Каролине Бернард
Рандеву в „Кафе дьо Флор“ (23)

Двадесет и две

Тази вечер в „Купол“ нямаше нито едно свободно място. Дейвид й отвори вратата и при вида на ярко осветените прозорци и продавача на стриди, застанал зад кошовете да подрежда стриди и морски дарове върху големи сребърни табли с морска трева и ароматни лимони, настроението й се вдигна. „Тази вечер ще се забавлявам — реши тя. — Нищо чудно да ми е за последен път. Утре ще търся решение.“ Усмихна се на Дейвид и го целуна насред улицата.

Преди десетина години двама мъже от Оверн бяха открили заведението на булевард „Монпарнас“, на мястото на някогашен склад за дърва. Ресторантът се намираше на партера, в избата два оркестъра свиреха танго и блус, на първия етаж имаше пътека за боул. По случай откриването бяха отворили хиляда и двеста бутилки шампанско, а рано сутринта се наложило да отпратят последните гости с полиция. Обзавеждането беше издържано в стил ар деко. Четвъртити колони, изрисувани от художници като Марк Шагал^[1], Моис Кислинг^[2] или Фернан Леже^[3], поддържаха внушителния таван. Десет години след откриването заведението се пълнеше всяка вечер. „Купол“ бе обявен за „американски бар“, навярно за да привлече многото американски войници, служили в Париж. Влюбени в града на светлините, те се връщаха на тълпи и поради високия курс на долара се къпеха в пари. Правеха каквото си искат. Парите им даваха право на всякакви безумия и екстравагантности. Тъкмо затова вечерите в „Купол“ бяха забележителни. Случваха се и истински сбивания.

Редом с американците в заведението се срещаха творци от всички националности и представители на авангарда. Виан харесваше „Купол“, защото можеше и да седи тихо в някое ъгълче и да наблюдава присъстващите, и да се включва в общото оживление. Повечето гости се познаваха и често беше достатъчно да познаваш един на масата, за да те представят на цялата компания. Алкохолът се лееше като река, музиката, танците и разнообразните изяви на гостите караха човек бързо да забрави всяка сдържаност.

Двамата с Дейвид влязоха подръка в „Купол“ и Огюст Маркаде, с когото преди няколко години Дюдеван беше направил първата си изложба в Париж, ги покани на своята маса. Там вече седеше шумна група художници, придружени от младичките си модели. Виан разпозна сред тях рускинята Елза Триоле^[4] — май нещо се беше объркала, защото тя принадлежеше към групата на сюрреалистите под строгото ръководство на Андре Бретон^[5] и Филип Супо^[6], а те обикновено се разграничаваха от другите гости, според тях най-обикновени смъртни.

— Елате, Дейвид! Вече чух, че Дюдеван смята да ви изложи. В Париж тези новини се разпространяват бързо.

Маркаде се отдръпна, за да им направи място на пейката.

— Тогава купете картината ми, сега можете да си го позволите. Щом Дюдеван започне да ме излага, цените ще се покачат.

Дейвид се засмя и разви платното от опаковката. Виан не бе погледнала коя картина е взел за продажба, но не се учуди, като видя себе си. Набързо нахвърлян портрет до гърдите, на който тя беше изобразена със синя шапка и цигара.

— О, възхитителната мадмоазел Ренар — промърмори Маркаде.

Кимна на Виан и вдигна картината към светлината да я огледа. Елза Триоле стана и отиде при него.

— Аз ще я купя — заяви тя и сложи на масата банкнота от двадесет франка. Маркаде въздъхна шумно. Дейвид обаче прие банкнотата и благодари с поклон на рускинята.

— Прекрасно! Вечерта е наша!

Поръча уиски за всички и обсипа Маркаде с въпроси за отношенията му с търговеца на картини.

Виан не се включи в разговора. Седеше до Дейвид и се възхищаваше на Елза. Черните й очи светеха като въглени. Беше много известна. След покупката тя небрежно уви картината в хартията и я сложи на пейката до себе си. Точно преди десет години, тук в „Купол“, бе поискала да я представят на поета Луи Арагон, защото си беше втълпила, че трябва да се омъжи за поет. Също като сестра си Лиля Брик, която й беше откраднала първата й любов — руския поет Владимир Маяковски. Още първата вечер Елза отвела Арагон в своя хотел и оттогава бяха двойка. Виан се огледа за поета, ала не го видя и заключи, че навярно двамата отново преживяват една от легендарните си караници, за които говореше цял Париж. От време на време Елза си отмъщаваше за гневните изблици и нарцисизма на мъжа си, като отиваше за няколко дни на хотел и приемаше там любовници. През известен период от време тя държеше да се увери, че все още е в състояние да прелъстява мъже. Сега седеше срещу Виан, поглъщаше с тъмните си очи някакъв хубавец и тихо му говореше на руски.

„Дали и на нея й се е случвало да забременее неволно? — запита се Виан. — Или някак успява да го предотврати?“ Ето че пак се заплете в мрачните си мисли. Тази вечер май няма да се забавлява истински.

На масата поръчаха още уиски. Повечето го пиеха чисто от ниски чаши с дебели стени. Виан разреди своето с вода и отпиваше по мъничко. Никога не беше харесвала уискито, а тази вечер й прилошаваше дори само от миризмата. Освен това беше гладна, но Дейвид явно не се сещаше за обещаното ядене. Никой не забелязваше, че тя седи тихо, без да разговаря. Вечерта напредваше и Дейвид вече беше порядъчно пийнал. По едно време пъхна между устните си тапа от вино, уж е дебела пура, изду корем и пъхна палци в колана на панталона. Имитираше богат американски търговец на изкуство с широк южняшки акцент, който се разхожда из неговата, на Дейвид, изложба.

— Ще купя всичко, изложено тук — провикна се той и „пурата“ в ъгълчето на устата му затанцува. — Дайте ми още, ще купя всичко! И това също!

— Ама това е само парче хартия, с него си изтривам четките — отговори си Дейвид с гласа на художника.

— Все едно, ще го купя — изгърмя американецът.

След тези думи Дейвид извади от джоба на панталона си няколко хартийки и ги подхвърли на масата, сякаш са банкноти. Приятелите му избухнаха в смях и се включиха в играта, преструвайки се, че се бият за банкнотите. Столове и чаши се преобърнаха, настана луда бъркотия. Гостите от съседната маса се оплакаха от шума, размениха си обиди, счупиха няколко чаши. Никой не се притесни особено.

Виан се смееше с останалите, но само с половин уста. Стана късно и тя жадуваше да се прибере вкъщи. Погледна към пияния Дейвид: беше прегърнал Маркаде и двамата си рисуваха златно бъдеще. Как е възможно днес той да получи толкова добра новина, а тя — толкова страшна? Срещу нея, на мястото на Елза Триоле и нейния руски ухажор, сега се бе настанил американец с продълговато лице, огромно чело и кръгли очила. Костюмът му бе от груб плат, вратовръзката му стоеше накриво. Имаше обаче красива, много чувствена уста. Преди малко Виан бе разбрала как се казва. Хенри Милър^[7]. Поет, известен с дръзките си текстове. И този американец правеше всичко, само и само да не изглежда буржоа. Всички тези хора — към тях принадлежеше и Дейвид — изпитваха панически страх от буржоазните условности. Едничката им цел беше да шокират другите. В името на изкуството бяха готови на всичко, дори да разрушат връзките си. Мамеха жените си, изоставяха ги с дете или ги принуждаваха да направят аборт. Вземаха си любовници, позволяваха да ги мамят и изоставят. Някои се самоубиваха, защото любимата муза ги напускаше. И всички вярваха, че това ги прави много по-щастливи, отколкото да си изберат партньорка и да останат с нея.

Виан отдавна бе прозряла всичко това и се беше научила да се отбранява. Всъщност тази вечер в „Купол“ символизираше живота им: Дейвид се веселеше с група съмишленици, преследващи една цел — слава и забавления. А тя, Виан, седеше отстрани и чакаше Дейвид да й обърне внимание. В този момент беше благодарна, че води свой живот, има професия и жилище. Детето, което щеше да роди, щеше да принадлежи само на нея. То щеше да остане дори когато някой ден Дейвид си отидеше. Този ден щеше да дойде — в момента Виан го усещаше съвсем ясно. При тази мисъл сърцето й натежа.

— Вие май единствена не се радвате на успеха на приятеля си — обърна се към нея американецът. Успя да надвика шума, ала Виан го разбра трудно поради акцента му.

— Навярно причината е, че не съм достатъчно пияна — отговори тя.