Каролине Бернард
Рандеву в „Кафе дьо Флор“ (26)

Двадесет и пет

Седмицата отлетя много бързо. Дойде сбогуването, от което Виан се боеше. Нямаше да види Дейвид чак до раждането на детето, тоест поне четири месеца, и не знаеше какво ще стане после.

Преди да се качи във влака, обеща на Дейвид да дойде отново възможно най-скоро. Излъга го — за първи път. Горчив опит. Остави на гарата мъжа, когото обичаше, бащата на детето си, сигурна, че тази среща ще остане последна чак до след раждането.

През следващите месеци нямаше да го вижда нито в Кан, нито в Париж. Много скоро бременността й щеше да си личи съвсем ясно. Дейвид явно нямаше никакъв опит в тази област — единствената причина да не заподозре нищо. Многократно й казваше колко меко е станало тялото й и я дразнеше, че е напълняла. Обичаше да милва гърдите й, да ги обхваща с ръцете си на художник и да ги целува. Гърдите й бяха наедрели и това го възхищаваше. Освен това бяха станали по-чувствителни към докосванията му и тя неволно простенваше от наслада.

Във влака, по обратния път към Париж, Виан се замисли какво ще бъде оттук нататък. Носеше пръстена на Дейвид, през последната седмица не го сваляше нито за миг, сега през цялото време го въртеше на пръста си или слагаше ръце една върху друга, за да го почувства. Копнежът й по Дейвид беше физически — усещаше теглене в гърдите. Спътниците й я чуваха да въздиша, потънала в мисли.

Какво да стори, та Дейвид и занапред да не разбере за бременността й? Имаше само един начин: да напусне Париж преди завръщането му. Това щеше да се случи след около два месеца. Но къде да отиде? Да се върне при родителите си в Сен Флоран? Засмя се горчиво. Точно сега, неомъжена и бременна! Баща й ще я изгони.

Загледа се през прозореца, сякаш решението се намираше някъде там. В Руан се качи някакъв мъж и седна насреща й. Разказа й, че е търговски представител и обикаля цялата страна. Сега идвал от Нормандия, където през последните две седмици минал през всички градчета, за да продава тенджери и други кухненски съдове на търговците. Макар да изнерви Виан с приказки за успешните си сделки, тя слушаше внимателно. Разпита го за работата му и когато влакът влезе в гара „Сен Лазар“, най-сетне я осени идея. Остави търговския представител и отиде направо в жилището на Клотилд, за да обсъдят практическата страна.

Още на следващата сутрин Виан отиде в кабинета на шефа си и му показа какви растения е събрала.

— Вижте това, най-вече тази част. Морето я е изхвърлило. Според мен е ветриловидно водорасло. Опитах се да изсуша растението.

Албер я погледна с усмивка.

— Вие наистина сте ботаничка с душа и сърце. Най-добре отнесете находките си при колегите от криптогамията.

— Точно за това исках да говоря с вас.

— За колегите от криптогамията? Да не сте решили да смените фронта?

— Не. Исках да говоря за моята страст към ботаниката.

Албер облегна лакти върху масата и преплете пръсти.

— Слушам ви.

— Вие сте секретар на френското ботаническо общество. Възможно ли е да ми намерите работа в някой друг ботанически институт? Нали знаете, не се плаша от тежък труд и мога почти всичко. Вече притежавам достатъчно увереност, за да работя дори в библиотека. През последните пет години прекарах много време там. Попитайте Делфин Дарио. Готова съм да отида навсякъде, само не в Кан.

Албер Мартин-Кюриел я погледна и приглади сивия кичур назад. Виан го познаваше достатъчно добре, за да знае, че изобщо не е суетен. Напълно лишен от суета, той даже не помисляше да боядиса кичура в цвета на косата си.

— Помните ли как получихте тази работа?

— Разбира се. Попитах ви дали искате да работя при вас.

— Да, и това не беше най-лошото ми решение. Кажете ми обаче защо искате да си отидете. Нима вече не ви харесва тук?

— Напротив, даже смятам да се върна. — Виан пое дълбоко дъх и изрече думите, които беше упражнявала няколко пъти, за да прозвучат убедително. Беше й много трудно. Гласът й потрепери леко. — Аз съм бременна и не желая да родя детето си в Париж. Щом родя, ще се върна, ако още ме искате.

— Причините за това решение не ме засягат, предполагам?

Виан реши да бъде честна докрай.

— Бащата на детето не знае, че съм бременна, и не бива да узнае. Както ви е известно, не съм омъжена.

Албер се почеса по главата.

— Имате ли представа как ще живеете след раждането на детето?

Виан схващаше, че въпросите му не изразяват някакви морални съмнения. Той беше истински човеколюбив учен и добър приятел. Мислеше за нея, тревожеше се как ще работи и същевременно ще гледа детето си. Обясни му, че възнамерява да остави бебето при дойка някъде в южната част на страната.

По време на дългия разговор с Клотилд предишната вечер бе стигнала до това единствено възможно решение. Няма да роди детето си в Париж. Ще го остави под грижите на добра дойка. Клотилд вече знаеше къде да отиде приятелката й — при бившата им прислужничка, млада жена с голямо сърце, също бременна, затова се връщаше в провинцията.

— На юг значи. Сигурно ще искате да го посещавате често — продължи да размишлява на глас Албер.

— Ще ходя при него при всяка възможност.

— Краят на седмицата е много кратко време. Само пътуването с влак…

Виан кимна. Знаеше това и то я безпокоеше.

— Бихме могли да се уговорим през седмицата да оставате по-дълго вечер, а петъкът да е свободен, да речем на всеки две-три седмици.

Виан си отдъхна.

— Благодаря ви — пошепна тя, едва удържайки сълзите си.

— Добре, но първо ще помисля къде да ви настаня. Ще разпитам колегите.

— Знаете ли, ако не бях влюбена в друг мъж и ако вие не бяхте толкова стар, непременно щях да избера вас.

След две седмици Албер й съобщи, че в Ботаническата градина в Тулуза има свободно място за служителка.

— Не си го представяйте както при нас. Там е по-скоро обществен парк. Ще работите в управлението, а това означава всичко: поддържане на градината, счетоводство, библиотека…

— Звучи чудесно. Кога мога да започна?

— Следващата седмица, ако искате. Има даже свободна стая в къща точно до парка.

Виан не се удържа и целуна Албер по бузата. Досещаше се, че стаята не е паднала от небето, а Албер е задвижил лостовете, за да я намери.

— Веднага ще си събера багажа.

Беше крайно време да напусне Париж. Дейвид се връщаше само след десет дни.

С помощта на Клотилд Виан намери наемателка за жилището на пасаж „Котен“. Мими, съвсем млада жена, пристигнала в Париж само преди няколко дни, не познаваше жива душа. Клотилд я бе срещнала случайно и я взе под крилото си, точно както преди десет години направи с Виан.

Радваше се, че ще запази малкото си жилище. Стаята с мъничка кухня и тоалетна в коридора се беше превърнала за нея в роден дом. През годините я бе обзавела удобно. Хубаво беше да споделя стаята с Клотилд, но още по-хубаво беше да я има само за себе си. Това място бе нейното убежище. В шкафа бяха наредени няколко ризи на Дейвид, на мивката стоеше четката му за зъби. Денем Виан застилаше леглото с пъстра покривка в цветовете на Юга. Имаше маса и два стола, малък гардероб и кресло — след работа се настаняваше там да чете. В кухнята до печката, в отворен нисък шкаф, държеше посуда и хранителни продукти. Особено се гордееше със завесите: макове на светъл фон. Един ден бе открила плата на пазара и съседката, която имаше шевна машина, й уши завеси. Когато слънцето огряваше тънката материя, Виан се чувстваше на поляна с цветя. Зад къщата се простираше терасовидна градина. През прозореца й се виждаше цялата тясна, стръмна стълба в края на улицата. Е, само през зимата, защото през другите сезони разлистените дървета закриваха фасадите на горните къщи. Тогава и камбанарията на „Сакре Кьор“ изчезваше зад зелена дреха. През лятото всички прозорци бяха отворени и се чуваше какво правят съседите, все едно дали се караха, тракаха със съдовете или пускаха радиото. Виан живееше в подножието на стълбата, почти всеки ден се изкачваше или слизаше по стъпалата. Знаеше, че тази стълба е любим мотив на художника Утрило^[1]. Наоколо се разполагаше живописният квартал с тесни павирани улички, виещи се към хълма Сакре Кьор. Пазаруваше от съседните магазини, търговците я познаваха и я поздравяваха приятелски. Собственичката на магазинчето за сирене отсреща произхождаше като нея от Севените. Откакто разбра откъде е Виан, мадам Мортие й продаваше само най-хубавото сирене, дори й позволяваше да пазарува на кредит, когато парите не стигаха. Младата жена не желаеше да се откаже от този малък рай сред шумния голям град. Къде да си прибере багажа? Пък и нали ще се върне след няколко месеца.

Най-трудното беше да съобщи на Дейвид. Написа му писмо. Обясни, че я местят за няколко месеца на юг, предстои й нещо като инспекция и ще обикаля различни ботанически градини. Нарочно не му съобщи постоянен адрес, за да не я последва.

Дейвид сигурно щеше да се разгневи и да се пита защо не го е изчакала. Вероятно ще спре да рисува, защото тя ще му липсва. Но в Кан Виан видя достатъчно готови картини за изложбата, освен това той й бе писал, че голямото му произведение „След бала“ е завършено.

Мълчаливо прие, че той също й липсва и се страхува от дългата раздяла. Дали щеше да издържи? Сега най-важното беше да роди детето и да го настани на добро място.

Отсега нататък разделите и копнежът щяха да бъдат част от живота й. Достатъчно трудно беше да понася отсъствието на Дейвид. Дори само представата как детето й расте при чужда жена предизвикваше пристъпи на безпомощен плач. Как ще се справи? Усещаше в корема си първите движения на бебето — те я сближаваха още повече с малкото същество. Мисълта да го остави някъде далеч беше чудовищна. Опитваше се да си представи момента на раздялата: тя ще се качи във влака сама и ще замине за Париж. Не й се удаваше. Обземаше я ужас, чувството за вина, което отсега изпитваше пред детето си, заплашваше да я надвие.

Налагаше си да се овладее. Живееше сама и се гордееше с това. Справяше се и този факт й вдъхваше сили. Сама вземаше решения, отказала се бе от семейството си, за да стигне дотук. Сега се налагаше да вземе навярно най-трудното решение в живота си. Не пожелаваше на никоя друга жена да се озове в нейното положение. Постъпваше по единствено възможния начин. Знаеше колко много деца растат при дойки. Често беше виждала такива деца в Сен Флоран. А Агнес беше жена със златно сърце и щеше да обича детето й наравно със своето.

Стигнеше ли до тази точка в размишленията си, в сърцето й неизбежно покълваше надежда: един ден може би ще разкаже на Дейвид за тяхното дете и той ще бъде готов да го приеме.