Каролине Бернард
Рандеву в „Кафе дьо Флор“ (3)

Две

Все още се движехме към Сена, от време на време улиците се отваряха и пред очите ни се разкриваха грандиозни гледки. Откакто преди сто и петдесет години барон Осман е наредил да прокарат широките оси през Париж, пред погледа непрекъснато се отварят просторни площади с големи фонтани или статуи. Създадени са специални градски карти с „Големите оси“, на които много добре се вижда как големите булеварди минават през града като артерии.

— Там отпред е площад „Италия“. Мини направо през него и поеми по Авеню Де Гоблен.

Площадът има размерите на футболно игрище. Докато Жан-Луи прекоси половината, аз се възхищавах на огромния фонтан, издигнат в средата. Около него има малки зелени площи, а зад тях се извисяват небостъргачи от 70-те години, построени в XIII район. Спомних си, че наричаха квартала и „Чайнатаун“. Редом с модерните строежи открих и няколко реликви с богата традиция: зелена колона на Литфас^[1] с типичния луковиден покрив и метростанция в стил ар деко.

Междувременно бяхме стигнали площад „Монж“. Тук и в околните улици отново видях моя някогашен Париж: красиви буржоазни къщи, широки тротоари с павилиони за вестници, пред които хората се редят на опашка, кафенета и малки магазини.

— Някъде там трябва да е хотелът ни — посочих на Жан-Луи.

Той бе въвел адреса в навигацията, но според мен беше много по-хубаво аз да го водя из града. Не поглеждах към малкия екран и се чувствах леко обидена, задето Жан-Луи не ми се доверява. Все пак познавах града.

Колкото повече наближавахме Латинския квартал, където се намираше хотелът ни, толкова по-красиви ставаха сградите. Непрекъснато сочех на Жан-Луи какво си струва да види.

— Виж, отсреща е метростанцията. Точно до нея има brasserie — малка, непретенциозна гостилница — с червена тента. Съвсем близо е до хотела. Да отидем ли там довечера? Видя ли балконите? Ами кръглите покриви над еркерите? А комините — толкова тесни, същински тръби на орган!

Говорех безспир, давах воля на въодушевлението си.

— Пред нас минава Сена, макар да не я виждаме. Най-много на пет минути пеша. О, а на тази улица има едно кафене, в което е пяла Жюлиет Греко!

Стигнахме до въведения в навигацията адрес и Жан-Луи въздъхна облекчено. Погледнах два пъти, за да се уверя, че Hotel des Grandes Ecoles се намира в края на пасаж, отделен от улицата с порта.

— Какъв хубав хотел, Жан-Луи! Как го откри? Градина насред Париж! Колко романтично!

— Наистина изглежда добре — съгласи се той и умело паркира колата на едно празно място.

— В Париж никой не изтегля ръчната спирачка — предупредих го, след като угаси мотора.

— И защо?

— За да могат по-лесно да бутат автомобилите напред и назад, та да се наместят в паркоместата.

— Тия парижани са луди — отсъди Жан-Луи.

Взехме си куфарите от багажника и влязохме през портата в градината. Алеята бе настлана с паваж. В кашпи и лехи цъфтяха азалии. Входът на хотела се намираше в края на градината, отпред бяха изнесени столове и маси, където гостите да закусват или вечер да пият по чаша вино. Отзад се издигаше прастара стена от големи камъни. Какво красиво място! И колко спокойно!

Дадоха ни стая на първия етаж с изглед към градината. По стените бяха окачени плакати във винтидж стил с ловни сцени на бяла основа. Вратата към банята също беше облепена с такива плакати. Лакиран в бяло гардероб и масичка с два стола допълваха мебелировката. Почувствах се като в каталог на Лаура Ашли. Според мен мястото беше прелестно, а когато се отпуснах върху широкото удобно легло, задоволството ми стана пълно.

— Тук е много романтично — казах на Жан-Луи и го прегърнах.

— И банята е много добра, има голяма вана — съобщи той и ми намигна. — Ще отида да прибера колата в гаража, иначе ще ми лепнат някоя глоба.

— Да дойда ли с теб? — попитах, надявайки се да каже не.

— Не е нужно. Остани си тук. Ще се върна бързо. — Целуна ме по бузата. — Харесва ли ти?

Кимнах.

Щом останах сама в стаята, отворих прозорците, високи от пода до тавана. Пролетният вятър развя завесите. Излегнах се на леглото и поех дълбоко дъх. Отново бях в Париж!

След толкова години градът не бе изгубил нищо от привлекателността си. Винаги когато се чувствах зле, заминавах в мечтите си за Париж и си възвръщах усещането за живот, което имах там. Спомнях си особено красиви места или моменти, преживени в този град. Една магична вечер по кейовете на Сена, когато луната се отразяваше във водата и от каменния палат на правосъдието излитаха прилепи. Собственикът на мъничкото кино, който ми върна входния билет с думите: „Имате чудна усмивка!“. Никога не се бях чувствала толкова красива и неустоима както тогава в Париж. Никога не бях получавала повече комплименти. А Жюлиен бе направил щастието ми пълно. Спомнях си всичките входове на къщи, пред които се бяхме целували страстно, преди да стигнем до квартирата му и да останем насаме. Веднъж, точно на един от малките мостове над канала „Сен Мартен“, ни изненада силен летен дъжд. Понечих да побягна, но той ме задържа, притисна ме и ме целуна с такава страст, че престанах да усещам плисналия дъжд. И днес ми става топло при спомена за необузданата му нежност.

Лежах в хотелското легло и размишлявах. Къде остана всичко това? Чистото щастие от живота, усещането, че имаш сили да направиш всичко? Накрая и дълбоката тъга от загубата на Жюлиен? Тези магични чувства, присъщи на човек само когато е млад, но копнее да се върне към тях през целия си живот.

Чух стъпки по коридора и седнах в леглото, защото си помислих, че Жан-Луи се връща. Ала стъпките се отдалечиха, в края на коридора се затръшна врата и отново настана тишина.

Спомних си как се запознах с Жан-Луи. През онзи ден над Сет премина лятна буря. По нашите места тези бури са доста силни. Нахлува мистралът, изведнъж става ужасно студено и неприятно. Бурята се разрази точно в края на работния ми ден. Лееше се дъжд, но приятелката ми Каро ме спаси — звънна и предложи да ме вземе с колата си.

— Вече съм тук, паркирала съм непосредствено пред входа — обясни тя.

Грабнах забравен чадър, той обаче предаде Богу дух веднага щом излязох под бушуващия вятър. Огледах трескаво улицата и зърнах малкия черен автомобил на Каро. Втурнах се натам — няколко крачки бяха достатъчни да се намокря до кости — отворих вратата и се хвърлих на седалката до шофьора.

— Ама че гадно време! Виж ми блузата! — изругах. От дъжда бялата ми блуза бе станала прозрачна, платът лепнеше по тялото. Избухнах в смях. — Добре че никой няма да ме види. Какво става? Няма ли да тръгваш?

Едва сега се обърнах наляво. До мен седеше напълно непознат мъж и се усмихваше. Погледът му бе забоден в деколтето ми.

— Какво правите в колата на Каро? — изръмжах и вдигнах чантата пред гърдите си.

— Коя е Каро? — попита той. Зададе въпроса съвсем сериозно, ала в очите му прочетох колко се забавлява в момента.

Огледах се и установих, че със сигурност не се намирам в колата на Каро. Тя никога не би окачила на огледалото мъничка футболна топка, освен това пепелникът й щеше да е препълнен.

Докато размишлявах какво да предприема, вратата на автомобила се отвори с трясък.

— Нали уж аз трябва да те взема.

Ето я и Каро. По полата ми се посипаха капки от мократа й коса.

— Желаете ли и вие да се качите в колата ми? — попита непознатият зад волана. — Има ли още някой? — Едва удържаше смеха си.

Все още бях твърде стъписана и не разбирах положението. Каро ме спаси.

— Явно е станала грешка. Хайде, слизай, аз съм паркирала точно отзад. — И ме измъкна от колата.

На следващия ден Жан-Луи дойде при мен в туристическия център и ми подари чадър — още го имам. Когато разказвам как съм се запознала със съпруга си, всички се смеят. Ала колкото по-често разказвам историята, толкова по-ясно ми става, че още при първата ни среща ролите между Жан-Луи и мен са били разпределени.

Жан-Луи произхожда от заможно семейство. Родителите му са по-богати от моите, майка му не работеше, хладилникът беше винаги пълен, имаше и „купешко“ ядене, не само от домашната градина. След завръщането от Париж отново заживях при родителите си и погребах амбициозните планове. Грижите за болната ми майка и безпомощността на баща ми бързо ме вкараха в релсите на нормалния живот. Жан-Луи ме взе, така да се каже, за ръка, и ми показа начин на живот, много по-безгрижен и радостен от познатия ми досега — в моя дом парите никога не стигаха, заплахата баща ми да изгуби работата си вечно тегнеше над нас, а мама неизменно очакваше най-лошото. Жан-Луи ми помогна да се освободя от това бреме.

Нужна ми беше почти година, за да преодолея загубата на Жюлиен, ала бях сигурна, че ще имам и друг мъж. С Жан-Луи започна време на безгрижна влюбеност, изпълнена с безчет мънички безумия, които си позволявахме. Имахме ли пари, харчехме, без да мислим, купувахме шампанско и го пиехме на плажа, той ми правеше подаръци, грижеше се за мен. Носеше ме на ръце и аз бях влюбена до уши.

Кога свърши това? Нетърпението най-сетне да останем сами и да правим любов? Както и щедростта на Жан-Луи, увличащото му желание да приема живота леко и да се наслаждава на мига?

Моментите на пламенно желание за близост с Жан-Луи постепенно ставаха все по-редки. Преди четири години получих място в градската управа на Сет — вече отговарям за културата и туризма и се налага често да присъствам на разни събития; вечер невинаги съм вкъщи. Работя извънредно, печеля колкото съпруга си. Започнах да се опасявам, че той ме е обичал повече, когато е живеел със самочувствието на мой закрилник.

Полагах усилия да видя у него предишния Жан-Луи, ала ми ставаше все по-трудно. И с него се случваше същото, усещах го съвсем ясно. Знам, че понякога го дразня. В последно време се интересува повече от колата си и от футболни мачове, отколкото от мен. И двамата сме истински весели само когато не сме заедно или сме с приятели. Нещо не е наред.

Въздъхнах дълбоко, станах и отидох до прозореца да погледна навън. Жан-Луи вървеше по алеята към хотела. С едната ръка държеше мобилния телефон до ухото, с другата ми махна. „Все още изглежда добре — помислих си с усмивка, — харесвам небрежната му походка.“ А решението му да ми подари това пътуване и да запази хотел в любимия ми парижки квартал развълнува сърцето ми.

Обещах си през този уикенд да се държа безупречно и да намеря път обратно към Жан-Луи. Желаех да върна чувствата от първите ни години, за които си мислех току-що. Прогоних мисълта за Жюлиен. Никога не бях разказвала на Жан-Луи за него. Сигурно веднага щеше да забележи колко различни са чувствата ми към него и към Жюлиен. Първата истинска любов е голяма сила и редом с нея съпругът често изглежда съвсем дребен. Не желаех да го наранявам ненужно, затова не му говорех за тази част от живота си в Париж.

Отново погледнах към Жан-Луи — той се огледа и бързо откъсна голямо червено лале. Цветът му много подхождаше на тапетите в нашата стая. Скри лалето зад гърба си и отиде на рецепцията. Усмихнах се и застанах пред огледалото да си начервя устните. Започнах да се надявам, че всичко ще бъде добре.