Каролине Бернард
Рандеву в „Кафе дьо Флор“ (42)

Епилог

Виан седеше на един стол в кабинет на четвъртия етаж на авеню „Фош“, ръцете й бяха вързани на гърба. Главата й бучеше от ударите и от мъчителната жажда. Беше в полусъзнание, през няколко минути задрямваше.

Мъжът от Гестапо даде знак на полицая да отвори прозореца. Виан извърна глава и присви очи срещу светлината. Видя клоните на кестен, чу цвърченето на врабци в клоните му. Aesculus hippocastanum, определи автоматично. От семейство Сапиндови. Първо описан от Лине. Живее до триста години, израства до тридесет метра… Видя последните цветове, вече покафенели. Все пак юни си отиваше…

Офицерът стана и излезе от помещението. Виан го усети с крайчеца на съзнанието си.

Помисли за живота навън, за идващото лято, което може би щеше да донесе мир. Спомни си нощта, когато танцува с Дейвид под звездите. J’attendrai… Чакам те, ще те чакам ден и нощ, докато се върнеш при мен. В този миг усещаше прегръдките на Дейвид съвсем реални, чувстваше се приютена в обятията му. Той й вдъхна смелост. Следващата й мисъл беше за Беноа. Влажните целувки по бузите, смехът му, когато го гъделичкаше… Какво не би дала веднъж, само веднъж да постои малко с двамата, които обичаше най-силно на света — с Дейвид и Беноа! Толкова искаше да ги види двамата заедно!

Огледа се за пазача, задрямал на стола си. Стана и бързо измина разстоянието до прозореца. Седна на рамката и се издаде навън. Последното й усещаше беше ароматът на Париж.