Каролине Бернард
Рандеву в „Кафе дьо Флор“ (13)

Дванадесет

Следващите седмици бяха изпълнени с любов. Обикновено Дейвид я чакаше пред перачницата на улица „Лаба“. По лицето му често имаше пръски боя, защото през целия ден беше рисувал. Отиваха в неговото жилище, понякога и в нейното. Клотилд често отсъстваше — прекарваше вечерите при Жано.

Времето се затопли и двамата, хванати за ръка, правеха дълги разходки из Париж. С Дейвид до нея градът стана още по-красив. Дойде пролетта, с нея и слънчевите дни. Париж искреше и се показваше откъм най-хубавата си страна. Възпяваха го като град на любовта, но Виан едва сега разбра какво означава това. Когато Дейвид беше до нея, птиците пееха само за нея, слънцето позлатяваше покривите още по-силно, уличните фенери хвърляха още по-мека светлина върху тротоарите.

Той започна да я рисува. Тя вече знаеше, че за него е повече от модел, след който ще дойде друг. Нарисува първата си картина, докато тя спеше. На следващата сутрин й показа какво е сътворил и в първия миг тя се уплаши. Нима се стигна дотам? Нарисувала я бе и щеше да я отпрати.

— Не издържах. Трябваше да те нарисувам. Но това е само малка студия. Ще те нарисувам още много пъти. Харесва ли ти?

Виан кимна. На картината тя спеше, лицето й леко се усмихваше. Бе положила ръка върху бузата си.

— Страхувах се, че няма да ти хареса. Не картината, а защото те рисувам. Ще ми обясниш ли?

Тя се опита да му опише опасенията си.

— Смятах, че гледаш на мен само като на модел. Но вече те обичах и щеше да ми е твърде малко. Нямаше да го понеса.

Той се засмя и я прегърна. Тя скри лице в рамото му и вдъхна дълбоко аромата му.

— Няма да се отървеш толкова лесно от мен — той вдигна лицето й, за да я целуне.

 

 

Когато имаха пари, двамата обикаляха кафенетата и баровете на Монпарнас, посещавани от хората на изкуството. Скоро Виан се движеше съвсем естествено в света на артистичната бохема — там се срещаха твърде много ексцентрични личности в странно облекло, понякога с лоши маниери. Повечето от тях я забавляваха. Тя харесваше безусловния начин, по който те държаха на ексцентричността си, често израз на артистичната им природа. Слаб като върлина художник никога не ядеше нищо и неизменно се движеше с откраднато колело. Веднъж Виан се уплаши до смърт, защото от кожената яка на една дама се подаде мишка. Присъстващите й обясниха, че мишката принадлежи на съпруга на дамата и двамата никога не излизат без животинчето. Друг от приятелите на Дейвид цяла зима ходеше с костюм на горила — беше го заменил срещу една от рисунките си.

Повечето от тези хора работеха много упорито. Ако си бяха избрали други професии, сигурно щяха да печелят и пари, и уважение, но те бяха хора на изкуството: художници, певци, танцьори, поети. Спечелеха ли малко пари, ставаха най-щедрите хора, които Виан беше срещала някога. Канеха приятелите си в затруднено положение; следващия път ставаше обратното.

Когато излизаха, двамата прекарваха нощите в различни кафенета, случваше се за една вечер да посетят няколко, защото Дейвид търсеше колега или бе чул, че някой го търси. Навсякъде имаше приятели — поздравяваха го шумно и веднага го въвличаха в дискусия за изкуството или актуалната политика. Виан стана свидетел на всичко това още при първата им среща. Приятелите и колегите на Дейвид се държаха дружелюбно с нея, не я гледаха високомерно, когато им казваше, че е дошла от провинцията и работи като перачка. Мнозина от тях се намираха в подобно положение. Бяха дошли в Париж да създават изкуство и да успеят, но приемаха всякаква работа, за да оцелеят. Ала бяха готови да се забавляват по всяко време и си помагаха един на друг. В разговорите им често ставаше дума за нови картини, за потенциален купувач, пристигнал в града, за статия в някое от многобройните списания за изкуство, излизащи в Париж.

Дейвид не принадлежеше към видните художници. Не се числеше официално към Ecole de Paris, нито към друга школа. Не беше следвал в Париж, а бе изучавал живопис в Лондон. Не беше известен и богат като Матис или Пикасо, нямаше ученици, които да му подражават (а би могъл и да спечели малко пари от уроци).

В неделя Виан и Дейвид често отиваха в някой от парижките музеи, защото той държеше да й покаже любимите си картини. Обясняваше й строежа на творбата, нанасянето на боите, перспективата и избора на мотив. Обясняваше й защо не харесва определени платна, защо ги намира лоши. Говореше със страст и Виан го слушаше запленена. Научи много от него. Не след дълго знаеше имената на най-различни художници, стилове и епохи. Посещенията в музеите създадоха много специална връзка между тях.

Към ботаническите книги в етажерката на Виан се прибавиха и няколко книги за изкуство, също купени от букинистите край Сена. Тя бе добила познания по живопис и вече разбираше, че Дейвид има талант и умее да се изразява. Желаеше му един ден да постигне успеха, който заслужава. Разбра и най-главното: той трябва да рисува, за да е щастлив, за да живее.

 

 

Любимото им заведение се намираше на Монпарнас. Не беше толкова светско като „Дом“ или „Купол“, продаваха евтино вино. Късно вечер, когато настроението се покачваше, обикновено молеха Дейвид да покаже таланта си. Той притежаваше дарбата да имитира гласовете и поведението на различни типове, включително на известни личности. Понякога се изявяваше като надут художествен критик с копринена кърпичка в джобчето и монокъл и обясняваше с високомерно носов глас защо картините на някой от присъстващите художници не струват нищо.

— Все едно сте вързали четка за опашката на магаре и сте го поставили пред платното — заключваше тържествено той сред бурния смях на присъстващите.

Друг път си запретваше крачолите на панталона, за да покаже косматите си крака, слагаше си портокали на гърдите и танцуваше канкан върху масата. Коронното му изпълнение обаче беше на буржоа еснаф, който с фалцетен гласец се жалва поред от липсата на морал у хората на изкуството, от вулгарния им реализъм и от безполезния им живот. През цялото време обаче хвърля жадни погледи към присъстващите модели на художниците. Говореше доста добре френски, често обаче го примесваше с английски думи и изрази, един от друг по-остроумни.

Както всички други Виан го слушаше, макар в началото да не знаеше кого точно взема на прицел и защо му се присмива. Започнеше ли да пародира презиращия изкуството буржоа, тя го подозираше, че има предвид баща си. Комедийният му талант забавляваше всички присъстващи. Мъже и жени се смееха до припадък и от очите им течаха сълзи. Щом приключеше и откажеше да изпълни нещо на бис, Дейвид сядаше до Виан и се заемаше с питиетата, с които го черпеха присъстващите. Познатите му го поздравяваха със силно тупане по рамото.

Виан обичаше тези луди вечери — тогава животът изглеждаше невероятно лек и приятен. Смехът и веселието прогонваха всичко: и мислите за семейството й в Сен Флоран, и вечните парични грижи, и желанието й да осъществи мечтата си да стане ботаничка. С Дейвид до нея тя беше щастлива. С нетърпение чакаше в края на една такава вечер двамата да отидат прегърнати в жилището му и да се любят. Когато излизаха на Монпарнас, тя прекарваше нощта при него, в леглото с червената завивка. След дългите вечери следващият ден беше много труден. Тя работеше тежък физически труд, вършеше си работата, изпълняваше си задълженията и понякога беше толкова уморена, че едва си държеше очите отворени. Клотилд се оплакваше, че вече почти не я вижда.

— Трябва да си намериш друга работа — каза й Дейвид, когато за пореден път заспа до него на пейката в кафенето, облегнала глава на рамото му. Приглади един кичур от лицето й и я огледа загрижено.

— Каква работа да си намеря? Не мога да правя нищо друго — възрази Виан.

— Дай ми ръката си.

Виан му я подаде. Освен комедиен талант, Дейвид притежаваше и умението да гледа на ръка — правеше го много убедително. Всички знаеха, че предсказанията му са измислици, но понеже винаги бяха положителни и той ги произнасяше с величествени жестове, до един участваха с радост в забавлението.

— Виждам… — подхвана той и нежно плъзна палец по дланта й, от което ръцете й настръхнаха чак до раменете. — Виждам промяна. Ще се махнеш от Монмартър и ще се приближиш към Монпарнас. Не виждам бяло, а зелено. Виждам как един художник ще те рисува и двамата — ти и художникът — ще се прочуете.

Засмя се дръзко и тя го плесна нежно.

— Мечтател!

— Само почакай!

 

 

Една вечер отидоха в „Жокей“. Дейвид бе узнал, че там щял да бъде някакъв колекционер от Америка. Мистър Мъни, както го наричаха всички, купуваше всеки ден по две картини и сега Дейвид му показваше няколко свои платна. Двамата с американеца се бяха навели над картините върху масата, а Виан се усамоти в едно спокойно ъгълче, защото беше уморена. Копнееше да затвори очи за малко и да си почине.

— Познавам ви — чу тя внезапно глас отблизо. Отвори очи и видя мъжко лице.

— Мен ли? — попита объркано.

— Често се разхождате в Ботаническата градина.

Диалектът му й подсказа, че произхожда от Севените.

— А вие сте от района на Алес — бързо отвърна тя. — Чувам го.

— И вие ли сте оттам?

— Идвам от Сен Флоран. Сигурно не знаете къде е, селото е съвсем малко.

— В сравнение с Париж всички селища са малки.

— Прав сте, но в Париж няма орехи и копринарници.

— Как се казвате?

— Виан Ренар.

Неговото име беше Албер Мартин-Кюриел. Виан го хареса от пръв поглед. Около петдесетгодишен, леко тромав, недодялан тип, ала мигом будеше доверие с физиката и смеха си. Понрави й се големият сив кичур над челото му, макар по темето да бе започнал да оплешивява. Носеше косата си грижливо пригладена назад и този светъл кичур лягаше върху тъмната маса на останалата коса. Виан остана възхитена от тази му особеност. Много й се искаше да разбере дали кичурът е прищявка на природата, или Мартин-Кюриел проявява суетност, но не посмя да попита. Въпреки че имаха да си разкажат много неща. Той познаваше козето сирене, увито в листа от кестен — банон — и знаеше къде може да се купи в Париж. Двамата бяха посещавали едно и също кафене в Алес.

— Какво ви води в Париж? — поинтересува се Виан.

— Аз съм ботаник. Работя като научен сътрудник в хербарийната сбирка на Ботаническата градина. Скоро ще стана директор.

— В Ботаническата градина? В същата онази ботаническа градина?

— Ами да — усмихна се развеселено той. — Същата ботаническа градина, в която вие често се разхождате.

— Моля ви, разказвайте!

— Какво да ви разкажа?

— Всичко! Какво правите там?

Мъжът се покашля.

— Работя в отдела за цъфтящи растения…

— Фанерогами — прекъсна го тя.

— Знаете латинското име?

От смайване направи комична физиономия и Виан избухна в смях. А той не само не й се разсърди, ами се засмя с нея.

— Знам, че растенията се делят на категориите фанерогами — семенни, и криптогами, но не знаех, че това важи и при изучаването им.

— О, важи, разбира се, иначе областта ще стане необозрима за учените. Разделянето продължава още: гъби, мъхове, дървета, водорасли, соленоводни и сладководни водорасли… Но това сигурно не ви интересува.

— Напротив, интересува ме! Какво точно правите там?

— Работя върху изследването на европейския растителен свят. Нашата цел е да намерим всички растения, да ги опишем и каталогизираме.

— Това означава ли, че ги събирате и лепите? Някога и аз го правех. Имах доста голяма сбирка, макар и само от растения, които виреят в нашите планини.

— Какво стана със сбирката ви? Не е зле да ни я изпратите. Ако е добре съхранена, ще я включим в сбирката.

— Вече не съществува. Сега съм в Париж.

— И вие ли работите в Ботаническата градина? Затова ли ви виждам често там?

Виан поклати глава. В този миг я осени луда идея.

— Нуждаете ли се от помощница? Чух, че скоро ще открият нов институт. Сигурно ще има много работа. Аз съм свикнала на тежък труд. Имам познания. Всъщност дойдох в Париж с намерението да следвам ботаника. Междувременно се отказах от мечтата си, но навярно бих могла да работя за вас и…

Тя преглътна и зачака отговор.

— Това изглежда много важно за вас.

— Нали ви казах, само за това дойдох в Париж.

— Вярвате ли в случайности? — погледна я с очакване той.

Какво? Трябваше веднага да се сети, че той не я приема сериозно. Защо просто бе сменил темата? Обзета от разочарование, тя преглътна отново и се огледа за Дейвид. Тогава обаче той каза:

— Аз вярвам. Моята асистентка се омъжи и следващата седмица заминава с мъжа си за Брийе. Още не съм й намерил заместница.

Виан вдигна глава и невярващо отвори очи. Мартин-Кюриел продължи:

— Нужен ми е човек да ми помага в каталогизирането и да подготвя растенията. Освен това ще се наложи да чистите лабораторията и да пишете писма. Да вършите всичко необходимо… и онова, за което аз не съм в настроение.

— Сериозно ли говорите? — промълви Виан. Вътрешно ликуваше и бе готова да го прегърне. — Би било страхотно! Няма да ви разочаровам, обещавам ви!

— Не попитахте за заплащането — подсети я Албер Мартин-Кюриел.

— Знаете ли, аз работя като перачка. Едва ли е възможно да печеля по-малко. Със сигурност ще ми стигне — отвърна тя. — Ще опитате ли с мен?

Ръцете й трепереха от вълнение, докато чакаше отговора му.

Той й подаде ръка и тя я стисна силно.

 

 

На следващия ден Виан влезе в кабинета на мосю Балкон, за да съобщи, че напуска.

— Ще се омъжвате ли? — попита я той.

— Не. Ще стана ботаничка.

Шефът кимна и й пожела много късмет.

Жените в перачницата реагираха по подобен начин. И те предположиха, че Виан си е хванала мъж. Рядко се случваше перачка да напусне, защото си е намерила друга работа. Най-много някоя да отиде при конкуренцията.

— Виан се приближава към мечтата си — обясни им Клотилд.

Виан я изгледа остро. Какво искаше да каже? Сутринта бе разказала на приятелката си за срещата с Мартин-Кюриел и Клотилд реагира доста странно.

— Ще се изнесеш ли?

— Не, поне засега. Има автобус към Сена.

Клотилд не каза нищо повече.

— Не се ли радваш за мен?

Клотилд се нацупи, после обаче прегърна Виан и я притисна до гърдите си.

— Радвам се, разбира се. Най-сетне една от нас да излезе от перачницата. Просто се страхувам, че повече няма да се виждаме.

— Ти си моята единствена и най-добра приятелка. Никога няма да забравя какво направи за мен.

— Най-сетне една от нас да направи нещо от себе си. Не ни забравяй — заръча й Мариан, една от възрастните перачки, която винаги се беше държала мило с Виан.

— Определено няма да ви забравя — отговори тихо младата жена.

Жените подеха мръсна песничка и я изпроводиха навън с грубички побутвания. Тук не се церемоняха много.

Виан мина за последен път през портата на перачницата. Работата там нямаше да й липсва. Все още размишляваше върху реакцията на Клотилд. Приятелката й сигурно ревнуваше малко, задето Виан си е намерила по-добра работа — това беше разбираемо, но страхът й, че вече няма да са близки както досега, беше непонятен. Клотилд й беше приятелка. Рано или късно тя щеше да се омъжи за Жано. Двамата бяха влюбени и крояха планове за бъдещето. Тогава Клотилд щеше да напусне общото им жилище. Замислена, Виан вървеше нагоре по тясната уличка в пасажа „Котен“, като механично отбягваше локвите по паважа, образували се от дъждовната вода миналата нощ. Снощи, докато отиваха към неговото жилище, Дейвид бе реагирал съвсем различно.

— Гордея се с теб. Ще работиш добре, знам — заяви й той.

— Не се ли страхуваш, че ще се променя? Че връзката ни ще се промени?

Той спря и я погледна.

— Защото най-сетне си си намерила работа, която отговаря на способностите ти? Напротив. По-скоро се страхувах, че в онази перачница бавно затъпяваш. Не искам жена, с която не мога да разговарям.

— Значи, всичко е наред?

Той застана пред нея и я обгърна с ръце. Виан харесваше този негов жест. Никъде не се чувстваше така добре, както в прегръдките на Дейвид. Той винаги миришеше хубаво, на бои и на работа, но главно на самия себе си.

— Всичко е наред. Всичко е отлично. Обичам те. А ако един ден получиш Нобеловата награда за ботаника, направо ще се пръсна от гордост, защото живееш с мен.

Виан сведе главата му, за да го целуне. В този момент го обичаше толкова силно, че едва издържаше. Гърдите й не бяха достатъчно широки за изпълващото ги щастие. Най-сетне си бе намерила работата, която винаги беше искала. И имаше Дейвид.

— Ела. Искам да си ида вкъщи. Искам да ме любиш — пошепна тя и забърза напред.