Каролине Бернард
Рандеву в „Кафе дьо Флор“ (37)

Тридесет и шест

През 1942 година в института се появи млад, тъмнокос фотограф. Бе получил поръчка да направи снимки, които да влязат в книга за френските учени. Казваше се Робер Доасно. С каскет, широк панталон от груб плат и вечната цигара между пръстите той приличаше по-скоро на работник или на ветеран от Испанската гражданска война. Беше завършил литография и гравюра и до преди три години бе работил като професионален фотограф за фирмата „Рено“. След като го изхвърлили оттам заради ненадеждност, той се скиташе с фотоапарата си из института и фотографираше учените в бели престилки по време на работа. Заедно с това запечата много моменти от ежедневието на Ботаническата градина: щракаше малки момчета, които се биеха със снежни топки пред оранжериите; увековечи и мъртвия ягуар, докато го откарваха с дървена количка в лабораторията, за да го препарират. Снима няколко пъти и Виан, обикновено изправена пред високите етажерки на европейския хербарий.

Виан го хареса от самото начало и даже тайно се питаше дали пък не е малко влюбена в него. Пристигайки в института с фотоапарата си, той беше винаги гладен и понякога тя му даваше половината си обяд.

После арестуваха Албер. Една сутрин през октомври 1942 година дойде Гестапо и го отведе. Той тръгна с тях, без да се съпротивлява. Знаеше, че е безсмислено. Сбогува се с Виан с последен дълъг поглед.

— Поздрави жена ми. И не отлагай пътуването си.

Виан знаеше какво означава това. Налагаше се веднага да се махне от Париж. Освен това щеше да заеме мястото на Албер в организацията. Така нишките на комуникацията нямаше да прекъснат. Щом гестаповците си отидоха, тя изтича в хербария. Бързо, третия коридор вдясно. Преброи дванадесетия кашон хоризонтално и четвъртия от горе на долу. Отвори капака и извади лист с имена и адреси, както и снопче банкноти. Огледа се — наоколо нямаше никой. Бързо скри листа в деколтето си. При връщането си в кабинета узна, че са арестували и Мишел, и Максим.

Виан се качи на автобуса, за да се прибере вкъщи. На всяка спирка я обхващаше страх. Кой се качва? Дали онзи не е гестаповец, дошъл да я арестува? Влезе в пасаж „Котен“ и седна в едно кафене, за да наблюдава входа на къщата си. Мина съседката й, тя я спря и я попита дали някой не е идвал при нея. Съседката каза „не“, Виан събра цялата си смелост и отиде в жилището си. Успокояваше се е мисълта, че ако са я подозирали, щяха да я арестуват заедно с останалите в Ботаническия институт. Навярно разполагаше само с няколко часа, докато гестаповците узнаят името й.

Набързо събра най-необходимото в пътна чанта. Малко дрехи, пари. Нави на рула картините на Дейвид, първо „След бала“, и ги върза здраво. Сгъна внимателно малка скица с въглен и я сложи в чантата си заедно със снимката на Беноа. Сърцето не й позволи да се раздели с тези скъпи неща, въпреки че нарушаваше конспиративните правила. Тъкмо се канеше да напусне жилището, на вратата се почука. Сърцето й се качи в гърлото. Отвори. На прага стоеше непознат. Връчи й плик с думите:

— Поздрави от фотографа.

Вдигна ръка към шапката си и си отиде.

Виан отвори плика и намери вътре фалшив паспорт на името Сюзан Котен. Притисна го до гърдите си, благодарна на Доасно за помощта. Изгори истинския си паспорт в печката и отиде в жилището на Клотилд. При напускането на града приятелката й бе оставила ключ. Смяташе да скрие картините и да нощува там. Стигна необезпокоявана до улица „Муфтар“, дори отзивчив немски войник й помогна да свали навитите картини от препълнения автобус. Влезе в жилището на Клотилд и даде воля на сълзите си.

 

 

На следващата сутрин Сюзан Котен взе първия влак. Не знаеше доколко е застрашена и дали полицията знае за Беноа. Въпреки това не посмя да отиде в Маноск и да го изложи на опасност — и Агнес, разбира се. С новото си име се чувстваше горе-долу сигурна. На гарата я заговори немски офицер. Виан се вцепени от страх, но се оказа, че той просто иска да й предложи цигара. Тя отказа хладно. Не би приела нищо от немец. Ожесточението й нарасна, като видя френски носачи да мъкнат куфарите и сандъците на германски офицер. Сигурно ги бе напълнил с вино, колбаси и копринено бельо и ги изпращаше в Германия.

В Юзес имаше група, принадлежаща към Réseau d’évasion — мрежата, която организираше бягства. Задачата й беше да извежда от страната чужденци, на първо място простреляни английски парашутисти. Дотогава Албер поддържаше връзка с членовете на групата, сега Виан пое тази задача. Освен групите за организирано извеждане от страната, имаше и мрежи за набавяне на информация, и активисти, които се биеха с оръжие в ръка.

Междувременно Виан се беше научила да се придвижва незабелязано и да не буди подозрение. Още на следващата сутрин седна в едно кафене в Юзес, където обикновено ставаха срещите. Намираше се край обградено с ниска стена изкуствено езерце — някога водите му задвижваха мелница. Наоколо се издигаха високи платани, короните им бяха подрязани като зарове за игра. По дърветата вече нямаше листа, ала слънцето грееше силно. Беше й топло и си поръча лимонада. Обстановката беше съвсем мирна, хора седяха около езерцето, пушеха и си размериха новини. Мина свещеникът и кимна любезно на всички. Не, това не беше мир. Много хора се страхуваха за съдбата на близките си.

Появи се млад мъж, още почти момче, с груб панталон и мръсни ръце. Огледа се търсещо, обиколи площада, спря пред кладенеца и си погледна часовника. Виан стана и отиде при него.

— Франсоа няма да дойде. Аз идвам вместо него.

Франсоа беше Албер.

Момъкът я изгледа недоверчиво.

— Къде е Франсоа?

— Арестуваха го — отвърна тихо Виан и едва потисна напора да заплаче.

В жилището на Клотилд беше плакала за Албер и за другите. Не бе в състояние да им помогне, затова трябваше да продължи дейността на групата. От днес нататък щеше да извежда от страната мъже и жени, заплашени от опасност.

— Аз съм Борис — представи се младежът.

Отведе я в една ферма извън града. Щеше да живее там.

Виан започна да обикаля околността с колело. Скоро с Борис станаха добри приятели. Неговата задача беше да осъществява връзка между помощниците в бягствата и хората, които трябваше възможно най-бързо да стигнат до границата. Беше едва на седемнадесет, родителите му отглеждаха добитък, той работеше редом с тях и ръцете му постоянно бяха черни.

През следващите седмици Виан често организираше „излети“ с поредния си „любовник“ и го отвеждаше до сигурно място на испанската граница, откъдето той напускаше страната. Всеки път си избираше ново прикритие: светска дамичка от Париж, зажадняла за любов, готова да флиртува дори с германци, или жена от провинцията в проста рокля и с груби обувки на краката.

При първия „излет“ с доста стар за нея мъж, който щеше да играе ролята на неин любовник, Виан беше притеснена, страхуваше се да не обърка пътя, но всичко мина благополучно. Отидоха с колелата до Сере, малък град в подножието на Пиренеите, недалеч от Средиземно море. Намериха търсения хамбар, където Виан предаде мъжа на следващата свръзка. Оставаше й да измине почти триста километра. За да отиде дотам и да се върне й беше необходима около седмица. Прибра се изтощена до смърт и спа два дни. Борис я подигра за слабостта й.

Виан се запозна и с други членове на мрежата, сред тях и две жени, които й станаха особено скъпи. И двете бяха много активни, мразеха нацистите също като нея и се забавляваха, сякаш дните им бяха преброени. Не й съобщиха истинските си имена. Останаха си с псевдонимите — Лоти и Мариан.

 

 

През ноември 1942 година съюзниците дебаркираха в Северна Африка, армията на Виши, командвана от адмирал Дарлан, капитулира. Германски и италиански войски окупираха свободната зона на Франция. В Юзес заповядваха германците, в Маноск — италианците. Репресиите от страна на германците зачестиха. Последните убежища за евреи и други преследвани затвориха врати, някои се превърнаха в смъртоносни капани. Веднъж Виан видя със собствените си очи как натовариха на камиони десетки нещастници, главно жени и деца, и ги откараха незнайно къде. Навярно ги бяха довели от лагерите за интернирани в околността. Тя не откъсваше поглед от лицата им. Държеше да запомни всяка подробност — това беше нейният начин да покаже солидарност. Удаде й се да пъхне парче хляб в ръцете на една жена.

В края на януари 1943 година взривиха пристанищния квартал на Марсилия. В Южна Франция гъмжеше от гестаповци. Населението се ожесточи. Сблъсъците между съпротивата и колаборационистите се изостриха.

 

 

От няколко седмици Виан беше в града. Борис й съобщи, че някаква жена пита за Виан Ренар и вече трети ден седи в кафенето на пазара. В главата на младата жена мигом гръмнаха тревожни камбани. Сигурно полицията е попаднала по следите й! Не, тук единствен Борис знаеше истинското й име. За всички други беше Сюзан.

— Как изглежда?

— Доста възрастна. Нищо чудно да е майка ти.

Виан се изненада. Майка й? Откъде би могла да знае…

— Ще отида — реши тя. — Навярно наистина е мама.

Борис я погледна въпросително, но тя не му каза нищо повече.

Отиде в Юзес и огледа терасата на кафенето от сигурно разстояние. Веднага позна майка си. Седеше под чинарите и се оглеждаше неспокойно.

Виан притисна ръце върху устата си, за да не изпищи.

Клотилд изглеждаше много остаряла, но още преди тази мисъл да се оформи в главата й, Виан разбра колко е безсмислена. И тя беше остаряла. За последен път бе видяла майка си като седемнадесетгодишно момиче. Сега беше тридесетгодишна жена.

Прекоси бавно площада и изчака майка й да я забележи. Даде й знак да я последва незабелязано. Клотилд притисна ръка върху устата си — точно както бе направила и Виан преди малко. След минута двете се скриха зад една къща и се прегърнаха силно.

— Как ме откри, мамо? — попита през сълзи Виан.

Клотилд заговори трескаво:

— Майката на Шарло дойде при мен. Видяла те в Алес и веднага дойде да ми каже. С татко ти те търсим от седмици във всички села от околността.

— Постъпили сте непредпазливо — пошепна Виан, — но и аз бих направила същото.

Майка й я погледна.

— Ти си с онези, нали? Затова не дойде да ни видиш.

— Не искам да ви се случи нещо лошо.

Вярно беше. Почти всеки ден Виан се бореше с желанието си да отиде в Сен Флоран, но не смееше. Беше твърде опасно.

— Ела си вкъщи — помоли Клотилд. — Баща ти иска да те види. Той не се чувства много добре.

 

 

След седмица Виан се качи на колелото и измина четиридесетте километра до Сен Флоран със съзнанието, че нарушава всички правила за безопасност. Копнежът й да види семейството и родния дом се бе оказал по-силен. Спусна се по селската улица на здрачаване. На минаване покрай площадката за петанк чу добре познатите гласове на играчите и тихите удари на топчетата върху изравнения пясък. Слезе от колелото пред къщата на родителите си. Сърцето й биеше лудо. Отвори вратата към магазина и насреща й повя вдъхваната хиляди пъти миризма на сапун, мента и стотици други билки. Спря и пое дълбоко дъх.

Вратата в края на коридора към жилищните помещения се отвори. Появиха се родителите й.

— Не вярвах, че ще те видя още веднъж — промълви баща й със задавен от сълзи глас и я прегърна.

Седнаха един до друг на дивана с покривка на цветя и започнаха да си разказват какво се е случило през последните години. Виан веднага разбра, че Арно не е добре. Лицето му беше сиво, дишаше тежко.

— Сърцето — обясни Клотилд.

Виан видя на стената срещу дивана лист от своя стар хербарий с цветове и плодове на черница и избухна в сълзи.

— Намерих го в стаята ти. Само това бе останало невредимо. Нямаме нищо друго от теб — рече Клотилд и взе ръцете й.

— Толкова години… — пошепна баща й.

В дневната влезе непозната жена.

— Това е Одил, жената на Жак — представи я Клотилд.

Одил произхождаше от Андюз. Беше красива жена, но тревогата за мъжа й я бе състарила.

— Брат ти Жак е пленник в Германия. Последното писмо пристигна преди повече от шест месеца — разказа тихо майка й. Двамата имаха син на име Матийо.

Виан пое дълбоко дъх и призна:

— И аз имам син. Казва се Беноа и скоро ще стане на четири години. Баща му е англичанин. Не съм го виждала от септември 1939 година. Дори не знае, че има син…

Родителите й я отрупаха с въпроси. Почувства се длъжна да им разкаже всичко: къде е Беноа, как се е запознала с Дейвид… През цялото време поглеждаше към баща си. Той изобщо не й се сърдеше, просто беше щастлив, че едно от децата му се е завърнало. Виан се питаше дали да разкрие, че с Дейвид не са женени, но предпочете да премълчи. Можеше да го направи и по-късно. Защо да тревожи родителите си с такава новина? Тъкмо се бяха намерили отново…

— Как е Кристоф? — попита тя.

Другият й брат беше в Северна Африка. А братовчед й Огюст се бе записал доброволец и се биеше на страната на германците във френски полк в Русия.

Как да наваксат дългогодишната раздяла за няколко часа? Много по-важно беше да възстановят старото чувство за взаимна принадлежност и да се прегърнат. Не споменаха дейността на Виан, макар всички да бяха наясно. Единствено по погледите на баща си младата жена разбра, че той се гордее с нея.

Стана късно. Виан пожела да обиколи къщата и магазина. Арно и Клотилд бяха разширили търговията. Сега продаваха и цигари, бяха открили и пощенско гише. „Добро място за дискретно предаване на информация“, помисли си Виан. Мина през всички помещения, качи се в някогашната си детска стая — сега там спеше малкият Матийо. Тя чу как момчето въздъхна насън и сърцето й се сви от болка. Внимателно затвори вратата зад себе си.

— Доведи Беноа при нас — помоли я майка й, докато оправяше легло в стаята на брат й. — Ние ще се грижим за него. Той е от нашето семейство.

Виан поклати глава.

— Не, мамо. Прекалено опасно е. И за вас, но главно за него. Там, където е сега, никой не знае за мен. Така е по-добре.

Прегърна силно майка си и й пожела лека нощ.

— Утре ще си тръгна преди изгрев-слънце, но ще дойда пак. При първа възможност. Няма да допусна пак толкова дълга раздяла.

На следващата сутрин Виан слезе тихичко по стълбата и завари родителите си да я чакат на масата в кухнята. Клотилд бе сварила кафе, Арно й бе приготвил сандвичи и твърдо сварени яйца. Този мил жест я трогна до сълзи.