Каролине Бернард
Рандеву в „Кафе дьо Флор“ (2)

Едно

— Погледни, Жан-Луи! Там отзад е Айфеловата кула!

Символът на Париж се издигаше дързък и елегантен над морето от сгради. Намирахме се на възвишение малко пред града и ламаринените покриви блестяха сребърни под разпръснатата вечерна светлина. Бяхме тръгнали от Сет сутринта и се приближавахме към Париж по магистралата от юг. Най-после пред мен се разкри тъй дълго жадуваната гледка. Париж!

— Ей там оттатък, отляво! Виждаш ли я? Боже, колко е красива! Никога не я бях виждала така, осветена от залязващото слънце! Как свети само! Погледни! В най-сладникавия розов цвят!

— Сега не мога да гледам натам — отговори Жан-Луи.

В момента се опитваше да се престрои в дясната лента и да пропусне шофьора, сърдито надул клаксона зад него, а това изискваше цялото му внимание — върволицата от коли по трите ленти не секваше, между автомобилите нагло се стрелкаха мотори и ги изпреварваха.

Радостта отново да съм тук ме завладя. Само още няколко минути и пак ще бъда в града на мечтите си. Тук, съвсем близо до магистралата, се намираха индустриалните паркове и големите жилищни комплекси, но аз знаех, че зад тези по-скоро делови сгради вляво и вдясно от магистралата се простират булевардите с техните великолепни къщи, украсени с балкони и еркери. Пред къщите минаваха широки тротоари, по тях бяха наредени маси и столове на кафенетата, скрити под тенти. Представих си течението на Сена и тръгнах на разходка. Все още познавах града много добре. На север пред нас се издигаше хълмът Монмартър — в същия миг зърнах над покривите ослепително белия купол на „Сакре Кьор“. Колко пъти бях обикаляла тесните, винаги малко мръсни улички под църквата — там Париж все още изглеждаше както преди сто години, когато на Монмартър са живели, обичали и танцували хората на изкуството и техните дами.

Последният слънчев лъч улучи редицата прозорци на горния етаж на офис сграда и позлати околните фасади. Поех дълбоко дъх. Това беше за мен Париж: светлината, която рано сутринта или, както сега, от вечерното слънце, се пречупваше златна в цинковите покриви, а фасадите от пясъчник заблестяваха като копринено кадифе. Залезеше ли слънцето, градът сменяше златната си дреха със сребърна. Доскоро потопени в трепкаща светлина, сега сградите добиваха остро очертани контури.

Спомних си колко много вечери се вливах в потока от хора, които излизаха от метростанциите, на път към къщи пазаруваха за вечеря в Cremeries и Boulangeries, както се наричаха млекарниците и пекарниците, или сядаха в някое кафене да пийнат чаша червено вино, преди да се приберат. Колко пъти си бях бъбрила приятно с пекарката или продавача на вестници. Никой не владее изкуството на тези леки разговори по-добре от собствениците на магазинчета в Париж — няколко думи, не казват много, но те карат да се чувстваш приятно и уютно.

После и миризмите, толкова типични за града. Леко металната, уникална миризма на метростанциите, ароматът на парфюм и липов цвят през пролетта, на горещи, леко загорели кестени през есента, на сладки палачинки, предлагани от улични търговци.

Погледнах с блеснали очи към Жан-Луи.

— Знаеш ли, за мен Париж е повече от струпани на едно място световноизвестни архитектурни забележителности и площади. Лувъра, обелискът на площад „Дьо ла Конкорд“, Триумфалната арка, Айфеловата кула — всички са много красиви, но за мен Париж означава определен начин на живот, красотата в детайла…

— Внимавай, глупако! — изруга Жан-Луи и натисна клаксона. Водачът пред нас му бе отнел предимството. — Извинявай, но в момента не съм в състояние да те слушам — обясни ми след малко той.

Вдигнах рамене и протегнах шия, за да погледам още малко как Айфеловата кула изчезва бавно зад сградите. Слънцето се бе скрило зад хоризонта и в момента кулата светеше сребърна. Заприлича ми на оцветена черно-бяла фотография.

Влязохме в тунел и затворих очи. Не бях в състояние да се преборя със заливащия ме порой от спомени и чувства. Отново бях на двадесет и три, сияеща млада жена със стипендия за два семестъра по история на изкуството в Сорбоната и куфар, пълен с мечти. Слязох от влака на Лионската гара с твърдото убеждение, че отсега нататък Париж ще лежи в краката ми. Така си обяснявам причината да се случи точно това. Намерих си малко жилище недалеч от улица „Рокет“, близо до Бастилията. Всъщност жилище не е точната дума. Разполагах с някогашна слугинска стая под покрива, дотам водеше стръмна стълба и през лятото ставаше ужасно горещо. Имах едно-единствено помещение и то ми служеше за дневна, кабинет и спалня. Мъничката кухня и тясната баня бяха толкова ниски, че се налагаше да се движа с наведена глава. Никога не съм се чувствала по-добре, отколкото в онова тясно и неудобно жилище, но изцяло само на мое разположение. Всяка сутрин прекосявах Сена и отивах в университета. Следвах история на изкуството трети семестър. Смесвах се с множеството студенти, изпълващи коридорите на Сорбоната, и понякога ме обземаше страх, че сърцето ми ще се пръсне от радост. Любимият ми курс се провеждаше в достопочтеното Училище за изящни изкуства в центъра на „Сен Жермен“^[1] с многото му галерии. Творци като Моне, Реноар, Дьолакроа и Матис бяха учили живопис тук. А аз имах правото да посещавам лекции по иконография! Всеки вторник следобед се изправяхме пред картините на бившите ученици на института, окачени чак до таваните, и слушахме обясненията на мосю Парафен за значението на определени мотиви в живописта.

И тогава пристигнах в Париж в началото на май, точно както сега. Кестените цъфтяха буйно, парковете блестяха в ярки багри, жените носеха къси поли и силни цветове. След лекциите сядах край езерото в Люксембургската градина да чета и да уча. Никога друг път не съм била така жадна за знания и толкова възприемчива, както през онова лято.

През свободното си време се скитах из улиците, посещавах различни музеи и се опиянявах от уникалната магия на града. Водех пълноценен живот и не се насищах да откривам нови и нови неща. Бях готова да танцувам през целия ден. Почти не спях, защото ме беше страх да не пропусна нещо. Копнеех да получа всичко възможно от Париж.

А после срещнах Жюлиен. Един ден просто седна насреща ми в кафетерията на университета. Разположи се на червения пластмасов стол, без да помоли за разрешение.

— Здрасти, аз съм Жюлиен. Вече няколко пъти привличаш погледа ми.

Зяпнах го изумена. Изглеждаше безсрамно добре: тъмни къдрици, ослепително бяла тениска с езика на „Ролинг Стоунс“, леко тромава фигура, кожа в мек бронзов тон. На китката си носеше няколко плетени гривни. „Истинско хипи“, помислих си възхитена. Заразително жизнерадостен и невинно нехаен, той ме завладя от първата секунда. Влюбих се на мига, с цялото си сърце. От този ден нататък двамата всяка нощ обикаляхме клубовете и баровете около Бастилията. Любимата ни кръчма беше „Барагуен“ на улица „Тикетон“, недалеч от някогашните хали. Харесах заведението първо заради името и адреса. Там пиехме евтина бира, после отивахме под ръка в занемареното му жилище в „Белвил“^[2] и се любехме цяла нощ. Жюлиен беше фантастичен любовник. Докосванията му оставиха печат върху тялото ми. Никога не ги забравих и все още усещам отзвука им.

— Оттук ли да излезем, или не?

Гласът на Жан-Луи ме върна в реалността. Бяхме оставили тунела зад нас и дневната светлина ме заслепи.

— Какво? — попитах, все още пленница на спомена.

— Питам оттук ли да излезем.

Ориентирах се бързо.

— Да. Италианската порта е там отпред.

Жан-Луи зави по отклонението и потеглихме към центъра по Авеню Италия. Видях табела за булевард „Сен Жермен“ и сърцето ми ускори ритъм. С голямо удоволствие бих заобиколила, за да минем покрай Люксембургската градина. Жан-Луи обаче държеше да отидем първо в хотела. В крайна сметка не бях в Париж сама, а с мъжа си. И вече не бях влюбена студентка, а омъжена жена.

Жан-Луи ми бе подарил пътуването до Париж за годишнината от сватбата. За пръв път идвах тук след студентските години. Оттогава бяха минали петнадесет невероятно дълги години и ако преди две седмици Жан-Луи не ме беше изненадал с поканата, сигурно щеше да мине още повече време.

Остатъците от неделната вечеря все още бяха на масата между нас. Доволно отчупих парче багета и го натопих в червения сос на rouille de seiche a la setoise. Дълго име за едно относително просто ястие. Руй, гъстият сос за риба, е типичен за Сет, град на брега на Средиземно море, където живеят родителите ми: сепия в сос от зеленчуци и домати с добавена накрая чеснова майонеза — това е същинският руй. Този ден сосът ми се беше удал забележително добре. Стана като крем, с лека лютивина — винаги добавям в майонезата щипка кайенски пипер, макар че по рецепта е с шафран.

Жан-Луи наля вино на двама ни и отпи глътка. Гладкото му лице отразяваше светлината на вечерното слънце. Изтри си устата и се облегна назад. Отнесох чиниите в кухнята, наредих съдовете в миялната машина. Върнах се в стаята и видях на моето място пощенска картичка с нощна снимка на Айфеловата кула.

— На втори имаме годишнина от сватбата. Давам ти подаръка си още сега. Като го погледнеш, ще разбереш защо — обясни Жан-Луи.

Взех картичката и прочетох текста. Сигурно съм изглеждала силно изненадана. Покана за пътуване до Париж, пишеше на картичката.

— Решил си да отидем в Париж? — възкликнах. — О, Жан-Луи, откога искам да отида там! Колко е хубаво, че си се сетил!

Жан-Луи ме погледна със своята особена усмивка, леко наклонил глава по момчешки, изпълнен със снизходителност и любов — в началото на връзката ни от тази усмивка ми се подкосяваха коленете. Гласът му прозвуча съвсем меко:

— Нали знам колко си побъркана по Париж.

— Не би могъл да ми подариш нищо по-прекрасно! Много ти благодаря! — извиках възторжено и се втурнах да го прегърна.

— Най-сетне ми се удава възможност да предприема дълго пътуване с новата кола. — Лицето му светна. — Ще си прекараме чудесно. Всичко съм уредил. Резервирах хотел в Латинския квартал. Сорбоната е съвсем близо.

В главата ми мигом изникнаха картини на хотелски апартаменти в стил бел епок. Букети цветя и кутии с шоколадови бонбони, отрупани с възглавници високи легла, от които се вижда Айфеловата кула, огромна баня с джакузи. Е, не беше нужно да е чак толкова луксозно, но той все пак си бе спомнил, че съм следвала в Сорбоната, и бе резервирал хотел наблизо. Наистина ме трогна.

— Заминаваме следващата седмица в сряда. В събота ще отпразнуваме годишнината от сватбата ни в Париж и ще се върнем в понеделник. Радваш ли се?

— О, да — отговорих. — Нямам търпение да тръгнем.

Жан-Луи дойде при мен, вдигна ме от стола и ме целуна. Положи ръка върху гърдите ми. Усетих аромата на парфюма му, а под него друг, неговия, тръпчив — много го харесвах. Притеглих го към себе си.

А сега бях отново в Париж. След петнадесет години отново се намирах в града, където бях прекарала толкова щастливи мигове. В радостното ми очакване се примесваше лека меланхолия и ако бях съвсем честна, малко страх. Как щеше да ме посрещне градът? В крайна сметка вече не бях двадесет и тригодишното момиче, дошло тук да следва. Междувременно се бях омъжила и работех в градската управа на Сет. А и сбогуването ми с Париж беше нещастно.

Тогава смятах да се върна в родния град само за няколко дни, най-много седмици. Наложи се мама да влезе в болница, да й направят операция, аз държах през това време да бъда до нея и да се грижа за баща ми, който е абсолютно неспособен да се оправя сам. Ала бях твърдо убедена, че най-късно след четири седмици ще се върна в Париж и ще си завърша магистърската работа. Бях обсъдила темата с професор Парафен и се бях записала за изпита. С радост очаквах да се заровя в архивите на Училището по изящни изкуства, където междувременно работех като научна помощничка и се надявах след време да ме назначат на постоянно място. Вярвах в сияйното бъдеще.

След операцията на мама настъпиха усложнения, последваха още операции, накрая и многоседмично пребиваване в рехабилитационна клиника. Не можех да оставя родителите си сами.

— Не е нужно да се грижиш за нас — каза ми със слаб глас мама, ала в погледа й прочетох, че се надява точно на това.

Баща ми пък беше на мнение, че няколко семестъра следване по история на изкуствата е напълно достатъчно. За какво ми е да следвам още? Никой от семейството ни не беше следвал. Да не говорим колко жертви правеха родителите ми, за да плащат учението ми. Накрая се обади и Жюлиен да ми съобщи, че е срещнал друга жена.

— С теб беше хубаво — каза ми още. — Грижи се за себе си.

Напусна ме също така между другото, както ме беше завладял.

Представата да бродя из Париж, без той да е до мен, беше направо ужасна. Почти с радост писах на професор Парафен, че се налага да се грижа за родителите си и ще пропусна следващия семестър.

Скоро след Нова година се запознах с Жан-Луи. Той беше първият мъж след Жюлиен, събудил интереса ми, и след месеци на тежка тъга по изгубената ми любов той пръв успя да ме разсмее. Стараеше се да ми създава красиви моменти, за да ме освободи от унинието. Познаваше отлично околностите на Сет и двамата предприемахме дълги излети. Показа ми най-красивите кътчета, водеше ме в малки селски гостилници, познати само на него. Преди да ми стане мъж, беше най-добрият ми приятел. Човек, на когото разчитах за всичко, абсолютно надежден, готов да го разкъсат на парчета заради мен. Затова се влюбих в него. След година ме попита ще се омъжа ли за него и аз веднага казах да.

За съжаление останахме без деца и от известно време бракът ни не вървеше. Връзката ни буквално остаря — бяхме женени от тринадесет години и бракът вече не ме изпълваше истински. Не знаех дали само аз се чувствам така, дали за Жан-Луи всичко е наред. Той отклоняваше всеки опит за разговори да си изясним нещата.

Спряхме на червен светофар. Погледнах към него и улових усмивката му. Нежно помилвах ръката му. Бях му благодарна, че прави това пътуване с мен, въпреки че не обичаше особено Париж. Идвал бе тук само веднъж, по време на военната си служба, и не беше запазил добри спомени. Приех го като сериозно намерение от негова страна да даде нов тласък на брака ни. Аз също щях да се постарая.