Каролине Бернард
Рандеву в „Кафе дьо Флор“ (18)

Седемнадесет

Имах още един ден отпуска. Обадих се на Каро и я попитах иска ли да обядваме заедно.

— Мислех, че си още в Париж! — възкликна тя в слушалката.

— Върнахме се по-рано.

— Мили Боже! Значи, на обед при Франсоа?

— В един.

Пристигнах първа и седнах на любимата ни маса на верандата. Каро дойде веднага след мен. Буквално връхлетя в заведението и привлече всички погледи. Носеше нова рокля, една от онези, известни като „прегърни ме“ — прихлупва се на гърдите и в зависимост колко плътно прилепва, подчертава фигурата. Синьо-белите шарки на роклята подхождаха на русата й коса. Днес голямото деколте на Каро ме зарадва. Дълбокото деколте означаваше, че е много доволна от външния си вид. Още отсега харесах нейния Джеймс. Новото й самочувствие със сигурност се дължеше на него.

— Красива рокля — посрещнах я с усмивка. Тя се наведе над мен и ме целуна по бузите. Отговори на усмивката ми, но в следващия миг се стъписа.

— Как изглеждаш, за Бога?

— Какво има?

Знаех какво има предвид. Имах сенки под очите, лицето ми беше посивяло. Почти не бях спала. От вчера с Жан-Луи не бяхме разменили нито дума. Снощи отидох да си легна, а той остана пред телевизора.

— Да не те е газил камион?

— Спах зле.

Видях тревогата по лицето й, но преди да е започнала да ме разпитва, се появи Франсоа.

— Какво желаете? Ястието на деня е морски език със задушени в бульон картофи и малка салата.

— Два пъти, моля — поръча Каро, без да ме пита, Франсоа едва се отдалечи и разпитът започна: — Какво се случи? Защо се върнахте по-рано? Толкова се радваше да видиш Париж отново. Защо си тръгна така бързо?

Със задавен от сълзи глас й разказах за пътуването, за караниците.

Каро ме помилва по рамото.

— А как мина сватбеният ви ден?

Неволно се усмихнах.

— Прекрасен беше, особено часовете, прекарани без него.

После си казах всичко: моята картина, шампанското сутринта, Етиен.

При споменаването на името Каро моментално прояви интерес.

— О, запознала си се с някого!

— Заради картината. С него мога да разговарям за изкуство. Дари ме с чувството, че му е приятно да бъде с мен.

Представих си Етиен, красив и елегантен, спомних си как се стъписа, когато не му дадох адреса си.

— Значи, Жан-Луи не те удостоява с това чувство? — попита Каро насред тези мисли.

Погледнах я смутена.

— Чувството, че му е приятно да е с теб.

Поклатих глава.

— Точно обратното. — Разказах й за дочутия телефонен разговор.

— Онази змия! — възкликна Каро. — Не мога да повярвам! От години се опитва да се добере до твоя мъж.

— Май тя е много по-подходяща за Жан-Луи от мен — промърморих и внезапно ми се стори съвсем логично. — Сега е твой ред. Какъв е онзи мъж?

Каро мигом се размечта.

— Джеймс ли? Страхотен е! Влюбена съм до уши. Непременно трябва да се запознаеш с него. Ще го направим следващия уикенд, тогава пак ще е тук. Смятам да приготвя вечеря.

Кимнах. С нетърпение очаквах да видя този мъж.

Каро се прозя широко и се усмихна като човек, заловен да върши нещо неприлично.

— Спах малко и съм ужасно уморена. И гладна — добави тя, когато Франсоа се появи с обяда.

Хубаво е човек да се умори и по такъв начин. От щастие. Защото през нощта е правил нещо друго, вместо да спи. А не защото не е могъл да заспи от мъка.

Започнахме да се храним, а тя продължи да ми разказва за Джеймс. Наистина бил брокер на недвижими имоти, разведен, с две големи дъщери, които живеели в Англия. Според Каро — най-милият, най-веселият мъж на света.

— С него всичко е лесно. През цялото време се смеем. Толкова ми е уютно, когато е до мен.

— Да не би да намекваш, че има коремче?

— Да, има, но му подхожда. Почакай, имам снимка в телефона си.

Фактът, че Каро му прощава недостатъците, извика усмивка на лицето ми. Явно този Джеймс притежаваше много специални качества, след като коремчето му не я смущава. Обикновено Каро държи всичко да е перфектно. От снимката ме погледна мъж, на пръв поглед симпатичен и с чувство за хумор. Истински англичанин: леко къдрава коса, светла кожа с лунички. Във всеки случай аз така си представях англичаните.

Каро се взираше влюбено в снимката. Отдавна не я бях виждала толкова щастлива. Наведох се към нея и я прегърнах. Тя ми се усмихна.

— А сега ми разкажи всичко за онази картина.

Бях благодарна за интереса й. Извадих мобилния телефон и й показах снимките.

— Вгледай се внимателно — помолих. — Нещо прави ли ти впечатление?

— Виждам картина — отговори тя.

— Погледни по-внимателно. — Уголемих изображението. — Сега.

Каро погледна дисплея, после мен.

— Невероятно! А аз си мислех, че моят уикенд е бил най-прекрасният на света.

Разказах й как съм открила картината и какво знам за художника.

— Непременно трябва да разнищиш тази история. Кой знае, може би роднината ти е била метреса или муза. Нищо чудно да е втора Кики от Монпарнас^[1].

— Възнамерявам да направя проучване.

— А какво общо има онзи мъж?

— Етиен.

— Какво общо има Етиен с картината?

— Неочаквано се появи в залата и ме попита как е възможно да приличам толкова на жената от картината. Едва тогава осъзнах, че не си въобразявам. Както ти казах, името му е Етиен. Няколко години по-възрастен от мен, изглежда много добре и няма коремче, защото се придвижва с велосипед. А най-хубавото е, че е следвал история на изкуството и работи като аукционер. Заведе ме на наддаване, той го ръководеше…

— И си отишла просто така? — изненада се Каро.

Стиснах устни.

— Не просто така. Тъкмо размишлявах дали да приема поканата, когато получих есемес от Жан-Луи, че е на автосалона и е срещнал Франсин. Тогава всичко ми стана ясно. Нямаш представа колко интересно беше. Никога не съм присъствала на търг за картини. После отидохме в кабинета му да потърсим сведения за художника…

Можех да разказвам безкрайно за Етиен.

— О, сега ми стана ясно. Значи, искаш да ме убедиш, че сте се намерили на чисто интелектуално ниво?

Неволно се засмях и направих гримаса.

— Нали знаеш, повечето връзки започват на работното място, респективно чрез професията? Имаш ли адреса му?

Потърсих в чантата си визитната картичка на Етиен. Не я намерих веднага и изпаднах в паника. Ето я най-после! Размахах я пред лицето на Каро.

— Главното е да разбера нещо за жената на картината.

— Всичко е ясно — повтори Каро. — О, по дяволите, трябва да тръгвам! И без това закъснях сутринта. — Стана и посегна към чантата си. — Какво ще правиш сега?

— Ще платя.

— Много добре знаеш какво имам предвид. Попитай родителите си за жената на картината. Така ще си имаш занимание и няма да се отдаваш на мрачни мисли.

Сбогувахме се. Поседях още малко, докато дойде сметката.

Не бях напреднала много в търсенето на отговори, но ми се отрази добре да поговоря с някого. Каро беше винаги практична. Никога не оставяше нещата недовършени, не търпеше неясноти. Това ми помагаше да виждам ясно.

Прибрах се вкъщи, седнах на компютъра и влязох в сайта на музея „Орсе“, за да потърся картината. Не намерих нищо повече от краткото описание до платното. Разочаровах се, макар да знаех, че „След бала“ не е сред големите произведения в музея. Дали да не прегледам страниците на английските музеи? Възможно е някъде да са изложени творби на Дейвид Марлоу Скот, но откъде да започна?

Не би било зле да се поровя също в списания за изкуство и в парижките вестници от тридесетте години. Там публикуваха съобщения за откриването на изложби и съобщаваха най-новите клюки. Навярно щях да намеря няколко думи за художника и неговия модел. Това означаваше да отида отново в Париж и да вляза в архива. Прегледах различни страници. Скоро забелязах колко бързо минава времето и какво удоволствие ми доставя това търсене. Също както едно време.

Не намерих нищо и написах името на Етиен. Почувствах се доста глупаво, но ме мъчеше любопитство. Открих няколко статии и даже негова снимка по време на търг. Научих, че миналото лято е спечелил колоездачно състезание за аматьори. Припомних си въпроса ми дали обича коли и се усмихнах. Намерих няколко препратки към статии, писани от него. Щом съм започнала да се ровя, да потърся и улицата, където живее. „Дю Шерше Миди“ — това пишеше на картичката му. В центъра на шести район. Видях добре поддържани буржоазни къщи. Подхождаше му да живее в такъв изискан дом. Навярно жилището му е пълно със стари мебели, повърхностите блестят като мед, а лавиците са препълнени с книги.