Каролине Бернард
Рандеву в „Кафе дьо Флор“ (41)

Четиридесет

През май и юни 1945 година Дейвид ходеше всеки ден пред хотел „Лутеция“ с надеждата да намери Виан. По булевард „Распай“ цъфтяха кестени, въздухът на тази първа мирна пролет беше пълен с обещания. Германците бяха победени, концентрационните лагери отвориха врати, оцелелите се завръщаха в Париж. В „Лутеция“ ги регистрираха, даваха им дрехи и храна.

Подобно на много други, Дейвид стоеше зад бариерата и държеше снимка и табелка с името на Виан. Ала фантомите, които слизаха от автобусите, без коса, мършави като скелети, нямаха нищо общо с хората от снимките. Бяха твърде изтощени, за да отговарят на отчаяните въпроси на чакащите. Много хора страхливо се питаха дали близките им са оцелели, ако и те са минали през такъв ад.

По някое време престанаха да пристигат автобуси. Виан не се появи. Дейвид погреба надеждата си да я види отново.

Отиде при Клотилд на улица „Муфтар“. Жано се бе завърнал от Германия и двамата отново се занимаваха с гаража. Клотилд бе станала портиерка на къщата, където живееха. Беше болезнено да гледа колко са щастливи двамата, че отново са заедно. Въпреки това го посрещнаха сърдечно, старите вражди бяха забравени. Прекрасно беше, че има и хора, преживели войната здрави и невредими. Дейвид разказа на Клотилд и Жано за срещата си с Виан през 1943 година.

— Тя ми обеща да се съберем отново след войната — заключи той, вкопчен в надеждата си.

Клотилд му върна картините. Той си ги взе, остави само „След бала“. Нямаше сили да я погледне.

— Запази я при теб. Заради нея.

— Разбира се — кимна Клотилд и устните й затрепериха.

Дейвид научи адреса на Агнес и отиде в Маноск да вземе Беноа и да го отведе в Англия. Беноа тръгна на училище в Лондон. Дейвид пое фабриката на баща си. Никога не посегна отново към четката и боите. Твърде много време беше минало, твърде много неща се бяха случили. Не се ожени, защото го смяташе за предателство към Виан. През 1957 година почина изненадващо от инфаркт.

След смъртта на баща си Беноа се върна във Франция. Така и не успя да свикне с Англия.

Междувременно историците изготвиха списъци на депортираните и разстреляните. Беноа тръгна да търси майка си.

Откри Мари Делувин; тя му разказа за дейността на групата, сформирана от Албер Мартин-Кюриел. От нея узна, че Виан е била арестувана и е лежала в затвора на улица „Шерше-Миди“. После я отвели на авеню „Фош“. Тогава разбрала, че най-вероятно няма да я види отново, каза Мари. През 1943 година самата тя била откарана в концлагера „Равенсбрюк“. Освободили я през май 1945 година и се върнала. Започнала работа като книжарка. Починала през 1988 година.

Беноа загуби надежда да намери майка си жива и започна да търси гроба й. И това търсене се оказа напразно. Нацистите заравяха много от жертвите си в масови гробове. Това също беше част от терористичната им власт — жертвите изчезваха през нощта и близките им не знаеха къде са и дали са още живи.

 

 

Сбогувахме се с Беноа и си тръгнахме дълбоко замислени. Старецът беше не по-малко развълнуван от нас.

Накрая го прегърнах и му обещах скоро да го посетя пак.

— Първо трябва да смеля тази история и да я разкажа на родителите си — казах на Етиен.

Той кимна.

Прибрах се вкъщи и веднага се обадих на татко. Говорихме цял час. Той слушаше, задаваше въпроси, искаше да научи всичко.

— Нямах представа каква роля са играли жените в Съпротивата — призна той.

— Нали знаеш, в Пантеона бяха пренесени и телата на две жени.

Чух гласа на майка ми.

— Майка ти тъкмо се прибра… Не, говоря с Лили. По-късно ще ти разкажа. Ще трае дълго.

— Страхотно си се справила, Марлен — каза ми накрая татко. — Толкова много неща си открила… Благодаря ти.

— Знаеш ли, моите четири семестъра история на изкуството ми свършиха добра работа. Тогава се научих как се провежда истинско проучване. — Поколебах се. Очаквах да каже нещо, но той мълчеше. — Ако не бях отишла в музея и не бях видяла картината, нямаше да знаем за Виан и Беноа.

— Питам се дали съм можел да направя нещо. Защо мама не ми е казала нищо? Сигурно е знаела за Виан.

— Ти най-добре знаеш каква беше тя. За мен баба е най-прагматичният човек. Кой знае, може да се е опитала да научи нещо. Възможно е също да се е страхувала какво ще открие. Съдбата на Жак е била винаги пред очите й.

— Никога не говореше за онези времена. Подобно на много други хора.

— Все пак войната й е отнела мъжа. Останала е вдовица. Сигурно е било много болезнено за нея.

Баща ми въздъхна дълбоко.

— Значи, няма следа от Виан? — попита отново той. — Нито гроб, нищо…

— Не. Посмъртно е получила отличие.

— Ами шефът й, Албер Мартин-Кюриел?

— Разстреляли са го в крепостта „Мон Валериен“, пред портите на Париж. Навярно е станало малко след последната му среща с Виан.

— Трябва да знам още нещо — продължи татко. — Как картината се е озовала в музея?

— Клотилд е направила дарение. Тя се е погрижила Виан да получи Croix de Guerre. Починала е преди три години на пределна възраст. Жалко, с радост бих се запознала с нея. Била е забележителна жена.

Баща ми преглътна тежко.

— Ще ми дадеш ли телефонния номер на Беноа? Ще обсъдя всичко с майка ти, но със сигурност ще му се обадя.

— Той ще се зарадва.

— А ти? — попита след малко татко. — Какво ще правиш?

Много добре знаех какво има предвид. Бракът ми с Жан-Луи.

— Тревожим се за теб. Кога ще се върнеш?

Въздъхнах. И аз самата не знаех.

— Знаеш ли? Ако беше моя жена, отдавна щях да съм дошъл в Париж, за да те отведа вкъщи. И майка ти каза същото.

 

 

Времето ми в Париж изтичаше. Договорът за жилището приключваше след три дни и перспективата да се върна в Сет ме изпълваше с ужас.

След една безсънна нощ станах рано и отидох на гробището „Пер-Лашез“. Нямах представа колко голямо е в действителност. Обикалях безцелно и скоро загубих ориентация. „Не се ориентирам в гробището, както не се ориентирам в живота си“, помислих си. Налагаше се да взема решение, и то скоро. Дали просто да си замина и да заживея отново с Жан-Луи? Всичко в мен се противеше срещу тази мисъл.

Какво щеше да направи Виан на мое място? Била е толкова силна, толкова смела. Напуснала е семейството си, изправила се е съвсем сама пред предизвикателствата на Париж. Много млади жени като нея са ставали жертва на големия град. Вместо да си потърси мъж и да стане покорна съпруга подобно на приятелката си Клотилд, тя е споделила живота на един творец. Би могла да си избере по-обикновен мъж, а не този ексцентричен художник. Родила е сина си сама, дала е живот на извънбрачно дете, сама се е грижила за него. А после е дошло най-смелото, най-тежкото решение: да подчини себе си и живота си на велико дело — съпротивата срещу омразните окупатори. Дали е съзнавала, че може да умре? В сравнение с Виан аз бях ужасно страхлива. Прекъснах следването си и се омъжих за Жан-Луи. Напуснах Париж и се върнах в Сет. Винаги избирах пътя на най-малкото съпротивление. Не смеех дори да се обадя на Етиен, макар да ми липсваше! Бях на тридесет и девет години и се питах дали искам да продължа по същия начин.

Стигнах до един изход и видях зад портата кафене. Внезапно изпитах жажда и седнах на терасата. Поръчах си сандвич и Panache, газирана вода.

Вместо да ям, започнах да роня хляба между пръстите си. Седях на слънчева тераса в едно от безбройните парижки кафенета, пред мен се простираше широк тротоар, а от другата страна на улицата се издигаше високата стена, която огражда гробището. Чувах птичи песни. Какъв прекрасен миг! Намирах се в Париж, бях разкрила тайната на жената от картината, наслаждавах се на деня. Беше ли възможно просто да остана тук? В Париж също търсеха чиновници. Все още ли исках тази професия? А скъпите жилища, които уж никой не можел да си позволи?

— Наред ли е всичко, мадам? — попита келнерът.

Примигнах срещу слънцето, после сведох глава към малката маса. Междувременно бях натрошила почти цялото хлебче — трохи имаше не само по покривката, но и по джинсите ми.

— Всичко е наред. — Усмихнах му се, сякаш бях направила нещо съвсем нормално.

Не, не беше нормално. Какво ще стане с Етиен? Харесвах го… не, по-добре честно да си призная: влюбена съм в него до уши. Не, и това не е точният израз. Аз го обичам с цялото си сърце. Той изглежда добре, притежава класа и чар, харесвам спокойствието му. Ласкаят ме усилията, които полага да ме ухажва. Чувствам, че той ме приема сериозно и държи на мен. Обичам да говоря с него за всичко, особено за изкуство и за Париж. Той е романтик и въпреки това е истински мъж. Вярва в мен, подкрепя ме, окриля ме. Изпитвам желание да го целувам, да го милвам. Представих си как го докосвам и цялата се разтреперих.

А после и комплиментите му, думите, които ми казва. Че се е влюбил в мен и ме ухажва, че съм преобърнала живота му. Какво още трябва да направи, за да ми докаже колко е сериозен?

Платих неизядения сандвич и станах. Не се върнах на гробището, а закрачих към „Менил монтан“. Поредното непознато кътче от Париж, което ме възхити. Тук, на изток, открай време живеят по-бедните, тук къщите не изглеждат така изискани, улиците не са толкова широки. Тук не се издигат световноизвестни монументи, но атмосферата си е чисто парижка. Задни дворове, където допреди няколко десетилетия е имало лозя, малки площади, зелени градини. Все едно се намирах в малък град. Вървях дълго и внезапно се озовах пред парка „Белвю“. Малки улички с магазинчета и работилнички се влива в парк, от който се разкрива грандиозна гледка към града. Заболяха ме краката и седнах на една пейка. Дълго седях и гледах.

Този следобед отново се влюбих в Париж.

 

 

Вечерта се обадих на Каро и й поисках съвет. Още веднъж й разказах подробно за какво съм размишлявала през изминалите дни.

— Две неща са напълно ясни — обобщих. — Обичам Париж и искам да живея тук. Вече знам какво ще направя първо. Ще напиша статия за Виан. Нищо чудно да се получи и книга. Замислила съм също да пиша за Дюдеван и еврейските търговци на изкуство преди войната. Имам известни спестявания, ще изкарам с тях няколко месеца. Влюбих се в Етиен и чувството е божествено. Вече знам съвсем точно как ти се чувстваш с Джеймс.

— А какво ще правиш с Жан-Луи?

— Там е проблемът. Не искам да го нараня.

— Според мен преувеличаваш. Съвсем честно ти го казвам! Той се забавлява с Франсин, двамата явно си подхождат отлично. Освен това, когато човек се влюби, както ти си се влюбила в Етиен, е добре да го приеме като дар от съдбата. Нямаш право да отхвърлиш такъв дар. Ти не нараняваш Жан-Луи с действията си. Най-силно си уязвила суетата му. Той няма да умре от любовна мъка. Нищо не си му отнела!

— Той се връща утре и очаква да ме намери вкъщи.

Каро изпухтя презрително.

— Дори само заради това би трябвало да го напуснеш.

Тя ми казваше само онова, което знаех.

— Чудя се как да постъпя.

— Обади се най-после на Етиен. Още сега, веднага. Не го оставяй да се мъчи повече. — После Каро повтори същото, което и аз си казах сутринта: — Какво още искаш да направи, за да ти покаже колко е сериозен?

Затворих и дълго стоях с телефона в ръка, за да свикна с мисълта за предстоящото обаждане. А после, и аз не разбрах защо, всичко стана съвсем лесно. Навярно дългите размишления, гневът и мъчителните съмнения все пак бяха довели до нещо добро. Навярно просто чашата бе преляла. Както и да е, набрах номера на Етиен.

Той вдигна веднага.

— Лили Марлен — промълви. Каква радост имаше в гласа му. — Сигурно се обаждаш, за да се срещнем в „Кафе дьо Флор“? Време е за аперитив.

Поех дълбоко дъх.

— Не. Не в „Кафе дьо Флор“, въпреки че срещите ни там са прекрасни. Аз…

Търсех точните думи. Тази вечер исках всичко, не само аперитив. Ако се срещнехме в кафенето, кой знае дали в последния миг смелостта нямаше да ме напусне.

— Лили Марлен!

— Чуй ме, Етиен, и моля те, приеми сериозно онова, което ще ти кажа сега. Цял ден размишлявах как да ти обясня и най-сетне добих смелост да го сторя. Не знам дали този момент ще се повтори, затова те моля да не ме прекъсваш.

— Слушам те — отговори сериозно той.

Отново поех дълбоко дъх и думите избликнаха от устата ми.

— Влюбих се в теб, но не знам какво да правя. Ако беше възможно да минем само с една нощ, отдавна щях да се поддам на чувствата си, но според мен не бива така. Ако ще те обичам, то ще е със сърце и тяло. Това означава да се откажа от брака си, а аз не съм от жените, на които това се удава лесно… Преди малко говорих с приятелката ми Каро и тя ме окуражи да ти се обадя и… — Потокът от думи секна. Етиен мълчеше. — Там ли си още? — попитах панически.

— Нали ми каза да не те прекъсвам. Слушам те.

— Да, добре. Ако сравним живота на Виан и моя, няма да се представя никак добре. Никога не съм направила нещо наистина смело и нередно в очите на другите. Винаги правех каквото се очакваше от мен. Дори не си завърших следването, колкото и силно да го желаех. Не смеех дори да си помисля да живея някъде сама или да рискувам живота си за една идея. — Преглътнах мъчително. — Изобщо нямам представа защо се занимаваш с мен. Аз съм по-скучна от вчерашния вестник.

Той се засмя тихо и си позволи да ме прекъсне.

— Ти си остроумна. Много по-остроумна от мен. Но си права — Виан наистина е била необикновена жена.

— Точно това ти казах!

— Явно е семейна черта. Много ми се иска да се запозная с майка ти.

Сега беше мой ред да се засмея.

— Позволяваш ли да кажа още нещо?

— Да?

— Какво според теб означава да извършиш нещо наистина смело?

— Просто да остана в Париж още две седмици.

— Това ли е всичко?

— И най-накрая да дойда при теб.

Чух как Етиен шумно пое дъх през зъби.

— Много рискована постъпка. Не знам дали имам сили да поема такава отговорност. — Отново пое дъх и попита: — Сега, веднага?

— Със сърце и тяло?

— Завинаги.