Каролине Бернард
Рандеву в „Кафе дьо Флор“ (32)

Тридесет и едно

Етиен! И на него се дължеше, че се чувствах толкова лека и изпълнена с жажда за действие — също както някога, по време на следването ми. Всяка уговорка за нова среща в „Кафе дьо Флор“ беше за мен обещание и през целия ден очаквах вечерта с радост.

Тези дни несъмнено бяха най-хубавите в живота ми. С радост оставах сама със себе си, а перспективата да се срещна с него вечерта правеше самотата ми още по-прекрасна. Често не оставахме дълго, само за аперитив и няколко маслини, но аз се наслаждавах на всяка минута от този час с него. През повечето време говорехме за Виан и за новите ни открития. Оказа се съвсем лесно да свикна с присъствието му. Обичах да съм с него.

 

 

През първата ми неделя в града направихме обиколка с колела.

— В Париж няма как да се объркаш — каза ми Етиен, преди да потеглим. — Париж е красив навсякъде.

Погледнах го изумено.

— Вчера и аз си помислих почти същото. Няма значение къде се намираш, просто слизаш от метрото и навсякъде ще откриеш нещо красиво.

— За пореден път си проличава колко добре си подхождаме.

Много парижки улици и цели квартали, например „Маре“, в неделя са затворени за автомобили. С часове карахме по улиците и аз разполагах с всичкото време на света, за да се възхищавам на къщите, балконите, терасите на кафенетата, каналите, кръстовищата, кината и театрите, да разглеждам до насита. Великолепен ден, в който всичко беше на мястото си.

А Жан-Луи упорито отказваше да обиколим града на велосипед! Мъжът ми не ми липсваше и за първи път не ме мъчеха угризения на съвестта. Предишния ден му бях пратила лицемерен есемес — питах го дали е добре и как си прекарва почивката. Не възнамерявах да му се обадя. Не желаех да говоря с него. Очевидно и той се чувстваше по същия начин. Досега не бях получила отговор.

 

 

Редно ли е да се каже, че един мъж ти действа добре? Особено когато не е съпругът ти? С Етиен се чувствах точно така. Радвах се на всяка среща с него. Той се държеше съвършено учтиво, беше очарователен и главното — остроумен. Правеше ми комплименти, с него винаги ми беше добре и се харесвах. По време на брака си с Жан-Луи почти бях забравила какво е да харесваш себе си.

Да, Етиен ми действаше добре. Винаги ми казваше мили неща. Прибирах се вкъщи и си записвах красивите изречения на листчета. Събирах ги на купчинка върху барплота в малката ми кухня.

Първото изречение се появи в неделя вечерта след обиколката с колела.

Когато искам, мога да бъда забавен. За вас, Лили Марлен, за вас искам да съм забавен. Искам да се смеете с мен. Затова се старая.

След тези думи той си нахлупи шапката дълбоко над очите и започна да обикаля около мен, разперил ръце.

През цялото време подсвиркваше „Пея под дъжда“, високо и фалшиво. Малко куче се втурна срещу него и го залая бясно, собственицата му напразно се опитваше да го хване. Стоях там и се превивах от смях.

 

 

Взех първата книга от купчината — ново издание на автобиография, излязла малко след войната. Прочетох съдържанието и отидох отзад, за да прегледам регистъра на лицата. Намерих я! Ренар, Виан, с. 234ff. С треперещи ръце отгърнах страницата. Само след минута щях да науча какво е правила моята героиня Виан през 1940 година!

Прочетох няколко реда от посочената страница и вече бях сигурна: в края на тридесетте години Виан Ренар е работила в Ботаническия институт. Тъкмо там е била сформирана една от първите групи на съпротивата срещу немските окупатори. Прочетох страницата още веднъж. Не пишеше много за Виан, но няколкото изречения ми стигаха. Работила е в Ботаническата градина! Преди по-малко от четири седмици бях ходила там с Жан-Луи. Вървяла съм по стъпките й, без да подозирам!

Веднага се обадих на Етиен да споделя новостите. Той ме бе предупредил, че е на търг извън Париж и ще се върне едва на следващия ден. Оставих съобщение.

После се обадих на родителите ми. Те също имаха право да научат какво съм открила. Усетих колко се развълнува татко и как се гордееше с леля си.

Аз също се гордеех с нея.

— Какво ли е станало с нея?

— Непременно ще разбера.

— Лили Марлен…

Татко ме наричаше така само когато ставаше дума за нещо наистина сериозно. Знаеше, че не обичам това име.

— Нямам представа как си научила всичко това, но ти благодаря. — Поколеба се за миг. — Колко време ще останеш?

— Още не знам… Докато събера цялата информация…

— Жан-Луи се връща в края на седмицата. Ти сигурно държиш да завършиш проучването си?

— Да.

— Имаш благословията ми.

— Благодаря ти, татко.

Получих есемес от Етиен:

Браво! Искате ли да се срещнем утре в музея на Пикасо? В три?

Съгласна, отговорих веднага.

 

 

Във вторник двамата дълго стояхме пред „Надбягването“. Любимата картина на Етиен, макар и с простичка композиция и напълно разбираема. Той ми обясни, че като гледа как тези дебели, силни жени се надбягват по плажа, влагайки цялата си сила, си мисли за мен.

— Аз изобщо не съм силна — възразих.

Последва замислен поглед от сивите му очи. С този поглед Етиен беше в състояние да разтопи айсберг.

— Само да знаехте… — промълви той.

Показа ми изгледа от прозореца на горния етаж. Виждахме едновременно „Сакре Кьор“ и Айфеловата кула.

— Това е възможно единствено от тук — обясни Етиен.

Изгледах го недоверчиво и той започна пламенно да ме уверява, че със сигурност е прав. Пак се разсмях.

— Знаете ли колко пленителен е смехът ви? Би трябвало винаги да се смеете.

— Веднъж вече ми го казахте.

 

 

— Ще вечеряте ли с мен днес? — попита ме той, след като излязохме от музея.

Долових, че Етиен иска да ми каже нещо. Докато вървяхме без определена цел към реката, той ми разказа за съпругата си Елоди и колко е бил самотен след смъртта й. А после съм се появила аз.

Спря и ме погледна.

— Всичко това вече ви го написах в глупавото си писмо. Явно съм ви уплашил силно: изобщо не реагирахте. Започнах да мисля, че не сте го получили.

— Получих го. Прав сте, вашата откровеност ме уплаши. Същевременно ме трогна. Междувременно ви опознах по-добре — отговорих.

Той взе ръката ми, но веднага я пусна.

— Лили Марлен, вие напълно объркахте живота ми. През последните три години живеех като отшелник. Напусках жилището си само за да отида на работа или да карам колело. А сега се радвам на всяка сутрин, защото ми предстои да ви покажа още нещо от Париж. Докато карам колело, си подсвирквам, а най-доброто е, че го правя с удоволствие, защото вие сте до мен.

Гледаше ме с известно безпокойство. Навярно се опасяваше да не би да е отишъл твърде далеч. Усмихнах му се.

— Хубаво го казахте!

Той въздъхна облекчено.

След това признание и аз изпитах потребност да му разкрия нещо за себе си. Поканих го на чаша вино в малкото си жилище. Странно беше да го гледам как обикаля стаите. Показах му свещеника, той огледа картината обстойно и я оцени като добра аматьорска работа. Увери ме, че в никакъв случай не съм платила твърде много. Задълбочихме се в разговор за изкуството, по-специално за мотива „свещеник“ в живописта на късния деветнадесети век. Достави ми удоволствие да си говорим като специалисти, макар той да знаеше несравнимо повече от мен.

Не отидохме на вечеря. Без да го изразим гласно, и двамата знаехме, че предпочитаме да останем насаме. Имах още вино, малко сирене и ягоди. Той отиде до пекарната да купи прясна багета. Докато го нямаше, скрих листчетата с неговите изречения. Щях да се почувствам неловко, ако прочете собствените си изказвания. Сресах си косата и се начервих. Само след минута Етиен почука на вратата. Беше ми купил червена роза.

— Тъкмо мина продавач на цветя — обясни той, сякаш се извиняваше. А нямаше за какво.

Седнахме един срещу друг на малкия барплот. Ядяхме, пиехме вино и говорехме. Стана късно, но и двамата отлагахме сбогуването. Няколко пъти се озовахме толкова близо един до друг, че едва не се целунахме. В последния момент се отдръпвах. Етиен си тръгна далеч след полунощ. Проследих го през прозореца. Усещах аромата му в жилището. Седнах отново на барплота и си представих лицето му, как седеше срещу мен, как се усмихваше, как ме гледаше…

Записах си думите му:

Вие сте силна.

Имате красива усмивка.

Объркахте живота ми.

Въздъхнах щастливо. Бях на път да се влюбя като ученичка. Против волята си, но кой се влюбва само когато пожелае? Чувството беше толкова прекрасно, че нямах никакво желание да го отхвърля.

 

 

На следващата сутрин се събудих щастлива. Миналата вечер беше една от най-прекрасните в живота ми. Етиен беше влюбен в мен! Протегнах се и се почувствах страхотно. Скочих от леглото и си затананиках. Чашите за вино си стояха върху барплота, а на високия стол, където бе седял Етиен, открих шалчето му. След кратко колебание го грабнах и зарових лице в меката коприна, за да вдъхна аромата му.

Телефонът ми иззвъня. Почувствах се уловена на местопрестъплението.

— Е, вразуми ли се?

Недоволно тръснах глава. Противоположността между настроението ми и войнствения глас на Жан-Луи не можеше да е по-голяма.

— Какво искаш да кажеш?

— Питам дали си станала отново нормална. Очаквам да си вкъщи, когато се върна.

Гласът му звучеше някак завалено.

— Да не си пиян?

— И какво, ако е така?

— Защото говориш пълни глупости.

Затворих телефона. Жан-Луи облекчаваше решението ми. Това беше самата истина.

 

 

Прекарах деня в четене, но за съжаление не открих нищо ново за Виан. Често-често поглеждах към телефона в очакване Етиен да се обади. Той не звънеше, но това не ме притесняваше. Знаех, че ще се обади. Бе видял в очите ми, че съм на път да се предам.

Следобед излязох да се поразходя. Минах покрай малък бутик. На витрината висеше копринена рокля на цветчета. Влязох и поисках да я пробвам. Завъртях се пред огледалото и хладната коприна погали краката ми.

— Непременно я вземете — насърчи ме продавачката. — Изглеждате страхотно с нея.

Купих роклята, купих си и подходяща къса жилетка. Не пожелах да сваля новите дрехи. Оглеждах се във всяка витрина, покрай която минавах, за да се уверя, че продавачката е била напълно права.

 

 

Телефонът ми звънна.

— Липсвате ми! — произнесе красивият глас на Етиен.

— И вие ми липсвате — отговорих, без да се замисля. — Свикнах с вас.

— Това е хубаво — установи той. — Ще се видим ли после в „Кафе дьо Флор“?

— Да — потвърдих, изпълнена с радостно очакване.

Влязох в кафенето и Марсел тихо подсвирна през зъби.

Етиен се изправи и буквално ме зяпна.

— Леле — промълви той. — Какво сте направили със себе си?

— Чувствам се добре — отговорих. — С вас.

Той ми намести стола, а Марсел вече чакаше да приеме поръчката.

Не се интересувах какво ще поръчаме, Етиен — също. Нещо друго стоеше между нас. Чувствата ни един към друг кръжаха във въздуха и затрудняваха говоренето.

— Дали Виан и Дейвид са идвали тук, как мислите?

— Напълно е възможно. Все пак „Кафе дьо Флор“ е било място за срещи на хора на изкуството. Днес обаче тук идват главно хора, желаещи да видят истински художници — констатира Етиен, когато група шумни японци нахлуха в заведението и окупираха всички маси наоколо.

— Според вас Париж по-красив ли е бил някога?

— Кога?

— По времето на Виан!

— Вие сте носталгична, знаех си! — възкликна той.

— Лошо ли е?

— Ни най-малко. За да ви утеша, ще кажа, че според мен Париж във всяко време е много специален град. Въпреки че като разглеждам черно-белите снимки от онези години… Понякога ми се струва, че тъкмо тогава в Париж са открили добрия живот.

— Бел Епок също не е била лоша, сигурна съм. Златният век на Париж.

— Тогава щяхте да носите корсет! Но съвсем честно ще кажа: според мен някогашната клиентела на „Кафе дьо Флор“ е имала повече стил.

Отново бяхме подхванали тема, която позволяваше оживен разговор. Японците отдавна си бяха отишли, когато си поръчахме вечеря. Келнерът ни сервира антрекот в сос от естрагон със съвсем тънки пържени картофи, но аз не бях в състояние да преглътна и една хапка. Близостта до Етиен на малката маса, където непрекъснато се докосвахме с ръце или колене, изведнъж стана непоносима. Запитах се дали пък деколтето на роклята ми не е прекалено дръзко. Усещах как ме гледа той…

„За Бога, какво правиш тук? — запитах се. — Флиртуваш с мъж, заинтригувана си повече, отколкото е добре за теб. Привлича вниманието ти истински, за дълго, не само за една нощ.“ Точно там беше проблемът. Бих могла да живея с изневяра за една нощ, бих могла спокойно да се появя пред Жан-Луи. Но ако сега се поддадях, нямаше да си остана само с една нощ. Това ме уплаши. Оставих вечерята и дискретно огледах Етиен отстрани. Наистина изглеждаше добре. Остро изсечен нос, тъмна коса… Харесваше ми как вдига чашата и отпива. Не бях в състояние да откъсна поглед от устните му. Внезапно ме обзе желание да го целуна.

— Нищо не ядете. Не ви ли е вкусно?

Потреперих и оставих приборите в чинията.

— Смятам, че е редно да си вървя. Искам да размисля, Етиен. Това с вас започна да ме притеснява. Случва се твърде бързо.

Той ме погледна с топъл, тъмен поглед.

— Лили Марлен, знам, че сте омъжена. Вие… По дяволите, мразя това вие. Не ни подхожда!

— Добре, тогава да минем на ти.

Кимна ми благодарно.

— Ти ще решиш как ще постъпиш с мъжа си. Държа обаче да знаеш нещо много важно. Марлен, искам да станеш моя. Влюбих се в теб от пръв поглед. Ти обогатяваш живота ми! Вече сам не се разбирам. Моля те да гледаш на мен като на приятел, който много би искал да е нещо повече.

Произнесе тези думи почти тържествено и нямаше да изглежда неподходящо, ако бе паднал на колене.

Платихме и излязохме. Мълчаливо постояхме на големия булевард, през тази прекрасна лятна вечер препълнен с любители на нощта. Етиен повика такси. После ме прегърна и аз закопнях да се притисна към него. В този миг всичко в мен ме теглеше към него. Вместо това се отдръпнах и се качих в колата.

Вкъщи записах още две изречения:

Искам да станеш моя. Влюбих се в теб от пръв поглед.

Редом стоеше листчето, на което бях записала съобщението от Жан-Луи: Къде си дянала проклетата екипировка за гмуркане?