Каролине Бернард
Рандеву в „Кафе дьо Флор“ (19)

Осемнадесет

Беше два следобед, денят бе дълъг. Обадих се на родителите си.

— Здравей, мамо! Какво ще правиш днес? Искаш ли да отидем в Сен Флоран?

— В Сен Флоран ли? Какво ще търсиш там?

— Ще ти кажа, като стигнем. След половин час ще мина да те взема, съгласна ли си?

Затворих и отидох в дневната. Жан-Луи лежеше на дивана.

— Ще взема колата. Отивам с мама в Сен Флоран.

— Не си ходила там от цяла вечност. Все още ли мислиш за онази картина?

Кимнах.

— Защо „все още“? Тепърва започвам да се занимавам с нея.

Жан-Луи промърмори нещо и се задълбочи в списанието си.

Паркирах пред дома на родителите ми. Мама ме посрещна с грейнало лице, прегърна ме и ме поздрави със закъснение за годишнината от сватбата. Не й разказах как е минал денят. Не исках да я тревожа излишно.

— И татко ти иска да дойде — мама посочи към къщата.

— Сериозно ли? Обикновено няма желание да ходи на излет.

— Кой казва, че не обичам да ходя на излет? Изобщо не е вярно — прозвуча гласът на баща ми. Дойде при мен и ме целуна по бузите — четири пъти, както беше обичайно в семейството ни. — Тръгваме ли? — попита и се настани на предната седалка.

Карах бързо и взех стоте километра за по-малко от час.

След Люнел се отклоних от магистралата и продължих по шосето. След градчето Андюз до Сен Флоран оставаха само няколко километра. По време на пътуването разказвах за Париж, какво сме правили и какво сме видели там с Жан-Луи. Не споменах нищо за картината, защото държах да им я покажа, а това беше невъзможно, докато шофирах.

— Мили Боже, тук винаги ли е било толкова спокойно? — попитах, когато спрях колата на единственото кръстовище.

Големи чинари ограждаха площада и почти напълно скриваха малката църквица от нееднакви блокове пясъчник. Пред църквата се простираше прашно игрище за петанк^[1]. Спомнях си го добре. През дългите вечери седях на зида и наблюдавах как баба Одил играе. Дивях се на изобретението да вдигат железните топчета с магнит, вързан на шнур, та да не се навеждат. Пускаха магнита да се залепи за тежкото топче, следваше силно дръпване и топчето се озоваваше в ръцете на играча. Той го забърсваше с парцал, прибираше магнита и парцала в джоба си и започваше нова игра. В края на площада винаги стоеше стар ситроен. Там продаваха сладолед, чурос и напитки. Внезапно чух отново песните на щурците и вдъхнах кадифения въздух, позлатен от фенерите. Чух и разговорите между играчите: обсъждаха Бога и света и коментираха играта.

* * *

— Отдавна не си идвала тук. В детството всичко изглежда по-голямо. — Гласът на татко прекъсна мислите ми.

Тръгнахме бавно по улицата. Отляво и отдясно се издигаха двуетажни къщи, много от тях реставрирани и привлекателни.

— Тук беше бръснарският салон на прабаба ти и прадядо ти, Арно и Клотилд — татко спря пред малка къща. — Вдясно от входната врата се намираше витрината. Човек виждаше кого подстригват в момента. Винаги се чувствах неловко, когато седях на стола и минаваха приятелите ми.

Разпознах къщата, спомних си и голямата витрина. Баба Одил не бе пожелала да я махне дори когато бръснарският салон отдавна вече не работеше. Новите собственици обаче бяха поставили два малки прозореца.

— В задната част на магазина стоеше големият шкаф с билки и мехлеми. Продаваше ги Клотилд.

— Мехлеми ли? — учудих се аз.

— Ами да, магазинчето беше своеобразна дрогерия, хората намираха почти всичко необходимо: сапун, прах за пране, безопасни игли, хапчета за главоболие и така нататък. По-късно добавиха лавка за цигари и тютюн и пощенски филиал. За мен като дете това беше страхотно. При нас винаги имаше всичко. Приятелите ми завиждаха.

— Кой ли живее сега тук? — запита се мама.

— Едно семейство от Бордо купи къщата. След Арно и Клотилд в магазина работеха синът им Жак и жена му Одил — моите родители. Баба Одил задържа магазина чак до шестдесетте години, после вече не си струваше. А когато и аз заминах…

— Защо всъщност си напуснал Сен Флоран? — поинтересувах се.

Татко вдигна рамене.

— Тук не се случваше нищо. По онова време всички искаха да идат в града. Пък и си мечтаех да служа в търговския флот.

— Ако си беше останал тук, никога нямаше да ме срещнеш — подхвърли мама.

— Права си — кимна татко и с обич я помилва по ръката.

Двамата все още бяха влюбени. Въздъхнах.

— Колко време просъществува магазинът?

— Чакай да пресметна. Постъпих във флота на осемдесет години, през 1960. Одил продължи да работи още известно време сама… Значи, някъде докъм средата на шестдесетте. След смъртта й продадоха всичко. Никой не пожела да живее в Сен Флоран.

— А бръснарският салон е затворил по-рано, още след смъртта на баща ти. Доколкото си спомням, той не се е върнал от войната. — Мама погледна въпросително баща ми.

Той кимна.

— Така беше. Изпратили го в трудов лагер в Германия и там умрял. След войната узнахме, че са го принудили да работи в оръжейната промишленост, някъде близо до Манхайм. Загинал при бомбардировка на съюзниците.

— Какво? Това не го знаех.

Наистина се уплаших.

— Тогава съм бил две- или тригодишен. Не го помня.

— И баба е останала през цялото време сама? Тя почина през 1990 година. Значи, е била вдовица почти петдесет години. — Тази представа ме ужаси. — Защо не се е омъжила повторно?

Мама поклати глава.

— Някога беше така. Овдовееш ли, си оставаш вдовица.

— Имала ли е братя и сестри?

— Имаш предвид баба Одил? Не знам. Ти знаеш ли нещо, Матийо?

Баща ми стоеше пред къщата и гледаше табелката.

— Какво ме попитахте?

— Дали Одил е имала братя и сестри.

Татко се почеса по главата и изкриви уста.

— Мама не, но баща ми — да. Не помниш ли Кристоф? Беше на сватбата ни с жена си Елен. Куцаше. Бил е ранен през войната.

— Прав си, сега си спомних — кимна мама.

— Живи ли са още? — поинтересувах се.

— Не. Скоро след сватбата ни загинаха при автомобилна злополука. Беше ужасно. Ти не помниш. Случи се малко след раждането ти.

— Живели ли са в Париж?

Мама се засмя.

— Не, никога не са излизали оттук. Кристоф беше свещеникът на общината.

Ясно. Изглеждаше ми невероятно съпругата на провинциален свещеник да позволи да я рисуват във вечерен тоалет. Изключих Кристоф.

— Имат ли деца? — попитах въпреки това.

— Какво още искаш да узнаеш, дете? — Татко учудено поклати глава. — Да, имаха пет деца. Първо се родиха три момичета, но Елен много държеше да има син, затова роди още две деца. Близнаци. В нашето семейство често се раждат близнаци. И при теб дълго време си мислехме, че в корема на мама има още едно бебе.

— Възможно ли е Жак и Кристоф да са имали сестра? Всъщност кога са родени те?

Родителите ми се спогледаха.

— Крайно време е да ни кажеш защо изведнъж започна да проявяваш толкова силен интерес към семейната история — заяви татко.

— Добре, ще ви кажа. В Париж посетих един музей. Там е изложена картина; жената на платното прилича досущ на мен.

Млъкнах и напрегнато зачаках реакцията на родителите ми. Мама ме погледна въпросително.

— Картина, на която си изобразена ти?

— Не съм аз. Картината е рисувана през 1939 година. Жената обаче изглежда точно като мен.

— И ти помисли, че е някоя от семейството, така ли? — попита татко.

Кимнах.

— Например, дъщеря на прабаба и прадядо, за която никога не сте ми разказвали.

— Не знам да са имали дъщеря, но това не означава нищо. Оттогава е минало много време. 1939 година, казваш? Малко преди войната. По онова време много семейства бяха разделени.

— Защо да не е някоя от моите лели? — попита мама.

— Защото аз приличам на татко. Значи, жената е от неговото семейство.

— Каква е картината?

Показах им снимката. Колкото и малка да беше, приликата си личеше.

— Не мога да повярвам! Дъщеря ми на картина в Париж — смая се татко.

Тримата заговорихме високо един през друг. Видях как завесата на един от прозорците в някогашния дом на баща ми се отмести и една жена ни погледна неодобрително. Татко й кимна и бавно се отдалечихме.

— И аз не разбирам — подхванах. — Затова дойдох тук с вас. Искам да знам дали Арно и Клотилд са имали и други деца, освен Жак и Кристоф. Надявах се тук да ви е по-лесно да си спомните.

Татко смръщи чело.

— Наистина не знам. Добре е да потърсим в църковните книги или да идем в кметството и да поровим в актовете за раждане.

— Жак и Кристоф са родени преди Първата световна война, нали? — попита мама.

— Баща ми Жак е роден през 1912 година, брат му е една година след него. Не знам нищо за други деца. Тогава бяха други времена. Много деца умираха още в най-ранна възраст. Впрочем кметството е ей там отпред. Сега и аз съм любопитен да разбера всичко — заяви татко и ускори крачка.

Кметството се намираше малко по-нагоре по улицата, но когато стигнахме, вече беше затворено. Минаваше пет.

— Колко неприятно — промърморих.

— Да отидем у нас и да разгледаме старите снимки — предложи татко.

 

 

По обратния път всеки мислеше за нещо свое. От време на време поглеждах към татко. Личеше му, че размишлява напрегнато.

— Нашата Лили Марлен на художествена творба — повтаряше мама от задната седалка.

Пристигнахме вкъщи. Мама се зае да направи кафе, а татко и аз се заровихме в големия вграден шкаф в коридора, за да търсим снимките и другите семейни реликви.

— Ама че история — промълви татко, изохка и се изправи със сандъче в ръце.

Отидохме в дневната и той се отпусна в креслото. Разкритието ми го заинтригува много силно.

— Не знам нищо със сигурност — подхвана той, — но по пътя насам много мислих и се сетих нещо. Спомням си, че през детските ми години — сигурно съм бил три- четиригодишен, понякога чувах странни неща. Едно име се произнасяше шепнешком, а който го изречеше, се кръстеше бързо. Това беше голяма тайна и ако се осмелях да попитам, веднага ме пращаха навън. Тогава смятах, че в нашето семейство има призрак. Ставаше дума за жена, струва ми се, и тя живееше в Париж… Споменаването й винаги ме плашеше. За съжаление не знам нищо повече. Мама никога не ми е говорила за миналото.

— Миналото — минало — потвърдих. — Баба все това повтаряше.

Татко се засмя.

— И на теб ли ти го е казвала?

Кимнах.

— Аз не съм дочувала никакви подобни слухове — промълви учудено мама и постави таблата с кафето на масата.

— Това е било много преди твоето време, скъпа. Хайде сега да разгледаме снимките. Може пък да намерим някаква следа.

Татко вдигна капака на старото сандъче за пури и извади няколко снимки. Всичките бяха черно-бели, със старинните назъбени краища.

— Прибрах тези снимки след смъртта на мама. Не са особено много.

Татко се оказа прав. Снимките бяха десетина.

— Защо не ги е налепила в албума? Майка ти винаги е била много подредена — учуди се мама.

— Стояха в рамки на големия бюфет в трапезарията. Когато продадохме къщата, ги извадих от рамките и ги прибрах в това сандъче. Не помниш ли? О, вижте, това е сватбената снимка на родителите ми! Оженили са се през 1941 година, посред войната, по време на немската окупация.

Веднага познах баба Одил. Косата й беше строго опъната назад, взираше се сериозно в обектива. Мъжът й Жак стоеше гордо до нея. Още не е знаел какво му предстои — депортация в Германия и смърт по време на бомбардировка.

— Прекарали са толкова малко време заедно — прошепнах и тази мисъл ме уплаши.

— А тази снимка е направена малко преди да го откарат в Германия.

Татко ми подаде друга снимка: показваше Жак в униформа пред къщата в Сен Флоран. Черницата беше отрупана с цвят.

— Виж, а това е Кристоф на първия си учебен ден. Тук двамата братя са в бръснарския салон. Още са малки деца.

Зад двете момчета стояха мъж и жена, навярно Арно и Клотилд. Нямаше дъщеря. Отново прегледах снимките с двете момчета. Къде беше жената от картината? Взирах се в лицата на жените и търсех прилика със себе си. Търсех по-скоро бледо лице, обрамчено от дълги коси, с прав нос и светли очи. Не открих нищо. Тук имаше някаква мистерия. Или жената на картината не беше от моето семейство, или някой бе унищожил всички снимки с нея. Не видях никъде и пръстена с перлата.

Дълго разглеждахме снимките. На две-три не познахме нито едно от лицата, но непознатите бяха мъже. През това време родителите ми си припомняха годините в Сен Флоран. Разказваха ми за празненства и за пожар в една къща, запален от най-големия син. Научих как Кристоф произнесъл първата си проповед и още много непознати за мен истории.

— Ще донеса и семейната книга — предложи мама и стана.

Оказа се, че вписванията започват едва от сватбата на родителите ми. Бяха вписани и имената на родителите им, но напразно търсих други членове на семейството.

Спогледахме се безпомощно.

— Това е важно за теб, нали? — Татко ме погледна въпросително.

Кимнах.

— Да. Така мисля.

— Наред ли е всичко останало?

В гласа му прозвуча загриженост.

— Разбира се. Картината докосна нещо в мен и искам да разбера всичко за нея.

— Ще помисля къде да попитам — обеща татко.

След около час потеглих към къщи. Мислите ми бяха заети с тайнствената жена. Не бях научила нищо за нея, но това я правеше още по-интересна. Какво бе казал татко? Като малко момче имал чувството, че семейството си има призрак. Нещо ми казваше, че този призрак е била тя. Докато слизах по хълма, пред мен се разкри старият град на Сет, а зад него се простираше наситеносиньото Средиземно море. Слънцето тъкмо залязваше. Спрях за малко в едно заливче, за да погледам. Изключих двигателя и за пореден път погледнах снимката на мобилния си телефон. Не, Жан-Луи не беше прав да твърди, че си въобразявам! Тази жена имаше нещо общо със семейството ми. Все едно дали разкриването на тайната щеше да направи живота ми по-интересен или по-добър, аз бях готова да сторя всичко, за да разбера коя е била тя. Въздъхнах дълбоко. От улицата под мен се чу бръмченето на стара американска кола. След минута в полезрението ми се появи червен корвет. Познах автомобила, защото Жан-Луи ми бе показал снимката в Париж. Покривът беше вдигнат. На волана седеше Франсин, а до нея — мъжът ми. Двамата се смееха.