Каролине Бернард
Рандеву в „Кафе дьо Флор“ (22)

Двадесет и едно

Този път нямаше съмнение. Виан беше напълно сигурна, че е забременяла. Месечното й неразположение не идваше за трети път. И преди й се беше случвало да закъснее, затова отначало не се разтревожи много. Бе пресметнала през кои дни има голяма вероятност да забременее, водеше си календар. През тези дни избягваше да се вижда с Дейвид, защото знаеше, че не може да му устои. Беше прекрасно да се люби с него. През другите дни използваше песар. Бе научила за тези неща от Тинеке, бивша колежка от перачницата на мосю Балкон. Тинеке идваше от Холандия, там много жени използваха песари за предпазване от забременяване. И понеже жените в перачницата на мосю Балкон говореха открито за тези неща, Виан узна как да се пази. Тинеке знаеше също откъде се купуват малките гумички, съвсем дискретно, разбира се.

Досега всичко вървеше добре. Този път обаче беше различно. През последните седмици Виан преживя вихрушка от чувства. Изпитваше дива паника при мисълта да каже на Дейвид, че очаква дете. После я заливаше луда радост: ще има дете, свое дете, ще го обича и ще се грижи за него. Искаше деца. Защо не сега? Седмиците минаваха, без да предприеме нищо.

Тази сутрин усети леко теглене в корема и се втурна към тоалетната с надежда тегленето да означава начало на менструацията. Ала не откри и най-малка следа от кръв и реши най-сетне да отиде на лекар, за да знае какво става.

Сега седеше в чакалнята пред кабинета на доктор Берто на улица „Фрошо“, на ъгъла с площад „Пигал“. Около нея седяха други жени — и съвсем млади, и по-възрастни, уморени и несигурни, по лицата им личаха същите чувства като нейните. В сърцето й пропълзя страх. Нервно задърпа прясно изгладената си кърпичка и дантелата се скъса. Докторът извика поредната пациентка. Жената до нея, най-много на седемнадесет години, се изправи и й хвърли умолителен поглед, сякаш Виан знаеше как да й помогне. Идваше и нейният ред. Много скоро щеше да научи истината и да престане да затваря очи пред състоянието си. Край на лъжливите обяснения и на надеждата, че се е заблудила.

— Приемете моите благопожелания — каза й доктор Берто след прегледа, макар да знаеше, че далеч не всичките му пациентки изпитват щастие от вестта, че очакват дете.

Беше се научил да пренебрегва този факт.

Лекарят й бе препоръчан от Клотилд. Самата тя много искаше да си има дете, все пак с Жано бяха женени от четири години, но досега все не се получаваше.

— На колко сте години? — осведоми се докторът. — На двадесет и шест? Време ви е. Напълно здрава сте и всичко ще е наред. Ще се видим пак след четири седмици.

Виан излезе от кабинета. По стълбата се спъна и едва успя да се хване за парапета. Беше й едновременно горещо и студено. Откопча най-горното копче на жакета си, макар да беше краят на октомври. На улицата пое дълбоко дъх.

„Ами сега? — запита се. — Искам да родя детето на Дейвид, искам да обичам този малък човек, да се грижа за него. Ала Дейвид не бива да узнае.“ През последните години няколко пъти подхващаше разговор за женитба. Не я интересуваше дали той ще я осигури материално — междувременно бе свикнала сама да се грижи за себе си. Но си мечтаеше за семейство и за дете. Всеки път Дейвид я прекъсваше рязко.

— Пак ли започваш? Бракът означава да имаме деца. Не искам семейство, нали знаеш. Още не.

За него темата беше изчерпана. Враждебността му към семейството и децата стигаше дотам, че те не намираха място в картините му.

Главата й бучеше. Как да родя нашето дете, без той да забележи? Божичко, това означава, щом бременността започне да ми личи, да престана да го виждам. Как ще го направя? Не мога да се откажа от него! Но няма да се откажа и от детето! Пресметна кога най-вероятно се е случило и си призна, че през последните месеци е проявявала небрежност към предпазните мерки. Сякаш неосъществимото желание за дете бе взело връх в тялото и сърцето й.

„Как да кажа на Клотилд? Тя толкова иска дете, но кой знае защо, при нея не се получава, а аз стоя тук, пред кабинета на доктор Берто, и съм бременна. Всичко би могло да е толкова хубаво…“

Есенният ден беше прекрасен. Слънцето се подаде иззад облаците. Виан вдигна лице към топлите лъчи и внезапно усети цялата им сила, съсредоточена върху корема й под тъмната пола. Положи ръка върху корема и внезапно от гърлото й се изтръгна нервен смях. Един мъж я блъсна, свали шапка и се извини. Виан се прилепи към стената на близката къща. Мислите в главата й все още се въртяха лудо и въртележката никога нямаше да спре. Беше бременна от Дейвид. Тя беше бременна, а Клотилд не беше. Тя беше бременна, но Дейвид не искаше да имат дете. Сигурно ще я накара да отиде при някоя акушерка. Не, и дума да не става! Виан знаеше от жените в перачницата колко опасен е нелегалният аборт. Едва миналата година малката Шарлот, гладачката, почина от загуба на кръв. Не, няма да позволи да й махнат бебето. Не само защото е опасно. Тя е на подходяща възраст да стане майка, детето в корема й е от мъжа, когото обича. Какво да направи? Не можеше да роди дете и да остане с Дейвид. Не можеше и да го напусне. И двете възможности щяха да разкъсат сърцето й.

След няколко крачки отново спря, надвита от грижите си. Е, поне не живее с Дейвид в ателието му, а си има стая на пасаж „Котен“ — квартирата, която бе споделяла с Клотилд. Откакто приятелката й живееше от другата страна на Сена, Виан разполагаше с цялото жилище. Можеше да си го позволи, защото в института печелеше достатъчно и не бе особено претенциозна. Самостоятелна квартира бе истинско щастие. Благодарение на нея щеше да крие състоянието си от Дейвид още известно време и да отложи вземането на решение. Запъти се с тежки стъпки към къщи и почти стигна, когато се обърна и забърза в обратната посока. Трябваше да види Дейвид. Веднага.

Пристигна на улица „Дагер“. От нерви чак я тресеше. Докато вървеше насам, безброй пъти премисли нещата, прецени аргументите за и против, зададе си няколко важни въпроса, на които нямаше отговор. Сега се чувстваше объркана и трепереше. Зъбите й тракаха. „Ще се опитам да говоря с Дейвид“, помисли си тя, докато отваряше входната врата. Портиерката излезе от стаичката си.

— Добър ден, мадам Ренар.

Отдавна вече наричаше Виан „мадам Ренар“ и се отнасяше с уважение към нея. Очевидно с това обръщение подминаваше факта, че Виан в действителност е госпожица, неомъжена жена, която прекарва нощите си с мъж. С годините двете жени сключиха един вид примирие.

— Добре ли сте? — попита мадам Обленски. — Мили Боже, та вие сте смъртно бледа! Не се появявайте в този вид пред очите на мосю Скот, ще го разтревожите. Влезте при мен.

Тя посегна към ръката на Виан, въведе я в стаичката си и я настани в удобно кресло.

Младата жена изпита благодарност, че може да седне. Трепереше, по челото й беше избила пот. Пое чашата с вода, подадена й от мадам Обленски, и я изпи на един дъх.

— Какво се е случило? — попита портиерката.

Виан поклати глава.

— Не знам. Навярно е от горещината.

— Не е чак толкова топло.

Мадам Обленски я огледа внимателно и дори сложи ръка върху челото й, за да провери дали няма температура.

Тази неочаквана загриженост отприщи болката на Виан. Толкова отдавна никой не бе проявявал майчинска загриженост към нея! Спомни си какво беше в Сен Флоран, когато боледуваше. Майка й седеше до нея и държеше ръката й. А другата слагаше върху челото й. В този миг Клотилд й липсваше повече от всякога. Заля я безкрайна тъга. Би било толкова естествено, толкова прекрасно да разкаже на майка си за бременността си, двете да се радват заедно.

Виан се разплака. Нервни хълцания разтърсиха тялото й.

— Мадам, мадам — мълвеше безпомощно портиерката. След малко просто сложи ръка на рамото й и я изчака да се успокои.

Виан се овладя.

— Простете, мадам Обленски, и аз не знам какво ми стана.

Младата жена я погледна и прочете в очите й, че е наясно как стоят нещата. Но не посмя да й се довери. Кимна.

— Да, брат ми внезапно се е разболял тежко.

— Всичко ще се оправи — успокои я мадам Обленски. — Обикновено се намира изход. По-добре ли сте вече?

— Да, благодаря ви.

Виан се сбогува със сърдечно ръкостискане и започна да изкачва стълбите.

За миг изпита надежда и Дейвид да забележи състоянието й и да я попита какво й е, а после всичко ще бъде добре.

Той отвори вратата още преди тя да е вдигнала ръка да почука.

— Ето те най-сетне! Видях те от прозореца. Имам прекрасни новини!

„И аз“, помисли си Виан и избегна да го погледне. Не искаше той да забележи колко е развълнувана.

Ала Дейвид бе зает изцяло със себе си.

— Само си представи: Дюдеван ще ме включи в следващата си изложба! Започваме през август.

Той я прегърна, вдигна я и я завъртя из стаята. Виан усети как в гърлото й се надигна гадене.

— Ще му дам твоите портрети и два пейзажа. Вече съм обмислил всичко.

Пусна я на пода и тя се опита да преглътне мъчителното гадене.

— Дюдеван ли? Кой е той?

Вече беше чувала това име, но не помнеше в каква връзка.

— Амброаз Дюдеван. Търгува с предмети на изкуството. Преди известно време го срещнахме в „Кафе дьо Флор“^[1]…

„Срещали сме много твои приятели“, помисли си уморено Виан.

— Един такъв небрежен, но се ползва с добро име. Ще му дам всичко, което съм нарисувал през последната година. Това означава преди всичко картини с теб. Вече съм ги подредил, погледни… — Дейвид млъкна и я погледна изпитателно. — Какво ти става? Ти май не се радваш. Да не ти е лошо? Но иначе изглеждаш прекрасно. Сякаш си се позакръглила малко.

Виан спря да диша. Нима състоянието й вече си личеше? Вдигна очи към него и отново я обзе надежда той да разбере какво става. Ще я погледне, ще я прегърне много нежно и ще й каже да не се притеснява за нищо. Дейвид обаче вече говореше възбудено за картините си и Виан разбра: възможността да му разкаже за общото им дете е безвъзвратно отминала.

— Иска да нарисувам голям портрет на жена от доброто общество. Смята го за подходящо, защото подтиква много купувачи да поръчат портрети на съпругите си. Аз, естествено, ще нарисувам теб. Но да не надебелееш, чуваш ли!

Дейвид говореше ли, говореше, ала най-сетне мълчанието на Виан му направи впечатление.

— Хайде, кажи какво ти е. Това е големият ми шанс. При последната си изложба Дюдеван продаде всички картини. Ще работя като луд, за да нарисувам още картини. През следващите месеци почти няма да имам време за теб. След това обаче ще си намеря по-голямо ателие и най-сетне ще се измъкна от тази дупка. Не е зле да си имаш собствена стая. Най-после ще заживеем заедно. И ще уведомя баща си какъв успех съм постигнал. Хайде, кажи нещо!

— Радвам се за теб — отговори сковано тя.

— Нима плачеш?

— В окото ми влезе мушица. Навън е топло и мухите сигурно смятат, че е пролет.

Виан си изтри очите.

— О, аз пък си помислих, че плачеш, защото се радваш за мен.

— Наистина се радвам — отговори сериозно тя.

Дейвид отново я прегърна и я завъртя. Полата се уви около бедрата й.

— Хайде, да вървим да празнуваме. Отиваме в „Купол“. Хапват ли ти се морски дарове? Ще продам една картина и ще си угаждаме!

Виан кимна, макар да беше почти сигурна, че стриди и шампанско по време на бременност не са препоръчителни.