Денят беше чудесен, много тържествен, но когато Беноа се разплака, не Виан, а Агнес го прегърна, за да го успокои. Виан бе съкрушена, ала Клотилд я утеши.

— Един ден той ще живее при теб.

Този път Виан си взе цяла седмица отпуска, за да остане по-дълго с детето си.

При всяка нова среща с Беноа установяваше колко се е променил. Будуваше по-дълго, гледаше я и издаваше щастливи звуци. Навън беше хладно, над хълмовете вееше студен вятър, но Виан редовно го извеждаше на разходка. Чувстваше се добре да ходи до изтощение, докато малкият спи в количката си. Беше й безкрайно трудно да гледа как Агнес го кърми. Тя бе принудена да се откаже от тези моменти на истинска, съкровена близост. Седеше настрана, защото й беше непоносимо, че нежните погледи на Беноа по време на кърменето не са предназначени за нея. Оставаше й само да слуша тихото му премляскване и блажените въздишки.

Беноа успя да й компенсира отсъствието на Дейвид. Виан съзнаваше, че времената не са подходящи за любов, и се опитваше да бъде смела, но когато в началото на новата година седна сама във влака за Париж, я обзеха безкрайна умора и тъга.

Какво ли щеше да е след една година? А след три, след пет? Нима и тогава щеше да е разделена от сина и от любимия си? Нима войната щеше да дойде във Франция?

 

 

На Петдесетница германският Вермахт нахлу в Холандия и Белгия и преодоля защитните линии. След три дни, на 13 май 1940 година, германците прекосиха границата с Франция, без да срещнат сериозна съпротива. Парижани започнаха да пресмятат колко време ще мине, докато първите военни части пристигнат в Париж. През нощта на 3 юни обявиха първата въздушна тревога. Германците бомбардираха заводите на „Ситроен“ и „Рено“ в столицата, паднаха убити. Хората прекараха ужасна нощ в противовъздушните укрития.

Започна евакуация. Всеки ден двадесет хиляди парижани напускаха града с влакове и автомобили, на велосипеди и с каруци. Мнозина вървяха пеша. Полицията охраняваше гарите, иначе хората щурмуваха влаковете. До края на май избягаха един милион души. Пътищата към южната част на страната бяха безнадеждно препълнени. Спираха влакове, семейства се разделяха, в хаоса се изгубиха няколкостотин деца. След бомбардировките на автомобилните заводи страхът нарасна. Още повече хора поискаха да напуснат Париж. В дива паника, сред невъобразим хаос бягаха от града и се насочваха на юг. В това време от север в града влизаха други французи, бягащи от германците. На много места хората оставяха добитъка си в оборите. Бежанците често ставаха жертва на алчни селяни — искаха им цяло състояние за чаша вода. Германските самолети летяха ниско и хвърляха бомби. Видеха ли неприятелски самолети, хората се втурваха да бягат и търсеха прикритие в нивите, в горите или в канавките. Съседката на Виан, шивачката, също тръгна на юг с мъжа си и децата с надеждата да намери убежище при сестра си. Портиерката отдавна я нямаше, продавачът на вестници и собствениците на пекарната на ъгъла също се евакуираха. Повечето редакции на вестници опустяха. Напуснаха чиновници и много собственици на ресторанти.

На 10 юни избяга и правителството. За няколко часа автомобилите изминаха едва сто и двадесет километра. Дори министрите не напредваха по безнадеждно претъпканите пътища. Страната се разпадаше.

На 13 юни обявиха Париж за отворен град, за да се предотвратят разрушения, и Виан се разплака. Само след ден, появили се от нищото, първите немски войници вече маршируваха по опразнените улици. Виан тъкмо слезе от автобуса на връщане от работа, когато видя първата група да пресича булевард „Клиши“ и да спира пред „Мулен Руж“. Сви се в един вход, докато войниците отминат. Вървяха двама по двама, високи руси мъже, снимаха се и се смееха. Улицата беше абсолютно пуста. Останалите в града парижани си стояха вкъщи, защото им беше непоносимо да гледат как окупаторите се наслаждават на триумфа си.

 

 

Виан нито за миг не помисли да избяга от града. Беноа се намираше на сигурно място при Агнес. Все още се надяваше Дейвид да се обади. Къде щеше да я намери, ако не в Париж? Прекарваше безсънни нощи, когато въздушните тревоги я принуждаваха да слезе в мазето, но след ужасните истории, които разказваха бежанците, смяташе опасността да я улучи германска бомба за по-малка от опасностите по задръстените пътища във Франция. Тя остана, ала Париж вече не беше нейният град. Мразеше да вижда униформените по улиците и се срамуваше, когато френски полицаи козируваха пред немски офицери.

 

 

В понеделник, 17 юни 1940 година, Виан отиде на работа както обикновено. Нищо, че музеят, подобно на всички други музеи, беше затворен. По-добре да е там, защото не понасяше бездействието. По пътя се отби да вземе от препаратора на улица „Риволи“ редките пеперуди от Амазонка, които двамата с Албер бяха открили в стари кашони. Поради необичайно оформените си хоботчета тези пеперуди извършваха много особено опрашване. Небрежното съхранение почти ги беше унищожило. Виан взе грижливо опакованите кутийки и се качи в автобуса. На площад „Конкорд“ ги спря огромна навалица. Тя огледа с отвращение чувалите с пясък, с които се опитваха да защитят обелиска.

„Каква навалица в Париж — помисли си. — Значи, не всички са заминали.“

Слезе заедно с другите пътници, загрижена да опази пакета си. Отнякъде се чуваше треперещ глас.

— С натежало сърце ви казвам, че трябва да спрем борбата. Тази нощ се обърнах към противника, за да го попитам дали е готов заедно, като войници, според всички правила на честта, да потърсим начин да спрем сраженията.

— Това е Петен — пошепна някой до нея. — Речта му бе обявена за днес по обед. Цялото ми семейство седи вкъщи пред радиоапарата. Какво говори той? Иска войниците ни да сложат оръжие? Просто така?

Наблизо започна брожение. Престарелият маршал Петен, героят от Вердюн, бе станал премиер-министър на страната в края на седмицата.

— Това не е нашият маршал. Ако е той, значи немците са го принудили да изрече тези глупости — изкоментира някой.

— Обявява примирие, без дори да е чул условията на врага? Предател! — прозвуча гласът на дебела жена. Бузите й бяха зачервени от вълнение, тя размахваше чантата си, сякаш нанасяше удари.

— Значи, вече няма да се бием с бошовете? — Мъжът, изрекъл тези думи, се огледа страхливо. Окупаторите не обичаха да ги наричат така.

Жената до Виан се преви и повърна. Виан също изпитваше физическо отвращение към чутото. Примирие. Край на битката срещу окупаторите. Не е възможно победителят от Вердюн така лекомислено да предаде страната на врага! Не му ли е достатъчно да гледа как немците в Париж се държат като господари? Ами ако победителите поставят неприемливи условия?

Недоволството растеше. Хората крещяха, размахваха юмруци, нахвърляха се срещу онези, които вземаха страната на Петен. Те твърдяха, че предложението му ще донесе мир на страната, а мъжете и синовете най-после ще се върнат у дома. Пристигна рота немски войници и командирът им призова тълпата незабавно да опразни площада. Войниците вдигнаха пушките за стрелба и недоволното множество се разпръсна.

 

 

Виан пристигна в института потисната и уплашена.

— Какво ще стане сега? — попита тя Албер. Както обикновено, той слушаше радио. Постоянно сменяше станциите — френски, английски и американски.

Погледна я замислено.

— Още има надежда — каза след малко. — Според слуховете един човек призовава от Лондон да продължим борбата.

— Кой е той?

— Казва се Дьо Гол.

Виан никога не беше чувала това име.

— Ако не направя нещо, ще полудея — извика тя.

— Тук много колеги мислят като теб — рече Албер. — Тази вечер можеш ли да останеш до по-късно? Тогава ще си поговорим. Обаче нито дума на Жан-Мари. Пази се от него. — И след кратко колебание продължи: — Надявам се, нямаш нищо против да си говорим на ти. Сега ние, французите, трябва да се държим един за друг. Няма място за формалности.

Жан-Мари, един от домакините, показваше открито симпатиите си към Хитлер и разнасяше последното издание на Je suis partout — вестника на националистическата и антисемитска десница. Естеството на работата му осигуряваше достъп до всички помещения и той много обичаше да се появява някъде неочаквано. Изчакаха го да си тръгне и едва тогава се събраха. Албер Мартин-Кюриел, Виан и градинарят Максим. Той доведе колегата си Мишел, който не криеше принадлежността си към комунистическата партия. През септември 1939 година партията бе забранена и много от другарите му влязоха в затвора.

Срещнаха се не както обикновено в голямата заседателна зала в кулата, където имаше врати във всички посоки, а в кабинета на Албер. Така беше по-сигурно, там никой нямаше да им пречи. След пет минути вратата се отвори с трясък и в помещението нахлу Делфин Дарио.

— Много съжалявам, но имах късен посетител в библиотеката — извини се тя, сякаш най-естественото нещо на света беше да закъснее за конспиративна среща. Седна до Виан и двете си стиснаха ръцете под масата. Имаха обща кауза. След известно обсъждане решиха да се срещат на всеки две седмици, във вторник. Отначало само за да си вдъхват взаимно смелост и да си разменят информация. В момента това беше най-важното. По-късно щяха да обмислят конкретни действия.

— Ще почакаме да чуем дали утре Дьо Гол ще ни призове към борба — заключи Албер.

 

 

Виан се прибра вкъщи с леко сърце. Отново бе добила смелост. Сковаващият срам, който изпитваше през последните дни при срещи с немски войници, беше отстъпил място на предпазлив оптимизъм.

В речта на маршала, публикувана на следващия ден във вестниците, бе сменено решаващото изречение: „Трябва да се опитаме да спрем борбата.“ Ала вече беше късно. Франция сложи оръжие, милион и половина френски войници станаха немски военнопленници. Мъжете и синовете не се завърнаха у дома.

 

 

След работа Виан отиде при Клотилд. Завари я обляна в сълзи.

— Няма да демобилизират Жано. Ще замине за Германия като военнопленник. Виж какво получих!

Подаде й писмо, по-скоро лист хартия, откъснат от книга и изписан набързо. Жано съобщаваше, че го местят в Германия и ще даде писмото на хазайката си на фронтовата линия с надеждата тя да го препрати на Клотилд.

— Мразя бошовете — изплака задавено Клотилд.

Виан въздъхна.

— Според мен сега е моментът да изпием по един коняк. Налага се да пренощувам при теб. Скоро ще мръкне и няма да успея да се прибера преди вечерния час.

 

 

На следващия ден към французите се обърна друг глас, този път по британското ВВС, точно както бе предсказал Албер. От Лондон Шарл Дьо Гол призова французите да поведат борба срещу немските окупатори в сътрудничество с британците.

— Франция не е сама!

Той повтори изречението три пъти и Виан схвана посланието: „Аз не съм сама.“ Погледна Албер в очите и разбра, че той мисли същото. Най-сетне някой да каже каквото чувстваха всички. Най-сетне някой да даде глас на окупираната, унизена Франция!

Албер премести на френска станция и изключи радиото. Човек никога не знаеше какво може да се случи. Приглади назад светлосивия си кичур, вдигна един стол и безмълвно го постави пред големия стенен часовник, окачен в коридора на хербария. Премести стрелките на дванадесет и половина — френското време. Откакто в Париж командваха германците, всички часовници бяха преместени с един час напред, по „германско време“. Домакинът на института бе нагласил всички часовници по новото време. И двамата знаеха, че като види промяната, Жан-Мари веднага ще премести стрелките на часовника. Въпреки това изпитаха удовлетворение. Ръчните им часовници си оставаха на френско време. Отказваха да живеят според времето на неприятеля.

Докато вървеше към дома си, Виан гневно стискаше юмруци. Навсякъде висяха знамена с пречупен кръст, никъде не се виждаше трикольорът. Навсякъде мъже в немски униформи.

През следващите дни по улиците на Париж се появиха още повече германски военни. Бели указателни табели показваха пътя към различни служби, които се помещаваха в реквизирани къщи и публични сгради. Виан престана да ходи в Люксембургската градина, защото немците бяха превърнали тамошния дворец в главна квартира на Луфтвафе. Стана още по-лошо. Затвориха някои улици, защото там бяха разположени важни немски учреждения. А Гран Рекс стана кино на Вермахта и бе забранено за французи.