Каролине Бернард
Рандеву в „Кафе дьо Флор“ (28)

Двадесет и седем

На сутринта след срещата с Каро имах силен махмурлук. Въобразих си, че това не е само от виното, а преди всичко от въртележката на мислите в главата ми. Ала не можех отново да се обадя в работата и да се пиша болна.

— О, но вие все още не изглеждате добре — констатира мадам Грение. — И мъжът ви ли се е заразил? Обикновено тези болести са силно заразни.

— Не, Жан-Луи е добре — отговорих със слаб глас. — Поне засега.

Мадам Грение намираше мъжа ми страхотен, защото веднъж, след някакво музикално представление, организирано от нас, й беше сменил гумата.

Прекарах мъчителен ден с помощта на аспирин, кока-кола и пържени картофи с майонеза. Тази диета ми помага най-добре срещу махмурлук.

Върнах се вкъщи и веднага си легнах. Бях уморена до смърт и нямах никакво желание да говоря с Жан-Луи.

 

 

На следващата сутрин получих мейл от Етиен. Отворих го с треперещи ръце.

Получили сте писмото ми, предполагам, но понеже не реагирате, реших, че съм отишъл твърде далеч. Моля да ми простите!

Писмото продължаваше в делови тон и изпитах известно съжаление. Благодареше ми за мейла и съобщаваше, че е дал имената на Виан и Дейвид на архивар от Националната библиотека. Оказало се, че там има документи! Вече ги поръчал за проучване, щели да му ги предоставят едва след няколко дни. Тъкмо преустройвали архива и някои дела били преместени.

Накрая ме питаше кога ще отида в Париж. Въпросът звучеше съвсем невинно, сякаш нямаше особено значение дали ще замина за Париж, или не.

„Всъщност е точно така — помислих си внезапно. — Защо не? В крайна сметка Париж не се намира в друг свят. Пътуването с експреса трае по-малко от четири часа. Теоретично е възможно да замина сутринта и да се върна вечерта. Някои хора го правят постоянно.“ Идеята заседна в главата ми и ме наелектризира. Ще сляза на гарата и ще имам Париж само за себе си. Сама в моя град. Вече се виждах как седя в някое кафене и си водя записки. После щях да отида в известната читалня на Националната библиотека, да се настаня под някоя лампа със зелен абажур и да разкрия тайната на Виан Ренар. Образът на Етиен непрекъснато се появяваше в съзнанието ми. Ще се срещнем, ще се разходим по брега на Сена, ще обикаляме галериите… Мисълта за това ме настрои мечтателно.

Прочетох отново имейла и разочаровано установих, че този път няма комплименти. Навярно аз си бях виновна за това с моя кратък, делови отговор. Същевременно обаче вярвах, че Етиен не е от онзи тип мъже, които упорито ухажват една жена, но при най-малката съпротива се отказват.

Перспективата да замина отново за Париж, просто така, беше крайно примамлива и реших да си я съхраня за няколко дни, преди да откажа. В крайна сметка не можех просто да захвърля всичко и да тръгна.

* * *

В края на седмицата Жан-Луи се върна от работа и обяви, че запазил места в нашия хотел в Агадир, в Мароко, както всяка година. Щели сме да заминем след десет дни. Обикновено отивахме там в началото на юни, преди да стане прекалено горещо и пренаселено.

— Резервирал си хотел, без да ме попиташ?

Побеснях. Не си бяхме говорили дни наред, а сега той искаше да заминем заедно на почивка!

— Нали ходим там всяка година!

— Да, винаги в Агадир. Аз обаче искам да отида другаде. Не желая всяка година да ми предписваш какво да правя и какво — не!

— За Париж обаче се съгласи. — Жан-Луи също се ядоса. — Впрочем, ужасно съжалявам, че отидохме там. Откакто се върнахме, си съвсем различна. Превземаш се и…

Потърси подходящата дума.

— Искаш да кажеш, че се правя на Лили Марлен?

Ето че го казах. Думите просто ми се изплъзнаха от устата. По реакцията му разбрах, че съм допуснала грешка.

Лицето му пламна.

— Как ти хрумна? Май отскоро си започнала да ме шпионираш!

— Само когато си в съседната стая, говориш по телефона с приятелката си и злословиш по мой адрес!

Лицето му пламна още по-силно.

— Стига толкова! Прави каквото искаш!

Хвърли резервацията в краката ми, излезе и тресна вратата.

Включих телевизора, за да си отклоня вниманието. От няколко дни по новините говореха само за четирима бойци от Съпротивата, които по време на германската окупация действали срещу Хитлер, а сега телата им щели да бъдат тържествено пренесени в наскоро обновения Пантеон, за да ги почетат за храбростта им.

Изгледах новините и отворих компютъра. Отново прочетох имейла на Етиен и по-специално молбата му да отида в Париж. После влязох в страницата на един от порталите за наемане на жилища, просто така. Исках само да добия представа колко струва едно жилище в Париж. Натъкнах се на малък апартамент в двадесети район, на улица „Баньоле“. Намираше се в зелен заден двор. Две стаи и малка кухня, метрото на следващия ъгъл. Спалнята изглеждаше невероятно уютна, с високо легло, а на нощното шкафче бе поставен портретът на Макс Якоб, нарисуван от Пикасо.

Това беше знак от съдбата! Жилището беше свободно точно през първите две седмици на юни — дните, за които Жан-Луи бе запазил хотел в Агадир. Без да се замисля, пуснах запитване за резервация. Само за да имам с нищо незадължаваща опция.

 

 

В събота бяхме канени на вечеря у Каро. С радост очаквах най-сетне да се запозная с Джеймс. Жан-Луи беше в лошо настроение и ясно ми показа, че няма особено желание да ме придружи. Предобед отидох на пазара да купя цветя за Каро. Чувствах се чудесно. Все още ме занимаваше мисълта да наема жилището в Париж и дори само възможността да го сторя повдигаше настроението ми. С усмивка се запътих към щанда на цветаря, който винаги флиртуваше с мен без задръжки. Този ден май повече от обикновено.

В най-добро разположение на духа се прибрах вкъщи с огромен букет божури. Отключих вратата и чух Жан-Луи да говори по телефона.

— Не, тази вечер не мога. Канени сме у Каро, приятелката на Марлен. За пореден път се е хванала с някакъв тип и иска да ни го представи. — В гласа му звънна презрение. Потреперих. — Да, и аз се надявам — рече той и приключи разговора.

— Здравей.

Явно ме бе чул да влизам, защото се обърна рязко.

— Пак ли подслушваш?

Не му отговорих. Не исках да се караме точно преди да отидем на гости.

 

 

Жан-Луи настоя да отидем с колата. Учудих се, защото Каро не живееше далеч. Слязохме пред къщата й и аз посегнах към ръката му.

— Хайде тази вечер да не се караме.

Той кимна, ала побърза да се отдръпне. „Май нищо няма да излезе“, помислих си разочаровано.

Каро беше страстна готвачка. Докато бе омъжена за Пиер, двамата имаха малко бистро в Сет и тя готвеше там. След развода Пиер запази заведението, а Каро подхвана оживена търговия с изискани храни за гастрономични предприятия. Винаги знаеше какво се търси, ала сърцето й принадлежеше на традиционната средиземноморска кухня. Беше ми доверила, че тази вечер ще има агнешки карета с рататуй^[1], а за предястие буайбес^[2]. С радост очаквах хубавото ядене, но много по-важно беше да видя Джеймс. Позвънихме и той ни отвори.

— Най-сетне ще се запозная с най-добрата приятелка на Каро — поздрави ме той с мелодичен глас. Английският му акцент беше много приятен. Изглежда, се радваше искрено, беше сърдечен и чаровен. И изглеждаше добре, дори с коремчето си. Нали Каро бе употребила думата „уютен“? Подхождаше му на сто процента. Носеше бяла риза и леко смачкан ленен панталон, а грижливо поддържаната тридневна брада бе започнала да посивява по краищата. Бръчиците от смях около очите му говореха в негова полза. Мъж с чувство за хумор струва килограм злато. От пръв поглед го намерих симпатичен. А когато решително ме взе в прегръдката си, ме спечели окончателно.

Жан-Луи го поздрави по-скоро хладно. Изгледах го остро.

— Моля те, не ми разваляй вечерта — пошепнах му, докато вървяхме след Джеймс към салона.

Каро тъкмо палеше свещите. Обърна се към нас и засия. Рядко я бях виждала толкова щастлива.

 

 

Вдигнахме тост с шампанско и Джеймс отиде в кухнята. Той щеше да поднесе супата. Каро отиде уж да му помогне, но аз веднага заподозрях, че й се иска да го помилва. Не пропуснах да отбележа как той тайно я ощипа по дупето. Обзе ме меланхолия. Между мен и Жан-Луи вече не се случваха подобни интимности.

Хвърлих поглед към мъжа си, който седеше срещу мен.

— Как го намираш? — попитах шепнешком.

— Не ти ли се струва, че малко прекалява с маниерите си на старо хипи? Това е смешно за мъж на неговата възраст.

— Според мен му отива.

— Има ужасен акцент.

— Изобщо не е вярно! Във всеки случай говори френски много по-добре, отколкото ти английски.

— Очаквам вечерята със страх. Всеизвестно е колко некадърни готвачи са англичаните.

Жан-Луи наистина направи всичко, за да развали вечерта, и успя още преди да сме стигнали до основното ястие. Отговаряше едносрично и изгълта с подчертано нежелание супата си, която аз бих описала само с една дума: божествена.

— Наистина ли в Париж сте видели картина, на която е изобразена ваша двойница? — попита ме Джеймс между две лъжици. — Каро ми разказа.

С ъгълчето на окото си видях как Жан-Луи изкриви уста.

— О, радвам се, че това ви интересува. Защото моят мъж е убеден, че си въобразявам.

— Покажи снимката — намеси се помирително Каро.

— Впрочем, художникът е англичанин — съобщих аз и извадих мобилния си телефон, за да покажа снимката на Джеймс.

— Кой твърди, че не се интересувам? — изсъска Жан-Луи.

— Е, във всеки случай нито веднъж не попита какво съм открила междувременно. Жената на снимката е моя пралеля.

Жан-Луи ме погледна изненадан.

— Ти не говориш с мен.

— Защото ти не ме слушаш, а предпочиташ да обикаляш из околностите с Франсин.

— Марлен… — помоли тихо Каро. — Готови ли сте? Ей сега ще поднеса агнешкото.

Тя стана и започна да събира супените чинии.

Джеймс дълго разглежда снимката.

— Наистина учудващо — заключи най-сетне и ме погледна.

Очевидно ме е огледал твърде внимателно, защото Жан-Луи изгуби търпение и ни в клин, ни в ръкав заговори за враждебността на британците към еврото.

— Не искат да приемат еврото, но нямат нищо против да се настанят тук. Изкупиха половината Сет.

Каро му хвърли отровен поглед.

— Сега сигурно ще добавиш, че са започнали да ни отнемат и жените?

— Е, ти вече мина през всички французи.

Жан-Луи се опита да скрие безсрамието си зад усмивка. Каро шумно пое дъх. Оставих лъжицата.

— Жан-Луи, мисля, че прекали.

Джеймс се опита да ни усмири.

— Вижте, това с жените явно не беше казано с лоши намерения. А за останалото има известно право.

— Той имаше предвид нещо друго. Защо седиш тук и се държиш като идиот?

Внезапно ме обзе луд гняв срещу него. Не само заради тази вечер. Заради всичко. Заради Париж и заради Франсин. Защото се стремеше да ме унижи и защото се надсмиваше на възторга ми от картината. Защото пренебрегваше опитите ми да се сближим отново. Защото преди малко бе отблъснал ръката ми. За първи път изпитах тъжното чувство, че нещо между нас се е разрушило безвъзвратно. Беше много по-лошо от гняв. Един ден гневът щеше да отшуми, нужно беше само двамата да положим усилия. Но примирението?

— Ако не ти харесва нашата компания, върви си — заявих тихо. — Преди да тръгнем, чух поредния ти телефонен разговор. Очевидно в момента пропускаш нещо важно.

Жан-Луи ме погледна втренчено, в следващия миг се извърна, но аз вече бях видяла неискреността в очите му.

— Откога подслушваш телефонните ми разговори?

— Откакто говориш тайно! Говореше с Франсин, нали? Поне си признай! Хайде, върви при нея!

Жан-Луи скочи.

— Знаеш ли, точно това ще направя!

— Жан-Луи! — извика Каро, но той вече бе излязъл.

А още не бяхме опитали основното ястие…

Свлякох се на стола. В гърлото ми се образува буца и бързо започна да расте.

— Аз ли сгреших нещо? — попита Джеймс.

— Не, не ти — отговорих и се разплаках.

Каро ме прегърна, което още повече влоши положението. Джеймс стана и отиде в кухнята. След малко се върна с агнешкото.

— Хайде да ядем. — Напълни една чиния и ми я подаде. Ухаеше изкусително на розмарин и узрели на слънце домати. — Яденето и пиенето поддържат единството между душата и тялото. А и бедното агне с нищо не е виновно — заключи той и ми намигна.

Подсмръкнах и поех чинията.

Докато вечеряхме, им разказах какво се случва в момента у нас. Джеймс няколко пъти попита дали не предпочитаме да ни остави сами, но той не ми пречеше ни най-малко. Изпитвах доверие към него, възприемах го като стар приятел. След вечеря се разположихме удобно на дивана. Джеймс прегърна Каро, тя се облегна на гърдите му, а аз седях с подвити крака в другия ъгъл и изобщо не ми беше неприятно да гледам двамата в тази интимна поза. В същото време ме болеше. От колко време усещах липсата на истинска, здрава връзка? Джеймс се оказа добър слушател. Дори се опита, макар и с половин уста, да защити Жан-Луи. Направи го само за да ме утеши.

— Не разбирам защо го защитаваш — укори го Каро. — Какво му става на Жан-Луи? Наистина ли отиде при Франсин?

— Струва ми се, че прави всичко, за да те отблъсне от себе си — рече Джеймс.

Каро кимна.

— Точно така изглежда. Нарочно се държи лошо. Не бива да го допускаш. Трябва да му се противопоставиш. Ако все още го искаш…

— Мисля си дали да не прекарам отпуската в Париж, сама, вместо за пореден път да замина с Жан-Луи в Мароко. Той вече е резервирал места в хотела, без да ме пита, естествено. — В гласа ми звучеше горчивина. — Нужно ми е отдалечаване. В момента не знам какво искам и накъде върви бракът ни. Мечтая да остана известно време сама, за да си изясня нещата. Освен това съм нетърпелива да проуча живота на пралеля ми. В момента единствено тя ми доставя радост, вдъхва ми чувството, че не всичко е било напразно. Следването ми, пътуването в Париж… Кой знае, може би срещата с тази жена, удавена в мълчание от семейството си, ще ми помогне да внеса яснота в собствения си живот — добавих с треперещ глас. — Париж очевидно е упражнявал магия върху моята пралеля. Някъде през тридесетте години се е озовала там, незнайно по какъв начин, въпреки че произхожда от най-обикновено провинциално семейство. Поне в това отношение имаме нещо общо…

— Monter a Paris — произнесе Джеймс с английското си „р“, — да се издигнеш в Париж, нали така са казвали някога, когато хората напускали селата си, за да си потърсят късмета в столицата.

— Точно така — кимнах. — Понякога наистина си мисля, че си приличаме. А Жан-Луи не го разбира. Това също ни разделя. Той вижда колко важно е това за мен, но не ме приема сериозно. Смята, че гоня призраци и се смятам за нещо особено.

— Навярно точно това го плаши — подхвърли Каро.

Разбрах какво има предвид. И аз бях мислила по този въпрос.

— Според теб пралеля ти, онази Виан, е притежавала нещо, което те окриля и те отдалечава от Жан-Луи. Това не му харесва. Той иска всичко да си остане както досега.

Кимнах развълнувана.

— Аз обаче не искам. В момента в живота ми не се случва нищо. Копнея това да се промени.

— Значи, ти е досадно? — попита Каро с дяволита усмивка.

— Какво ли би направила онази пралеля, ако беше на твое място? — намеси се в разговора Джеймс.

Погледнах го втренчено. Въпросът му бе улучил право в центъра. Точно за това ставаше дума! Какво би направила Виан на мое място? Със сигурност щеше да прояви повече смелост от мен. Нямаше да допусне да я унижават. Внезапно осъзнах какво бе направил съпругът ми преди малко: изоставил ме беше пред очите на приятелите ми, за да отиде при приятелката си. Беше непростимо!

— Да приемем, че заминеш за Париж. Просто хипотеза. За да разполагаш с време за себе си, за да покажеш на Жан-Луи, че не искаш да живееш както досега, за да потърсиш онази пралеля. Ще ти е нужно жилище — заяви Каро със смръщено чело.

— Всичко е уредено — съобщих. В този миг взех решение. Даже успях да се усмихна. Monter a Paris. Точно това ще направя. Както е направила Виан преди мен.

 

 

Прибрах се вкъщи доста късно. Джеймс настоя да ме докара, но побърза да се върне при Каро.

— Много се радвам, че тя срещна теб — казах му на сбогуване.

— Аз се радвам още повече — отговори той.

Влязох в апартамента. Жан-Луи не се беше върнал. На следващата сутрин, когато се събудих, все още го нямаше. Седнах пред компютъра и наех апартамента в Париж. Купих си и билет за експреса.

Жан-Луи се върна към единадесет. Уведомих го, че не възразявам той да отиде в Мароко с Франсин. Във всеки случай аз нямаше да замина с него.