Каролине Бернард
Рандеву в „Кафе дьо Флор“ (17)

Шестнадесет

В неделя сутринта се събудих с усилие. Погледах известно време шарките на тапетите, докато се сетих, че се намирам в хотелска стая в Париж. А в музея „Орсе“ виси моят портрет! Седнах и си попипах челото. Усещах пулсираща болка. Сърцето ми биеше в гърлото. Простенах тихо. Не исках да събудя Жан-Луи. Не исках да говоря с него още сега. Имах нужда да размисля. Той лежеше до мен и спеше дълбоко. Погледнах го и отново ме обзе гняв.

 

 

Станах и отидох в банята да взема аспирин. От огледалото ме гледаше жена с ужасно сериозно лице. Отново чух думите на Жан-Луи: „Пак се прави на Лили Марлен.“ Стиснах зъби и се усмихнах мрачно. Притиснах ръце върху челото, пригладих си косата назад. Под очите ми се бяха появили тъмни сенки. Чувствах се напълно объркана. Не знаех какво ще стане. Глътнах таблетката и взех студен душ. Веднага ми стана по-добре.

Разресах хубаво косата си и я вързах на тила. Извадих гримовете и червилото. Исках да изглеждам добре, не като жена, чийто мъж злослови по неин адрес с приятелката си. Реших да се обадя на Каро. Трябваше да поговоря с някого.

Върнах се в стаята. Жан-Луи беше станал.

— Слизам на закуска — съобщих кратко.

— Добре. Ще дойда след пет минути.

Седнах на нашата маса в градината и си поръчах двойно еспресо и портокалов сок. Неделната тишина ме умиротвори. Мислите ме отведоха при Етиен. Не можех да го предотвратя. Какво ли прави в момента?

Визитната му картичка беше горе, в чантата ми. Дали сега и той мисли за мен? Май беше по-добре да се обадя на него, не на Каро. Нали и мъжът ми си говори по телефона с друга жена.

Жан-Луи седна до мен.

— Е, какво ще правим днес? — попита, сякаш нищо не се беше случило. Нямаше как да знае, че съм подслушала разговора му с Франсин.

— Смятам да отида още веднъж в музея, да видя картината и да я снимам. Трябва да е пред очите ми, ако искам да науча повече.

— Добре, и аз ще дойда — кимна той. — Искам да видя картината.

Смръщих чело.

— Наистина ли? Очаквах да повторим вчерашната програма: всеки да си ходи по своите неща и да се срещнем чак вечерта — подхвърлих язвително.

Той ме погледна обидено.

— Картината ме интересува. Или не искаш да дойда с теб?

Еднозначно предложение за мир. Дали пък не съжаляваше за казаното снощи по мой адрес? Или го мъчеше съвестта? Във всеки случай готовността му да дойде с мен ме укроти.

 

 

След час стояхме в централната зала на музея „Орсе“. Беше сравнително рано сутринта и имаше малко посетители.

— Е, къде е окачена картината? — попита ме Жан-Луи.

Поведох го към малката зала вляво от голямата галерия. Бях нервна. Ами ако съм се излъгала? Ако вчера съм видяла нещо друго? Може би съм искала да видя несъществуващ човек? После се сетих за Етиен. Той ме бе познал веднага. Мисълта ме накара да се усмихна. Отправих се към входа на залата със съзнанието, че се радвам на новата среща с непознатата.

Цареше тишина. В помещението бяхме само Жан-Луи и аз. И картината. Също като вчера — сякаш ме улучи мълния. Нямаше съмнение. Това бях аз. Обърнах се тържествуваща към Жан-Луи, за да видя реакцията му.

— Я виж ти! — промърмори той и се приближи. — Гръм и мълния! Не го очаквах. Наистина си ти!

Пристъпи по-близо, за да огледа картината внимателно — вчера и аз бях направила същото. Прочете на глас написаното на табелата, отстъпи крачка назад, за да види платното от друга перспектива.

— Невероятно! — изплъзна се от устата му. — Как е възможно?

Зарови пръсти в косата си и се заразхожда напред-назад пред картината.

Потънала в съзерцание, не му отговорих.

Поздравих жената на платното като стара позната. „Радвам се да те видя — казах й мислено. — Днес те намирам още по-красива от вчера. Ти си на път да внесеш свеж полъх в живота ми. Вчера ми подари запознанство с мъж, който означава много за мен. И събуди угасналия ми интерес към историята на изкуството. Затова съм ти длъжница. Ще се опитам да открия коя си. Кой знае още какво ще се породи от нашата среща?“

— С мен ли говориш? — Жан-Луи ме гледаше объркано.

— Разглеждам картината — отговорих кратко.

Много детайли, особено роклята и перлите в косата, бяха живи в съзнанието ми. Вчера обаче не бях забелязала, че пръстите на лявата ръка нежно приглаждат богато надиплената яка. На безименния й пръст открих пръстен с голяма тъмна перла. И него не бях забелязала. Освен перлите в косата и пръстена, не носеше други бижута. Пръстенът изглеждаше необичайно: много голям, със скромен обков. Дали е бил неин? Опитах да си припомня бижутата на мама — част от тях бяха семейна собственост. Със сигурност нямаше такъв пръстен. Дали пък не се намира в кутията за бижута на някоя от лелите? Къде да го търся?

— Застани така. — Жан-Луи ме хвана за лакътя и ме завъртя в профил близо до картината, точно като нарисуваната жена. Огледа се. — Почакай малко — помоли и донесе един от малките сгъваеми столове за персонала. — Седни като онази жена.

Изпълних желанието му. Останах неподвижна, докато той се отдалечи на няколко крачки и сравни двата образа.

— Права си — обади се след малко. — Тази жена си ти, или обратното.

— Нали ти казах.

Неволно сравних как той се приближи до картината и как го бе направил Етиен. При Жан-Луи всичко беше техника, копиране. Първо провери дали съм седнала в правилната поза. Етиен се интересуваше от излъчването на картината. Видя изкусителността на жената пред огледалото и я пренесе върху мен. Внезапно си пожелах да стоя тук с Етиен. Много ми се искаше пак да си поговорим за картината. За воденето на четката и перспективата, как художникът е постигнал ефекта кожата на жената пред огледалото да блести алабастрова…

— Страхотни рокли са носили някога. И как са се гримирали… — Жан-Луи цъкна одобрително с език. — Деколтето на гърба е провокиращо.

— Благодаря за комплимента.

— Хайде, не ставай такава!

Замалко да се издам и да попитам: „Каква? Пак ли се правя на Лили Марлен?“. Въздържах се. Щях да се почувствам неловко, ако Жан-Луи разбереше, че съм подслушала тайния му разговор с Франсин. Дотам ли бяхме стигнали двамата: той да има тайни от мен, а аз да се срамувам, че съм ги открила!

Пазачката на залата — дребна, дебела жена — се втурна към нас и строго ни нареди да върнем стола на мястото му. Внезапно обектът на платното отстъпи на заден план. Сега ставаше дума как трябва да се държим в музея. Жан-Луи влезе в спор с представителката на персонала. Аз стоях настрана и се чувствах ужасно зле. Той вдигна стола и го постави в ъгъла демонстративно шумно. Потреперих. Възможно ли е да се срамуваш от нарисувана фигура? Внезапно осъзнах каква грешка съм допуснала, идвайки в музея с Жан-Луи. Би трябвало да знам, че той ще развали атмосферата. Не исках да стоя повече тук с него.

Извадих си телефона от чантата и застанах пред картината, за да я снимам.

— Искаш ли аз да го направя? — Жан-Луи протегна ръка.

— Сама ще се справя — отговорих доста рязко. Чувствах се длъжна да снимам лично. Това си беше мой мотив. Намесата на Жан-Луи би била грешка, дори предателство спрямо жената пред огледалото.

Направих няколко снимки и се обърнах към съпруга си:

— Искаш ли да се качим на петия етаж? Чувала съм, че оттам се разкрива чудна гледка към града.

— Окей. Свърши ли тук?

— Да.

Изпитвах облекчение, че най-после ще си отидем.

Жан-Луи излезе от залата. Останах още малко пред картината, за да се сбогувам.

— Пак ще дойда — пошепнах. — Искам да знам коя си. Този път няма да минат петнадесет години, преди да се върна в Париж. Обещавам го и на теб, и на себе си.

 

 

За да се качим на петия етаж, използвахме няколко ескалатора. От страната към Сена циферблатът на някогашния гаров часовник бе заменен с огромен прозорец. От него се разкриваше обширна панорама на север, чак до „Сакре Кьор“. При нормални обстоятелства щях да се наслаждавам на гледката. Обичах да гледам Париж отгоре. В момента обаче не бях тук. Жената от платното обсебваше мислите ми. Освен това се питах какво се е объркало. Неохотно показах на Жан-Луи забележителностите, разкрили се пред очите ни.

Най-лесно ми беше да понеса яркото синьо на центъра „Помпиду“ — намираше се съвсем наблизо.

— А там е Лувърът. Ето го и площад „Конкорд“.

— А онова отзад, с купола?

— Не знам. Хайде да си вървим. Тук започна да се пълни.

Зад нас се бяха стълпили още много посетители, желаещи да видят прочутата гледка. За мен красотата на Париж бе отстъпила на заден план. Бях потънала в мислите си. Безмълвно слязохме на партера и излязохме от музея.

 

 

Стояхме на площада пред сградата. Пред нас беше Сена, а зад нея, защитена със стени, градината на „Тюйлери“. Жан-Луи ме погледна с очакване. Надяваше се да му предложа какво да правим. Но аз вече нямах идеи. Не ми хрумна нищо, което бих искала да правя заедно с него. Мълчаливо се запътихме към една пейка и седнахме.

Сърце не ми даваше да покажа на мъжа си и други мои любими места в Париж. Нищо чудно да остане равнодушен или да прояви нетърпение. Само щеше да ми развали настроението.

Шокирана от внезапното прозрение, заплаках неудържимо. Насред оживения парижки площад.

— Какво ти стана? — попита безпомощно Жан-Луи. Седеше до мен и не знаеше какво да стори. Никога не е умеел да ме утешава. Просто не намираше правилните думи, не се вживяваше в чувствата ми. Съпругът би трябвало да умее тези неща, нали? Да утешава. Разплаках се още по-силно и той започна да проявява нетърпение.

— Е, къде сгреших пак? Влудяваш ме с твоята чувствителност, знаеш ли? Хората ме зяпат, сякаш съм те малтретирал. Винаги всички смятат мен за виновен. На първо място ти. Каквото и да направя, все си недоволна. Не съм виновен, че не съм следвал история на изкуството или нещо подобно!

Определено започваше да се ядосва.

Обърнах се към него и изтрих сълзите от лицето си. Той също се чувстваше зле, това се виждаше. По дяволите, всичко вървеше наопаки! Какво ставаше с нас?

— Хайде да си вървим вкъщи — предложих внезапно.

— Щом смяташ — кимна той.

 

 

Толкова се разбързахме, че взехме такси до хотела. Събрахме си багажа мълчаливо. Собственицата на хотела ни попита защо си тръгваме така неочаквано и аз промърморих нещо за спешни уговорки.

— Обикновено гостите ни удължават престоя си — рече тя.

Жан-Луи докара колата. Потеглихме.

Докато напредвахме в оживеното градско движение, имах чувството, че седя отстрани и се гледам как напускам Париж. С такава радост чаках новата среща, представях си какво ли не. Надявах се двамата с Жан-Луи отново да се намерим в този град.

Стана съвсем друго. Различията помежду ни се проявиха още по-отчетливо. Да, Париж ми помогна да видя как стоят нещата и да взема решение. За съжаление решението не беше на каквото се надявах. Внезапно осъзнах, че ако бях останала в Париж, никога нямаше да се откажа от следването. Ала далеч от града на мечтите си бях загубила представа за възможностите му. Връзката ни се бе скъсала.

Най-сетне излязохме от Париж и Жан-Луи увеличи скоростта. Затворих очи и се отдадох на мрачните си мисли. Пътуването се бе оказало грешка. Обзе ме дълбока тъга. Припомних си изминалите дни, оставих ги да се изнижат пред духовния ми взор. Първият ни ден беше прекрасен — разхождахме се по улиците, седяхме в няколко кафенета. Някъде след филма обаче пропастта се отвори. А денят на сватбата ни? Желанието на Жан-Луи да отиде на автосалона ми бе причинило дълбоко разочарование. На всичкото отгоре там се бе срещнал с Франсин. Големият удар дойде с думите, които й каза по мой адрес. Толкова се радвах да видя отново Париж, толкова надежди възлагах на това пътуване, но в действителност се чувствах наистина добре само когато Жан-Луи не беше с мен. Онова, което харесвах, според него беше прекалено романтично, напрягащо, преувеличено. А онова, което харесваше той, за мен беше прекалено техничарско, прекалено прагматично. Стигнахме дотам вече да не си говорим.

Усетих, че отново ще се разплача, и се загледах през прозореца, за да не ме забележи Жан-Луи. Той обаче се беше вторачил в пътя пред себе си и караше като луд.

 

 

Пристигнахме си вкъщи. Отнесохме багажа в жилището, Жан-Луи откара колата в гаража. Върна се бързо и чух как седна пред телевизора.

Отворих лаптопа. Трябваше да правя нещо, иначе щях да се побъркам. Освен това обещах на жената от платното да открия нещо за нея. Тайно се надявах да открия и нещо за себе си. Пуснах в търсачката името Дейвид Марлоу Скот. Излязоха хиляди лица с имената Дейвид, Марлоу или Скот. Човекът, когото търсех, нямаше даже собствена страница в Уикипедия. Кликнах върху „Изображения“ и се появиха снимките на хората, явили се при текстовото търсене.

Прегледах бегло няколко страници и бързо установих, че така няма да намеря нищо. Името на художника излезе само веднъж в статия на английски за английските художници в Париж през първата половина на двадесети век. Жадно изчетох текста, ала Дейвид се споменаваше само в половин изречение. Не открих репродукция на картината, нито други негови творби.

Разочарована, извадих от чантата си мобилния телефон, за да кача на компютъра снимките на картината.

Разпечатах една от снимките и я притиснах до гърдите си.

 

 

По-късно, в спалнята, докато изпразвах куфара, попаднах на книгата от Ърнест Хемингуей. На корицата пишеше: „Когато си имал късмета да дойдеш в Париж като млад, през остатъка от живота си ще носиш града в себе си, където и да отидеш.“

Преписах цитата и го добавих към копието на картината. Почувствах се малко по-добре.