Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Rendezvous im Café de Flore, 2016 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Ваня Пенева, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Каролине Бернард
Заглавие: Рандеву в „Кафе дьо Флор“
Преводач: Ваня Пенева
Език, от който е преведено: немски
Издание: първо
Издател: ИК „Емас“
Година на издаване: 2017
Тип: роман
Националност: немска
Излязла от печат: 6.11.2017
Редактор: Цвета Германова
Коректор: Василка Ванчева
ISBN: 978-954-357-361-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7901
История
- — Добавяне
Петнадесет
Виан обичаше най-много пролетта в Ботаническата градина. Първите цветя се разтваряха. Лалета и незабравки, лютичета и нарциси бяха засадени в сложни шарки, които с орнаментите и завъртулките си приличаха на ориенталски килими. Над тях разцъфваха храстите глог и ранните овощни дървета.
И тази сутрин спря, за да се порадва на гледката. От съседната зоологическа градина се чуваше животински рев.
Беше още рано и по алеите имаше малко хора. Сред тях, естествено, беше Максим, един от градинарите; беше се сприятелила с него през изминалата година — чувстваше го като баща.
Чу неравните му стъпки зад себе си по скърцащия чакъл. Откакто през февруари го пребиха при демонстрация на Дясната лига, Максим куцаше. Той се бе отървал жив, но през този ден Париж даде петнадесет жертви. Дясната лига, включваща и съюзите на бившите фронтоваци, се бореше за разтурянето на Парламента. Действаха по примера на Хитлер, който от година управляваше в Берлин. По алеите на Ботаническата градина често се виждаха бежанци от Германия — търсеха малко спокойствие по пейките. Понякога обаче водеха оживени спорове.
— Харесва ли ти? — попита Максим и се опря на греблото си.
— Свършили сте страхотна работа — похвали го тя. — Прекрасно е. Как е кракът ти?
Максим свали шапката и си изтри челото.
— Ще се оправи. Само да беше видяла нападателите! Проклети фашисти! Трима ми се нахвърлиха. Ако не се бяха намесили няколко другари, щяха да ме очистят. А що се отнася до лехата: ще издържи най-много три седмици, стига да се запази това топло време. После започваме пак отначало.
— Сигурно в главата си вече имаш точен план как да подредиш растенията по цветове.
— А ти какво си мислиш! Синьо, бяло, червено — цветовете на Франция, Франция на Народния фронт! Мини после покрай оранжерията, ще ти дам узрели банани. Направо от дървото. Много си слаба, трябва да понапълнееш малко.
— Бананите не растат на дърво, а на храст. Но иначе приемам предложението с благодарност.
Винаги когато намираше време, Виан посещаваше двете оранжерии. В едната беше топло и влажно, неизменно миришеше на гниещи растения. Тук цареше субтропичен климат. Във втората беше горещо и сухо, там бяха пресъздадени условията в пустинята и степта. Тя не се интересуваше особено от кактуси и степни треви. Предпочиташе пищните тропици. Особено й харесваха бананите.
Това беше втората й пролет в Ботаническия институт. Работата се бе превърнала в естествена част от живота й. Работеше с радост. През първите седмици се наложи да научи безкрайно много нови неща. Понякога страдаше от празнотите в знанията си и губеше кураж. Колко самонадеяна е била да се смята за половин ботаничка!
Албер й обясняваше търпеливо, нерядко я изпращаше на лекции в университета. Виан сядаше в голямата аудитория и не пропускаше нито една дума на професора. И се справи. Ориентира се бързо. Обичаше работата си, намираше я много по-лека от тази в перачницата. Албер оценяваше помощта й и й възлагаше все повече задачи, защото сръчността й си пролича много скоро. Разрязваше растения със скалпела и сама залагаше обекти. Бързо овладя основите на каталогизирането. Често й поръчваха да сравнява растения от един вид, но от различни местообитания или дати, за да открие основни тенденции. Случваше се да установи, че растенията нямат нищо общо едно с друго, просто си приличат по външен вид. Особено се вълнуваше, когато им изпращаха неизвестни растения, понякога само отделни части. Ботаници от цял свят, а и любители, имаха право и дори ги канеха да изпращат намерени от тях растения, за да ги добавят към сбирката.
Задачата на работещите в института беше да определят растенията въз основа на цветовете и листата им, на парченца кора или корени — в зависимост от доставката. Виан показваше много фантазия, станеше ли дума за причисляването дори на най-малки части от растения. Обикновено използваше книгата за определяне на растенията, написана от шведския ботаник Лине — той обаче бе направил разпределението си въз основа на цветовете. Нерядко Виан не разполагаше с цветове, затова прибягваше до ботанически книги за деца. Познаваше някои от тях още от времето в Сен Флоран. Познанията, придобити в млада възраст, сега й бяха много полезни, ала съвсем не бяха достатъчни. Невинаги се придържаше стриктно към науката, а проявяваше творчество. Беше точна и старателна и това й помагаше. Понякога й се струваше, че няма никакъв шанс да определи към кой вид принадлежи изпратената част от растение — тогава се намесваше късметът.
Междувременно опозна сградата и вече не се объркваше. По надписите на шкафовете разбираше на кой етаж се намира. До най-горните чекмеджета се стигаше само със стълба. Там се криеха истинските съкровища на института. Хербарии, неотваряни от години. Почти никой не знаеше какво съдържат. Понякога чекмеджето беше претъпкано с листове, друг път съдържаше едно-единствено цвете, пресовано върху картон. Случваше се експонатът да се разпадне между пръстите й, да се превърне в прах още при първото докосване. Виан харесваше най-много зашити хербарии, а не залепени върху хартията. Преди около петдесет години ботаник от Испания бе завещал хербариите си на института — той беше овладял тази техника до съвършенство. Когато за първи път обърна един лист и видя задната страна, която приличаше на бродерия, Виан се развълнува силно. От предната страна се виждаха добре запазени тревисти растения, а от задната страна — филигранна бродерия. Такива моменти я сближаваха с професията й. Знаеше, че никога вече няма да прави нещо друго.
Най-големият й талант обаче беше да разчита почерци. Стотици бивши сътрудници бяха надписвали кутии и растения с латинските и с популярните имена, с мястото и датата на намиране, с класификацията. За съжаление не всички почерци се разчитаха лесно. Една от причините беше, че през годините и десетилетията етикетите бяха пожълтели и изсъхнали. Един ден Виан чу Албер да ругае и проклина в кабинета си. Попита го какво става и той й връчи експонат с нечетлив надпис. Виан присви очи и прочете:
— Funaria Hygrometrica. Влагомерна фунария. Въртящ се мъх, който показва времето. А отдолу пише ХЕДВ. Кой се крие зад съкращението?
Албер взе хартията от ръката й.
— Страхотно! Права сте. ХЕДВ е ботаническото съкращение на Йохан Хедвиг.
Авторски съкращения се откриваха върху почти всички експонати. Те показваха кой пръв е описал растението.
— Вие сте съкровище, знаете ли? — каза й Албер. Целият сияеше.
Явно бе разказал епизода на колегите, защото от този ден нататък отчаяни учени често й носеха нечетливи надписи.
При латинските наименования се налагаше Виан да прави справки. Тогава отиваше в библиотеката при Делфин Дарио. Ходеше там и когато имаше малко свободно време, за да разглежда книги, и постепенно двете с библиотекарката станаха приятелки.
След края на работното време сядаше в автобуса и пътуваше през града на мечтите си. Понякога се чувстваше толкова щастлива, че с мъка се удържаше да не нададе вик.
През лятото Клотилд и Жано Белк вдигнаха сватба. Клотилд съобщи новината на приятелката си една вечер, когато бяха вече в леглата.
— Очакваш ли дете? — попита Виан.
Клотилд седна.
— Ти за каква ме смяташ? Ще се оженим, защото се обичаме. И ще направим страхотна сватба, бъди сигурна.
Виан отиде при нея и я прегърна.
— Той те обича, знам. Хайде, разказвай! Кога ти предложи? Сигурно отдавна си го очаквала.
Клотилд доби замечтано изражение.
— Вчера. По всички правила на изкуството. Представи ме на родителите си. Жилището им е близо до площад „Италия“. Представи си, двамата почти не говорят френски, въпреки че живеят тук отдавна.
— И? Как се държаха с теб?
— Бяха много мили. Майка му ме прие с отворени обятия. Притисна ме до гърдите си и обясни колко се гордее, че синът й ще се ожени за французойка.
Виан си представи сцената. Сигурно е приятно бъдещата ти свекърва да те приеме като почтена дъщеря. Сигурно е повече от приятно любимият мъж да поиска ръката ти. Побърза да прогони тази мисъл. Между нея и Дейвид това никога нямаше да се случи.
— Баща му беше доста сдържан. Той е сериозно болен. Десетки години е работил в кланицата на Ла Вайет. Мъкнал е огромни парчета свинско и това го е изтощило. Ходи превит на една страна. Много се радвам, че Жано не се е захванал със същата професия. Той работи много и е постигнал много. И помага на родителите си с каквото може.
— Той е добър мъж. Двамата сте прекрасна двойка. Ето че получи, каквото искаше. Мъж с малка фирма. Не се занимава с риба.
Виан демонстративно си запуши носа.
Клотилд избухна в смях.
— Значи, помниш?
— Каза ми го още през първата ми вечер в Париж.
— Беше заспала в моето легло.
Виан кимна.
— Ние с теб постигнахме много. Не на последно място и защото винаги се подкрепяме.
Клотилд се поколеба.
— Какво става с теб и Дейвид? Вие също сте красива двойка. Няма ли да се ожените, да имате деца?
— Нали знаеш какво мисли той по въпроса.
— Колко егоистично! Получава от теб всичко, взема го, а ти оставаш без нищо.
— Хайде да не подхващаме отново тази тема, Клотилд. Много пъти съм ти обяснявала как стоят нещата. С Дейвид имаме уговорка.
Приятелката й въздъхна недоволно.
— Добре, както искаш. Много си упорита. — Усмихна се и попита: — Ще ми станеш ли шаферка?
Виан я прегърна.
— Щях да се обидя, ако не ме беше поканила.
След четири седмици Клотилд напусна общото им жилище и се нанесе в красив етаж на улица „Муфтар“, нает от Жано. Досега той живееше при родителите си и бе изчакал с предложението за женитба, докато е в състояние да й предложи хубав дом. Клотилд с гордост показа трите стаи на Виан. Най-хубавото беше, че банята се намираше в жилището и имаше дори вана.
— Ще идвам да се къпя при теб — засмя се Виан, като видя голямата вана и черно-белите плочки. Всичко беше ново и блестеше от чистота.
През първата вечер сама в жилището Виан се почувства малко самотна. Скоро обаче се почука на вратата. Дейвид! Тя не го очакваше, защото тъкмо завършваше картина, за която бе намерил купувач.
— Реших, че имаш нужда от малко компания — каза й той с топла усмивка.
Ала на въпроса дали ще я придружи на сватбата на Клотилд, отговорът беше категорично не.
— Не ходя по сватби, нали знаеш! Скоро, предполагам, ще се появят и деца! Едно, после още едно, както е редно. — Погледна я и тя прочете в очите му колко е сериозен. — Не опитвай това с мен, Виан. Ако искаш буржоазен брак и деца, потърси си друг мъж.
Няколко дни преди празненството, което щеше да се състои в един ресторант на площад „Монж“, Дейвид замина със свой приятел художник за Прованс. Щяха да рисуват там. Каза й, че не знае точно кога ще се върне.
Виан отиде на сватбата сама. Искаше да е красива и си купи светлорозова рокля с ниска талия. Не й беше особено приятно да е сама, още повече че немалко от гостите знаеха за връзката й с Дейвид. Но бе твърдо решена да се справи. Въпреки това я обзе меланхолия, като видя колко щастливи са Клотилд и Жано. Особено когато позираха за сватбената снимка сред голямото си семейство. Родителите на Жано, бащата на Клотилд, братя и сестри, лели и чичовци. Хора, които се обичаха и си помагаха. Семейство.
Клотилд й махна да отиде при нея.
— Сега ще се снимаме с шаферите. — Хвана Виан под ръка и й зашепна: — Много добре знам как се чувстваш. Прати го най-после по дяволите. Днес искам да се забавляваш. Видя ли братовчед ми Алфред? Стои отзад и те поглъща с поглед. Ела да ти го представя.
Виан се засмя, но бързо стана отново сериозна.
— С удоволствие ще танцувам с твоя Алфред, но обичам само Дейвид.
— Наистина си безнадежден случай.