Каролине Бернард
Рандеву в „Кафе дьо Флор“ (12)

Единадесет

Дейвид я чакаше пред перачницата, скрил ръце в джобовете на панталона. Виан го забеляза на улицата и сърцето й заби лудо. Вече се опасяваше, че след вечерта в „Дом“ няма да го види отново. Оттогава бяха минали две седмици. Сега обаче той беше тук и бе предложил да я изпрати до вкъщи. Разходиха се до лозята на Монмартър. През цялото време Виан оправяше разрошената си от влажното време коса и се опитваше да скрие от Дейвид загрубелите си ръце. Нямаше обаче как да скрие старата рокля с още мокри поли. Той забеляза движенията й, след известно време спря и улови ръцете й.

— Хайде, оставете това! Направих грешка, като ви нападнах веднага след работа, признавам. Но ви намирам привлекателна дори когато сте изморена, и искам да го знаете.

Продължи да държи ръцете й и ги милваше нежно, за да ги стопли. Придружи я до дома й. Там я прегърна и отново я целуна по онзи нежен начин, който й напомняше докосване на пеперуда.

— Елате ми на гости утре.

Тя кимна.

 

 

Дейвид живееше близо до гробището на Монпарнас, на улица „Дагер“. Виан знаеше само номера на къщата, не и етажа, а името му не беше написано на вратата. Тръгна по тясното стълбище и попадна на портиерката, която тъкмо миеше. Прекрачи кофата и спря в колебание.

— При кого отивате? — попита недоверчиво портиерката.

— При мосю Скот. — Виан се опита да придаде твърдост на гласа си.

Жената се изправи и я огледа.

— О, имате предвид англичанина?

Не каза нищо повече, но в погледа й Виан прочете какво е мнението й за младата жена, дошла на посещение при художник, на всичкото отгоре англичанин.

— Третият етаж вляво. На вас сигурно ще отвори. Почукам ли на вратата му, се прави, че не е там. Крайно време е да си плати наема. Давам му време до утре. Кажете му го.

Виан побърза да се отдалечи. Усещаше погледа на жената в гърба си. Портиерката явно я смяташе за модел, даже за нещо по-лошо. Бузите й пламнаха. В този момент по-силно от всякога й липсваше майка й. Копнееше да я помоли за съвет, макар вече да бе твърде голяма да се допитва до майка си. Как ли се е запознала с баща й, как е разбрала, че Арно е истинският? Виан въздъхна тихо.

Винаги беше имала тясна връзка с майка си, нищо че Клотилд често не я разбираше. Но тя я обичаше, Виан никога не се съмняваше в обичта й. Клотилд Ренар никога не се връщаше от редките си посещения на пазара в Андюз, без да й донесе шепа захаросани плодове, които момичето толкова обичаше — манго, ананас и джинджифил. Продаваха ги северноафриканските търговци, и то доста скъпо. Клотилд се гордееше с умната си дъщеря, но наблюдаваше лудориите й със загриженост. Възмути се от дън душа, когато братовчедът на Виан унищожи ботаническата й сбирка, но не събра смелост да я защити. С тайното си бягство от родителския дом момичето й бе причинило неизмерима болка. Не само защото вече я нямаше, а и защото майка й смяташе, че Виан ще пропилее живота си и неизбежно ще умре в нищета. Само да не беше с толкова ограничени възгледи! Искаше най-доброто за дъщеря си, ала си го представяше в ограничените рамки на прастарите правила, които царуваха в Сен Флоран. Хоризонтът й беше твърде тесен, за да знае как изглежда животът на друго място, в голям град. Но дори да беше помислила за такава възможност, мъжът й веднага щеше да избие тези мисли от главата й. Тя се подчиняваше на Арно във всичко, свързано с традиционните роли на мъжа и жената. Виан безброй пъти бе разказвала мислено на майка си за новия си живот. Гордееше се, че сама си печели издръжката и се справя в Париж. Много искаше да покаже на майка си жилището и перачницата, да й представи приятелката си Клотилд. Да я разходи из Ботаническата градина. Тогава майка й непременно щеше да повярва, че дъщеря й е почтена жена. Клотилд обаче винаги отхвърляше поканите й.

— Ох, мамо — въздъхна младата жена и продължи към следващия етаж.

Потънала в мислите си, забави ход и накрая спря с ръка върху парапета. Ако майка й знае какво се готви да направи дъщеря й, сигурно ще я посъветва да се откаже. Естествено, някои мъже щяха да разберат погрешно едно такова посещение — Виан го знаеше от разказите на другите перачки. В понеделник сутрин те подробно описваха какво са правили в неделя вечерта, след като следобед са били поканени на разходка с лодка или на излет в Булонския лес. Виан нямаше никакъв опит с мъжете, ако не се броят няколкото целувки, които й се бяха сторили твърде натрапчиви и при които не беше изпитала нищо. С Дейвид обаче беше друго. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за целувките му. Беше луда по тях, копнееше за още. Това я плашеше и същевременно я вълнуваше. Преглътна тежко и се запита дали да не се върне.

— Хайде, още само няколко стъпала и ще стигнете!

Виан се стресна. Погледна нагоре. Дейвид стоеше в рамката на отворената врата и й се усмихваше с протегната ръка. Всички съмнения отлетяха.

Тя изобрази усмивка на лицето си и изкачи последните стъпала до жилището му. То се оказа почти същото като нейното и на Клотилд, само малко по-голямо, защото той се нуждаеше от място за статива и платната. Вътре цареше влажен студ, въпреки че беше късна пролет и кестените се раззеленяваха. Освен това миришеше силно на терпентин и боя.

— При северна светлина рисувам най-добре, но за съжаление твърде рядко виждам слънцето — извини се той, като я видя да се увива в жилетката. — Преди малко купих пресен бриош, май още е топъл. Ще подгрея мляко и ще ви стане по-добре.

Докато той стъкваше огъня в печката, Виан се огледа. В едната половина на помещението Дейвид рисуваше. Там цареше ужасна бъркотия от платна, тубички с бои и рамки. Четки с различна големина бяха сложени в буркани. По пода бяха настлани вестници, навярно заради капките от бои, ала тази мярка на предпазливост се бе оказала недостатъчна. Безброй пъстри капки красяха дюшемето около статива. В един ъгъл стоеше желязна печка, но в нея не гореше огън, както установи със съжаление Виан. На масата лежеше зацапана палитра. Наоколо скици, рисунки с въглен, изрезки от вестници, окачени на стената, готови картини и всевъзможни предмети. Тъкмо се питаше за какво са му на художник камъчета, коркови тапи, парчета дърво и тем подобни, дали за вдъхновение, или като обект на изследване, когато Дейвид сложи на масата гърненце с топло мляко и табла с нарязан на дебели резени бриош. Избута рисунките настрана и покани Виан да седне. Ръката му докосна гърба й и дъхът й спря. Опита да се овладее и да се съсредоточи върху изкусителния аромат на печивото, който образуваше интересна смес с миризмите на терпентин и бои. Същевременно само чакаше Дейвид да я докосне отново; цялото й тяло тръпнеше. За да скрие вълнението си, бързо натопи парче бриош в млякото.

— Много е вкусно — въздъхна Виан, зарадвана, че яденето отклонява вниманието й.

— И не е скъпо.

Виан събра цялата си смелост.

— Носите изискани дрехи, но пестите от храна…

Дейвид вдигна рамене.

— Семейството ми е доста богато. Баща ми има фабрика за шевни машини в Лондон. Дрехите ми са от онова време. Добрият материал издържа дълго.

— Значи, баща ви е собственик на фабрика?

— А аз съм единственият му син, за съжаление.

Той отхапа голямо парче бриош. Виан не бе в състояние да откъсне поглед от устата му.

— Защо за съжаление?

На лицето му се появи тъжна усмивка.

— Ако имах брат, той щеше да поеме фабриката. Мразя да разочаровам баща си, но искам и трябва да рисувам. От две години съм в Париж и не смятам да се върна в Англия. Винаги съм мислил, че ще изживея увлечението си по изкуството, ще намеря сили да се върна и ще поема фабриката, но…

— Но?

— Колкото повече рисувам, толкова по-силно става желанието ми никога повече да не правя нещо друго. Аз съм художник, не фабрикант. Семейството ми не ме разбира. Вие разбирате ли ме?

Виан кимна и сведе поглед. Много добре го разбираше.

— И аз разочаровах семейството си — призна тя тихо. — Заминах тайно за Париж, без тяхното съгласие, без да се сбогуваме. Не издържах повече.

Дейвид се покашля.

— Знам колко е трудно, но ви подхожда. Мисля, че с вас много си приличаме.

Тя вдигна глава и го погледна. Ръката й с парчето бриош, което се готвеше да поднесе към устата си, остана във въздуха.

— Какво имате предвид?

— Според мен и двамата предпочитаме живот в неизвестност, вместо да се откажем от мечтите си. Аз се нуждая от независимост, за да рисувам. Затова съм в Париж. Затова съм се родил.

— Няма ли нещо по-важно?

— Не. — Решителността му изостри вниманието й. В следващия миг гласът му омекна. — А какво ще ми кажете за вашите мечти? Какво ви доведе в Париж?

— Искам да се занимавам с ботаника. Искам да работя в Ботаническата градина.

— О, значи затова градината е любимото ви място!

— Не исках да се омъжа за човек, избран от родителите ми. За мъж, когото не харесвам — заяви тя и се осмели да го погледне право в очите.

— Така значи — пошепна той и й подаде още едно парче бриош. Виан го пое с благодарност, защото й беше много вкусно.

Преди мълчанието между тях да се проточи, тя го попита за картините му.

Той стана и мина от другата страна на голямата маса, където стояха палитрата и бурканите с четки. На пода до тях лежаха навити платна с различна големина.

— Елате, ще ви ги покажа.

Виан отиде при него и той разви първото платно. През следващия час тя разгледа творбите му с огромно внимание. Никога не беше гледала картини, никога не беше ходила в музей. Ала тези платна й говореха, в тях откри жени като нея: прислужница на пазара с кошница в ръка се пазари с търговец на птици; продавачка в магазин с топ плат; шапкарка поправя шапката на клиентка; детегледачка с детска количка в парка… Картините бяха в ярки цветове, лицата и телата изглеждаха ръбести. Особено ръцете бяха пресъздадени с всички подробности. Виан разпозна кървавите убождания по пръстите на шивачката и изранените от чистене ръце на слугинята. Сега разбра откъде идва интересът му към нейните ръце.

— Това може да съм аз! — извика тя, открила на следващото платно перачка, която четка панталон. — Видели сте ме при обичайното ми занимание.

— Харесват ли ви картините?

— Да, много, но къде е градът? Къде е Париж?

Той я погледна учудено.

— Париж ли? Аз искам да рисувам хора, а те са еднакви навсякъде.

Виан се обърна към него. Фустата й прошумоля тихо и тя разбра по погледа му, че го е забелязал.

— Имам чувството, че на всичките тази картини съм аз. Разпознавам се във всяка жена. Ако бяхте нарисували дами в красиви рокли да се забавляват в казиното, картините ви щяха да са ми чужди. А какво е това? — Тя посочи отпечатък, окачен на стената над масата. На картината бяха изобразени трима мъже с голи гърди, които се влачеха на колене и лъскаха пода.

— О, това е моят абсолютен образец. Платното е на Гюстав Кайбот^[1] и се нарича „Чистачи на паркет“.

— Познавате ли художника лично?

— За съжаление не. Отдавна е починал. Но чувствам духовно родство с него. Произхожда от буржоазно семейство и въпреки това става художник. Бил е меценат на импресионистите, сприятелил се е с мнозина от тях. — Засмя се. — Винаги е бил много заможен, за него не е било важно да продава картините си. Въпреки това повечето се намират в музеи. И аз искам да постигна това!

— Значи, е рисувал работещи хора? Затова ли го смятате за образец? — попита Виан.

Дейвид поклати глава.

— Сюжетът на тази картина е по-скоро нетипичен за Кайбот. Интересувал се е повече от модерното, рисувал е стоманени мостове, гари, павилиони, парапети от ковано желязо и газови фенери — така да се каже, навлизането на модерната техника в града. При него хората се явяват по-скоро анонимни кукли на витрина. Те са типове, не индивиди.

— Но е влагал особено усърдие в изобразяването на ръцете и раменете. Също като вас.

Дейвид се усмихна въодушевено.

— Значи, ви направи впечатление! Вие сте прекрасна! Винаги сте права!

— Аз обичам да рисувам — призна тихо тя. — За съжаление умея само да прерисувам разни неща, цветя и листа. Предавам ги възможно най-точно. Това няма нищо общо с изкуство. Изкуството е… това. — Тя посочи картините. — Всички художници ли имат история, която звучи така интересно като вашата?

Той не отговори на въпроса; вместо това каза:

— Изпитвам силно желание да ви нарисувам. Вие ме вдъхновявате.

— Вдъхновявам ви?

— Да, като ви гледам или мисля за вас, веднага ми хрумват мотиви, които искам да пресъздам.

— Защо не рисувате като Кайбот? Един човек като представител на много други.

— С вас е различно! При вас се намесват чувства. Никога не ми се е случвало. Непременно трябва да изпробвам какво се получава. Дали ще повлияе върху начина ми на рисуване. Дали ще създам различни картини.

Той се оживи. Запали си цигара и от силната миризма й се зави свят.

Погледна я, сякаш вземаше мярка на лицето й, и бавно започна да я обикаля.

Това ли било? Значи, искаше да я рисува? Виждаше я само като лице от картина. Изведнъж Виан отрезвя. Седна и започна да рони парченце бриош върху масата. По някое време осъзна какво прави и побърза да събере трохите. Щом Дейвид иска да я рисува, сигурно ще я гледа, както сега, ще измерва и преценява всяка подробност от лицето и външността й. А тя ще седи неподвижна и ще понася погледът му да се плъзга по лицето и тялото й. Огледа стаята, обърна се към леглото, застлано с червено одеяло. Сигурно ще поиска да я рисува без дрехи. А щом завърши картината, ще я отпрати както другите модели преди нея. В гърлото й се надигнаха сълзи на разочарование. Отчаяно се опита да ги преглътне.

— Трябва да си вървя — проговори задавено тя и стана. Неволно бутна гърненцето с мляко и върху масата се образува бяла локвичка.

Не чу какво извика подире й Дейвид. Избяга от жилището му и още на стълбището даде воля на сълзите си.

 

 

Дойде на себе си едва в Ботаническата градина. Видя се да стои пред големия кипарис близо до изхода към улица „Бюфон“ и седна на пейката, за да подреди мислите си. Ала така и не успя да се успокои.

Взе автобуса за вкъщи, все още напълно объркана. Влезе в стаята и си съблече жилетката. В този момент някой почука. Появи се портиерката и й донесе бързо писмо. Сините пликове се предаваха за рекордно кратко време хидравлично през подземна система от тръби от една пощенска служба към друга и стигаха веднага до получателя.

— Кой ти изпраща пневматика? — полюбопитства Клотилд. — Аз никога не съм получавала.

Виан отвори плика. Писмото беше от Дейвид.

Виан, аз съм идиот. Простете ми. Не знам с какво точно сгреших, но не съм го направил умишлено. Дали защото предложих да Ви нарисувам? Ако не искате, няма да го направя. Искам само да Ви видя отново. Отидохте си, без да ме дарите с усмивката си. Останах сам и осъзнах, че вече не мога да живея без Вашата усмивка. Моля Ви, не ми се сърдете! Умолявам Ви, дайте ми възможност да се поправя.

На следващата вечер след работа краката сами я отведоха на улица „Дагер“. Вървеше, без изобщо да се замисли. Трябваше да види Дейвид, всеки ден без него беше изгубен. „Влюбена си безумно в него“ — думите на приятелката й Клотилд я направиха неописуемо щастлива. Досега не знаеше какво е любов и беше благодарна на Клотилд, задето постави нещата на мястото им. Внезапно всичко стана просто. Да, тя обичаше Дейвид. Искаше да е с него, винаги, във всяка минута. Искаше да се изгуби в очите му, да го слуша, да му разказва всичко. Искаше той да я храни с бриош и да й обяснява картините си. Без него се чувстваше сама. Искаше той да я целува и докосва. Копнееше за ласките му.

Дейвид й отвори вратата и въздъхна облекчено.

Без да каже дума, пристъпи към нея, привлече я към себе си и я целуна. Предишната вечер, докато се въртеше в тясното си легло, Виан си представяше какво ще е да целува Дейвид, да усеща устните му върху своите, ръцете му върху тялото си. Ала когато се стигна дотам, се оказа съвсем различно: много по-прекрасно, нежно, изпълнено с безпомощна страст. Дъхът й се ускори, коленете й поддадоха и тя се облегна на него. Той я вдигна на ръце и я отнесе до леглото с червеното одеяло. Положи я върху завивката и се наведе да я погледне. Очите му тъмнееха от страст.

— Трябва да те предупредя, че аз не съм обикновен мъж — проговори той с уста плътно до нейната.

— Знам — отговори тя и го притегли към себе си.

Той обаче я отблъсна.

— Искам да си наясно: за мен живописта ми е по-важна от всичко останало. Не съм мъж за женене. Понякога занемарявам всичко друго, за да рисувам — тогава дни и седмици не може да се говори с мен. Тогава никой няма право да ме смущава. Мисля, че ти искаш нещо друго.

Виан си спомни с лека тревога как предишния ден той бе заявил с почти брутална прямота, че за него живописта е по-важна от всичко. Само след миг отхвърли тази мисъл.

— В момента искам само теб — пошепна тя и го привлече към себе си.