Каролине Бернард
Рандеву в „Кафе дьо Флор“ (29)

Двадесет и осем

Прекарах лоши дни, докато най-сетне замина за Париж. С Жан-Луи се избягвахме, а когато и двамата си бяхме вкъщи, се обикаляхме като бойни петли. В неделя сутринта отново му заявих, че тази година няма да прекарам отпуската си с него, и той ми направи страшна сцена. Била съм полудяла, била съм егоистка. Само се усмихнах уморено и му отговорих, че той предпочита да е с Франсин, не с мен. Дори не го отрече.

Въпреки това все още не исках да се откажа от брака си. Все пак с Жан-Луи бяхме женени от десет години и си бяхме обещали вечна вярност в добри и в лоши времена. Когато и двамата се поуспокоихме, предложих да направим така: ще прекараме отпуската си поотделно, за да размислим. После ще вземем решение.

— Звучи като някоя от онези тъпи терапии — обобщи той.

— А ти знаеш ли нещо по-добро? — изсъсках отровно.

Да, той беше прав. Макар предложението ми да звучеше разумно и добре планирано, в действителност изразяваше само нашата безпомощност. В момента не понасях присъствието му, копнеех да се махна от него. Вечерта се преместих в малкия кабинет и през следващите дни говорехме само за най-необходимото. Вечер Жан-Луи отсъстваше до късно, а аз се радвах, че не го чувам кога се прибира. Сутрин го изчаквах да отиде на работа и едва тогава влизах в кухнята да си направя кафе.

Сами се бяхме поставили в това объркано положение и недоумявах как ще се измъкнем от него.

 

 

Най-сетне взех влака за Париж. Жан-Луи предложи с половин уста да ме закара до гарата, но аз отказах. Държах да съм сама от самото начало.

По време на пътуването гледах през прозореца или четях книга за живота на парижката художническа бохема между двете световни войни, предполагайки, че Виан Ренар се е движила в тези кръгове. Как иначе би се озовала на онази картина? Описанията на успехи, съперничества, скандали и любовни връзки приковаха вниманието ми. Всеки път, когато мислите ми се насочваха към Жан-Луи, бързах да ги прогоня. Сега идваше ред на Париж. Идваше моят ред.

За първите часове в „моето жилище“ на улица „Баньоле“ има само една дума: вълшебни. Минах през тъмния коридор на предната сграда. Очевидно съвсем наскоро е било почистено, защото миришеше силно на белина, но и на пресни кроасани. В края на коридора отворих вратата към тесен двор. Отляво и отдясно се издигаха двуетажни къщички, а зад тях няколко избуяли лехи — градинката, заобиколена от високи зидове. Веднага се влюбих в леко западналата идилия. Жилището ми се намираше на първия етаж отляво. Беше светло и слънчево. Три скромни по размер помещения преминаваха едно в друго. Най-отпред беше мъничката кухня с барплот за хранене и за работа — защото жилището беше твърде тясно, за да се постави и бюро. Следваше преходна дневна с малък диван и телевизор. Зад нея се намираше спалнята — там имаше само легло, нощно шкафче и гардероб. Не носех много багаж и бързо наредих дрехите си в гардероба. Изпробвах леглото — високо и удобно.

На нощното шкафче бе оставена книга. На корицата й видях портрета на Макс Якоб от 1907 г., създаден от Пикасо за неговия приятел поет. Моята добра поличба — видях я на снимките в интернет и я помислих за картина. Оказа се каталог от изложба. Реших вечерта да го разгледам в леглото.

Тананикайки, отворих кухненските шкафове и намерих всичко, от което щях да се нуждая през следващите две седмици. Любезната хазайка бе оставила кафе, захар, някои подправки, ориз, кубчета бульон и други важни неща.

Направих си първото кафе в парижкото си жилище и седнах на барплота в кухнята, откъдето виждах парижкото небе. Седях, пийвах си от кафето, оглеждах се и се радвах на необичайната си свобода. После ми хрумна нещо. Извадих цветното копие на снимката от чантата си и го забодох на стената с кабърки, намерени в кухненското чекмедже. Подредих върху барплота книгата за парижката бохема, листове за писане и моливи. Ето че жилището ми придоби лични нотки. Чувствах се великолепно.

 

 

След като се аклиматизирах, излязох от къщата, за да се запозная с улицата. От супермаркета си купих малко плодове и зеленчуци, мляко, масло и йогурт. После влязох в близката млекарница и си избрах най-хубавото от предлаганите сирена. На улицата имаше много заведения и неколцина търговци на вино. Взех си бутилка „Креман“ и си купих багета от пекарницата в съседната къща — ето откъде идваше миризмата на кроасани и ванилия. При влизането си установих, че пещта е в задните помещения, значи точно до моето малко жилище.

— Добър вечер, мадам — поздрави продавачката.

Подаде ми още топлия хляб и коричката изхрущя обещаващо през хартията. Вече имах всичко за първата си вечер в Париж.

Седнах на барплота и се загледах в небето, оцветено във вечерните си багри. Нежнорозови облачета на фона на бледа синева. „Като живописно платно“, помислих си. През отворения прозорец влизаше цвърчене на птици — навярно повяваше от гробището „Пер-Лашез“, което се намираше само на няколко крачки. Вече бях решила на следващата сутрин да отида първо там.

— Кой знае, може пък спонтанно да направя нещо друго. В крайна сметка тук няма да се съобразявам с никого! — почти извиках.

Отпих глътка вино и със замах отворих лаптопа. Във входящата поща ме очакваше имейл от Етиен. Този мъж беше невероятен. Сякаш бе предусетил, че писмото му ще пристигне в точния момент! Дълго се бях колебала дали да му пиша за намерението си да дойда в Париж и накрая се бях отказала. Смятах първо да се настаня и тогава да наваксам всичко пропуснато. Смятах също да изчакам, за да съм сигурна в чувствата си.

Сега знаех, че през цялото време съм чакала вест от него. Отворих имейла.

Уважаема Лили Марлен,

Изглежда, не сте получили предишния ми имейл. Преди около две седмици ви писах, че съм открил материали за Виан Ренар в Националната библиотека. В папката прочетох името Дейвид Марлоу Скот редом с нейното, следователно няма съмнение, че това е „вашата“ Виан.

Открих и още нещо! Навярно сте проследили пренасянето на тленните останки на четиримата борци от Съпротивата в Пантеона. В тази връзка също попаднах на името Виан Ренар. Бих могъл, естествено, да ви съобщя писмено резултатите от разследването си. Ако сте съгласна, ще отида в Националната библиотека вместо вас и ще прегледам папките. Много бих желал обаче да отидем заедно. Така ще ме направите щастлив.

Ако прочетете този мейл, отговорете ми, моля!

Ваш нетърпелив Етиен

Караниците с Жан-Луи бяха ангажирали цялото ми внимание и нерви. В Сет бях объркана и несигурна, главата ми гъмжеше от лоши мисли. Не исках да отговоря на Етиен в такова състояние.

Сега обаче, под парижкото небе, с чаша „Креман“ в ръка, се чувствах съвсем различно. Бях се освободила от огромен товар. Прочетох имейла още веднъж.

Какво означаваше, че е попаднал на името на моята пралеля и по друг повод? Във връзка с борците от Съпротивата срещу немската окупация. А може би във връзка с колаборационистите? Би било ужасно. Междувременно бях превърнала Виан в пример за подражание и щеше да е много страшно да открия, че е била колаборационистка. Във всеки случай това би било основателна причина хората в Сен Флоран да говорят шепнешком за нея. Не. Тя е заминала за Париж много преди войната. Не. Със сигурност не е работила за германците.

Енергично поклатих глава, пийнах още малко вино и си отчупих парче багета, за да си гребна малко от прекрасното меко сирене „Сен Нектар“.

Натиснах клавиша за отговор и започнах да пиша бързо.

Скъпи Етиен,

За няколко дни съм в Париж и много бих искала да прегледам документите заедно с вас, както и да чуя какво друго сте открили.

Кога ще ви е удобно?

Марлен

Отговорът пристигна незабавно.

Още сега! Искате ли да се срещнем в „Кафе дьо Флор“? След час? Моля ви, не казвайте не. Сега сте толкова близо до мен!

Етиен

Нещата се развиваха много бързо.

Среща в известното „Кафе дьо Флор“? Звучеше добре. По време на пътуването бях прочела нещо за заведението в книгата за парижката бохема. Аполинер бе основал там литературно списание, там беше създадено понятието „сюрреализъм“. По време на и след Втората световна война кафенето е било много посещавано. Най-известните му гости са били Пол Сартр и Симон дьо Бовоар — те са създали ново поколение от творци бохеми.

Подходящо за Етиен да избере точно това кафене. А може би имаше сведения, че Виан и Дейвид също са го посещавали? Любопитството ми растеше.

На екрана пламна ново съобщение.

Марлен? Нали ще дойдете?

Да, отговорих. Веднага проверих как най-бързо да стигна до „Сен Жермен“. Имах късмет: по улица „Баньоле“ минаваше автобус към Бастилията, а там щях да се прекача в посока „Сен Жермен“.

Сложих си малко червило, погледнах се в огледалото до входната врата, сбогувах се с малкото си жилище и излязох. Автобусът дойде много скоро. Качих се, седнах до прозореца и се загледах в града. Мъж на улицата ми се усмихна и аз също му се усмихнах. Нали Етиен ми бе направил комплимент за омайната ми усмивка! Облегнах се на седалката и се почувствах неотразима.

Беше страхотно да пътувам с автобус през Париж. Оказа се обаче, че единствено аз се радвам на гледката. Пътниците гледаха пред себе си или зяпаха в телефоните си. Дощя ми се да ги раздрусам. Нима не знаеха какво щастие е да живеят в най-красивия град на света? Отначало се спуснахме към Сена. Автобусът мина през двадесети, после през единадесети район. Запомних имената на спирките. През следващите дни щях да си взема колело под наем — имаше ги навсякъде в града — и да мина това разстояние с колело. Спомних си Жан-Луи. Бях му предложила обиколка с колела, но той не бе пожелал. „Да не съм уморен от живота!“ — заяви ми и се плесна по челото. После отново се замислих за Етиен. Той обикаляше Париж с колело. Автобусът зави надясно, влезе във „Фобур Сен Антоан“ и пред мен грейна зелената колона на Бастилията със златната фигура на свободата. Отново се усмихнах. Обиколихме прочутия площад и видях отляво Новата опера. В този момент бях истински щастлива.

Слязох в другия край на площада и се прехвърлих на линия 86. Прекосихме Сена и видях „Нотр Дам“. Минахме покрай театър „Одеон“ и най-сетне спряхме на булевард „Сен Жермен“. Слязох. При нормални обстоятелства щях да съжалявам, че не мога да продължа. С радост бих обиколила града, но сега ми предстоеше среща с Етиен Виардо.

 

 

Влязох в кафенето уверена, че на лицето ми грее широка усмивка. Потърсих Етиен първо на остъклената тераса. Аз бих седнала точно тук, на една от малките зелени маси, защото навън беше хладно, а вътре нямаше да мога да наблюдавам минувачите. Не го открих никъде, затова минах през стъклената врата и се порадвах на плочките с красиви шарки. Върху жълта основа беше написано със зелено „Кафе дьо Флор“.

— Добър вечер, мадам — провикна се насреща ми келнер. — За един човек?

— Имам уговорка. За двама, моля. Но не виждам господина.

— Заповядайте, седнете. Желаете ли да ви настаня в нашата зимна градина?

Келнерът мина напред и ми предложи маса на първата редица с чудна гледка към широкия тротоар.

Едва седнах и забелязах Етиен. Пристигна с колелото си, спря рязко и слезе с елегантно движение. Вдигна колелото с невероятна лекота и го заключи за близкия уличен стълб. Приглади си косата и се запъти с дълги крачки към кафенето.

Видя ме веднага и лицето му засия.

— Не знаете колко щастлив ме правите, Лили Марлен — каза той. — И вие като мен обичате да седите на терасата.

Наведе се и ме целуна по двете бузи. Само веднъж, ала достатъчно, за да усетя приятния му аромат. Кожата му бе затоплена от карането на колело. Мирисът му беше тръпчив и много мъжки.

Защо винаги ме наричаше Лили Марлен? Всъщност мразех да се обръщат към мен с това име, а злобната забележка на Жан-Луи по телефона не бе намалила това чувство. С Етиен обаче беше друго. Не допусках той да има задни мисли. Очевидната му радост да ме види ме смути. Изведнъж изгубих самоувереността си. Не знаех какво да кажа.

Той спаси положението.

— Поръчахте ли вече? — попита. — Ако не, предлагам Touraine, вино от Турен, много е добро. А после ще ми разкажете как решихте да дойдете в Париж. Къде се настанихте? Колко време ще останете? Как живяхте след последната ни среща?

Келнерът донесе бяло вино и купичка с маслини и мариновани чушки. Докато отваряше бутилката с опитни движения, аз започнах да разказвам.

— … и сега съм тук, по-точно от днес. Наех си жилище. Възхитително е. Много се зарадвах, че точно днес ми изпратихте мейл. Каква случайност!

Лицето ми засия, но изведнъж всичките тези приказки и засмяното лице ме притесниха. Смутено отместих поглед.

Той очевидно не намираше нищо лошо в поведението ми и постепенно се успокоих.

— Значи, сте си наели жилище? Това ми харесва. Много по-удобно е от хотел.

— Добре, но сега е ваш ред да отговаряте на въпроси. Какво открихте за моята пралеля?

Етиен посегна към чантата, която бе оставил на свободния стол, и извади картонена папка.

— Съвсем случайно попаднах на тази следа. Вижте сама, тук…

Показа ми статия от списание, публикувана по повод пренасянето на тленните останки на борци от Съпротивата в Пантеона. Погледнах го въпросително. Не разбирах какво общо има тази статия с Виан.

— Имам предвид този списък. Погледнете!

Етиен ми показа снимка на списък, отпечатан на машина. Типографията и оръфаните краища подсказваха колко е стар. Най-отгоре пишеше „Полицейска префектура“, следваше „Списък на лица, подлежащи на арест“. По азбучен ред бях вписани фамилни имена, лични имена, дати на раждане и професии. Някои имена бяха зачеркнати, други изцяло заличени. Видях и няколко обградени с плътна линия. Проследих списъка, докато стигнах до буквата Р и прочетох името Виан Ренар.

— Мили Боже! — пошепнах. — Как намерихте този списък?

— Нали ви казах, съвсем случайно. Тази сутрин прелистих списанието и погледът ми спря върху името на пралеля ви. Добре ли сте?

— Да, разбира се. Не, всъщност не! Значи, са я арестували? Да не би да е попаднала в Гестапо?

Вцепених се от ужас. Не исках да си представя какво е означавало това за Виан. Изпитах силно съчувствие.

— Аз само… Не очаквах това. Какво ли се е случило?

Не знаех какво да кажа. Мълчах и се взирах пред себе си. Виждах подземията на Гестапо, измъчени хора, натоварени в камиони, изправени пред командите за разстрел… Очите ми се напълниха със сълзи, ала не изпитах потребност да ги избърша.

— Чуйте ме, Лили Марлен. Това е страшно, но все още не знаем нищо със сигурност. За щастие оттогава е минало много време.

Взе ръцете ми в своите и ме погледна. Постепенно се успокоих. Топлината, която излъчваше, се пренесе от пръстите ми към раменете и се разпространи по цялото ми тяло. Беше невероятно утешително. Овладях се.

— Простете, че ви съобщих тази вест така внезапно. Трябваше да ви предупредя. Съжалявам.

Извади от вътрешния си джоб снежнобяла кърпичка и ми я подаде. Този жест на нежна загриженост окончателно спечели сърцето ми. Никога досега не се беше случвало мъж да ми даде кърпичката си! Попих сълзите от бузите си и му я върнах.

— Дали има начин да разберем какво се е случило? — попитах. Гласът ми все още трепереше.

— Както казах, нямах време да потърся източника на информацията. Не знаем нито от коя префектура е съставен списъкът, нито дали хората от този списък наистина са били арестувани и какво е станало с тях. Липсва дата. Според мен обаче — да, има начин да научим повече.

Отново „ние“. Хареса ми.

— Например, да се свържем със сдруженията на някогашните борци от Съпротивата?

— Добра идея, ако този списък се отнася до арестуването на противници на Хитлер. Или да се заровим в архивите. Защо да не потърсим и в списъците с отличия? Положително ще намерим нещо.

— Бих предпочела да започнем в библиотеката.

— Защо?

— Защото е редно да вървим хронологично. Ако в Националната библиотека има документи за Виан и Дейвид… Изхождам от предположението, че след началото на войната Дейвид е бил принуден да напусне Франция, нали е англичанин.

— В енциклопедията пише, че следите му се губят по време на войната. Твърде е възможно да са го взели в армията.

Кимнах.

— Документите в библиотеката са от годините до 1939, а съпротивата срещу Хитлер и немската окупация на Франция започва през май 1940 година, с навлизането на армията.

— Добра комбинация. Така ще направим.

— Ние ли?

Той ме погледна уплашено.

— Не желаете ли да ви помагам?

Уплахата му ме трогна. Исках да е до мен, разбира се. Двамата заедно щяхме да открием повече, освен това той ме интересуваше като мъж и така щях да го опозная по-добре.

— Ще ми помагате, естествено. Просто си помислих, че може би нямате време.

— Ще намеря време, Лили Марлен.

Поговорихме още малко какво би могло да означава името на Виан в списъка и изведнъж млъкнахме.

Внезапно осъзнах близостта му. Масата в бистрото беше малка и седяхме плътно един до друг, не можеше другояче и ръцете ни често се докосваха. По едно време посегнахме едновременно към маслините и пръстите ни се допряха. И двамата се отдръпнахме, сякаш ударени от светкавица. Той ме гледа дълго, аз сведох очи. Нещо неизречено стоеше между нас. И двамата знаехме, че помежду ни има привличане, но аз още не бях готова да го приема. Обърканите чувства, вълнението и успокоението от присъствието на Етиен — всичко това непрекъснато ме вадеше от равновесие. Правехме се, че се интересуваме само от съдбата на Виан Ренар, но имаше и още нещо. Понякога Етиен ме гледаше колкото втренчено, толкова и замислено. Много исках да го попитам какво означава това, но мълчах, защото подозирах какво ще каже. Още не бях готова.

Местех се нервно на стола си и накрая станах.

— По-добре да си вървя. Ще се видим утре.

Той също стана.

— В десет пред Националната библиотека?

Кимнах и си тръгнах. Усещах погледа му в тила си.

Чух още как каза тихо:

— Тогава спете добре през първата си нощ в Париж.