Чарлс Мартин
Планината помежду ни (8)

7.

Събудих се по тъмно. Светнах циферблата на часовника си. 12:01, полунощ. Беше изминал цял ден. Погледнах и датата. Отне ми секунда да проумея. Всъщност два дни. Бяхме спали непробудно трийсет и шест часа.

Хиляди звезди обсипваха небето над нас. Изглеждаха толкова близо, сякаш можех да ги докосна. Голямото зелено петно бе минало и заминало, застлало всичко след себе си с дебел бял юрган. Луната надничаше откъм лявото ми рамо. Невероятно голяма. Присвих очи. Бих могъл да изкача планината отляво и оттам да стъпя направо на луната и да се поразходя.

Докато сънят отново замъгляваше съзнанието ми, набелязах две важни неща, които трябваше да осигуря: храна и вода, при това възможно най-бързо. Водата бе приоритет. Ако Ашли получеше инфекция, трябваше да накарам бъбреците й да заработят, затова трябваше да я държа хидратирана. Стресът има свойството да изгаря течностите в организма, и макар да не го съзнавах, аз бях в шок и карах на адреналин от момента на катастрофата. Следващият ден щеше да е тежък. Особено на тази височина. Ако успеех да накарам джипиеса да проработи, щяхме да разберем къде сме, защото усещах, че не можем да разчитаме на помощ.

Анализирах фактите. Не бяхме съобщили на никого. А дори и някой да знаеше, че сме се качили на самолета, според изчисленията на Гроувър бурята ни беше отвяла на повече от 200 км от курса ни. Щяха да минат седмици, преди издирвателната операция да стигне дотук, ако изобщо се случеше. Ако бяха пратили помощ по въздуха и ако знаеха точно къде и какво да търсят, щяхме да ги чуем. Но не бяхме чули нищо. Освен ако не бяхме го проспали. Единствената ни надежда оставаше аварийният предавател.

Небето просветля. Опитах да се размърдам, но така се бях вдървил, че едва надигнах глава от болка. Ако някога сте претърпявали автомобилна катастрофа, бихте ме разбрали. При самото произшествие боли, но два-три дни по-късно болката е много по-силна. Успях да седна и да се облегна на един голям камък, който стърчеше изпод снега. Предвид мястото му реших, че може би това е скалата, която бе счупила крака на Ашли.

Дневната светлина и поизбистреното ми съзнание ми позволиха да проумея какво се бе случило със самолета и с нас. Бяхме се стоварили върху почти три метра сняг, изпод който стърчаха върхове на дървета и огромен скален къс. При полета ни към земята дърво или зъбер бе откършил лявото крило. Самолетът бе натежал надясно и наклоненото към земята крило бе станало причина за втори удар, от който се бяхме преобърнали. Носът, или поне останалото от него, бе заорал в снега и се бяхме забили като тирбушон. Това ни беше стоварило върху друга скала, вероятно тази от дясната ми страна, която бе разцепила самолета и прекършила крака на Ашли. В резултат имахме относително цял корпус, заровен в навята триметрова преспа на скален корниз, сред върховете на дървета, растящи по скалите.

Първо лошата новина. Самолетът на Гроувър бе боядисан в светлосиньо и жълто, само че целият, освен лявото крило, бе заровен на няколко сантиметра под снега. Бяхме като игла в купа сено. Да не споменавам, че опашката се бе откъснала при удара в морената. Открих оранжево парче пластмаса, но никакъв предавател. Така че нямаше да има авариен сигнал от 122.5. Никаква триангулация. Нито спасителен отряд. Истината трудно се преглъща. Не знаех как ще я съобщя на Ашли.

Единствената добра новина — ако изобщо можеше да се определи така — бе, че „заровени“ по този начин, бяхме защитени от климатичните условия. Иначе да бяхме загинали вече. Нула градуса беше за предпочитане пред минус трийсет и пет.

Ашли спеше. Лицето й пламтеше, което със сигурност означаваше треска, което пък със сигурност означаваше инфекция. Нито едно от двете не беше добре, но ги очаквах. Трябваше да й влея течности.

Най-добре се справях с пълзенето, така че се пресегнах към раницата си, изрових газовото си котлонче и напълних металното канче с пръхкав сняг от входа на пещерата ни. Щракнах бутона, синият пламък се появи и започна да топи снега. През това време досипвах още. Или звукът от горелката, или вдигнатият от мен шум събудиха Ашли. Лицето й бе подпухнало и очите й изглеждаха като цепки. Долната й устна се беше надула и сега, на светло, трябваше да почистя раните й и да започна да ги шия една по една.

Поднесох чашата с топла вода към устните й.

— Изпий това.

Тя отпи глътка. Някъде в раницата си имах шишенце с „Адвил“. Отчаяно ми се искаше да си взема четири таблетки, но знаех, че нейната болка е по-силна и щяха да й трябват повече, отколкото на мен, през следващите дни. Открих лекарствата в единия от страничните джобове и сипах четири хапчета в ръката си. Подадох й едно:

— Можеш ли да го глътнеш?

Тя кимна. Поставих го на езика й и тя го преглътна с малко вода. Повторихме го още три пъти. Бавно. Снегът около крака й отдавна се бе стопил, така че отокът, който вероятно бе намалял по някое време, отново се бе върнал. А отокът причиняваше болка. Адвилът щеше да действа отвътре, снегът — отвън. Отново натрупах сняг около крака й, внимателно, и проверих пулса около глезена, за да се уверя, че има нормално кръвообращение. Държах чашата до устните й, докато не изпи всичката вода. Това означаваше малко под двеста грама. Планът за деня бе да изпие още пет такива. Литър течност щеше да подкани бъбреците й да заработят.

Напълних отново чашата и запалих спиртника, за да си набавя и аз течности. Ашли отвори очи, доколкото отокът й позволяваше. Огледа пещерата, останалото от самолета, кучето, разкъсаните си дрехи, шината на крака си, а после погледът й попадна на тялото на Гроувър. Гледа го около минута, после обърна очи към мен.

— Той да не е…?

— Отиде си, преди самолетът да падне. Сърцето, предполагам. Не знам как успя да го приземи.

Тя вдигна ръка и заопипва с върховете на пръстите лицето и главата си. Изражението й се промени. Внимателно свалих ръката й.

— Трябва да те зашия.

— Кой ден сме днес? — попита тя с дрезгав глас.

Разказах й кратката версия. Когато приключих, тя остана смълчана.

Пребърках риболовното елече на Гроувър и открих фини влакна. Откачих една от примамките от дрехата и окастрих всичко, което я правеше да прилича на муха, докато остана само една гола кука. Трябваше да я изправя, но имах нужда от инструмент за целта.

Коланът с инструменти на Гроувър.

Разрових снега около кръста му и напипах калъфа „Ледерман“. Докато го откопчавах, вкочаненото му тяло не помръдна. Трябва да го погреба, но най-напред трябва да зашия Ашли и да намеря някаква храна. Той можеше да почака.

Изправих куката, вдянах влакното през ухото, което се опитах да притисна с клещите. Когато погледнах Ашли, видях, че сълзи се стичат по лицето й.

— Сигурно съпругата му се тревожи за него — промълви тя.

Още не бяхме говорили за нашето положение. По-точно за безизходицата, в която се намирахме. От медицината и от катеренето по планините бях научил, че човек трябва да решава проблемите един по един. Беше ред на лицето и главата й.

С помощта на инструментите от „Ледерман“ изкопах втори улей в снега, този път по-нисък от онзи, в който лежеше Ашли. В практиката си на лекар бях изградил навика след операция да отивам до стаята на пациента и да го проверявам. Често избутвах някоя от количките на колелца до леглото му и сядах на нея. Това по-ниско ниво даваше възможност на болните да ме гледат отвисоко или поне право в очите. Някога забелязвали ли сте колко е трудно да отворите очи след операция? Аз съм го забелязал. Този улей до Ашли имаше точно такава функция. Може би по навик обичам да се грижа за болния.

От силния порив на вятъра клонът зачегърта по плексигласа. Най-после успях да изровя спалния чувал от моята раница и го разгънах в улея до нея. Вече всеки щеше да си има своя завивка.

Поднесох чашата до устните й и тя отпи глътка. Избърсах сълзата, търколила се по лицето й.

— Защо плачеш?

— За него. — Тя погледна към безжизненото тяло на Гроувър.

— И за какво друго?

— За сърцето си.

— Във физическия или в емоционалния смисъл?

— Имаш ли представа откога искам да се омъжа? Мечтаех, представях си сватбата си почти… цял живот.

— А за тялото си?

— За всичко.

— Още болка ще ти причинявам. Трябва да направя няколко шева.

Тя кимна.

На три рани. Първо два шева на скалпа. Вторият беше над дясното й око, точно през средата на веждата й. Белег от по-стара рана се бе отворил отново при удара. Прободох кожата с куката и казах:

— Тук има по-стар белег.

— От националното първенство. Бях на осемнайсет. Някакво момче ми стовари един кръгов удар, който изобщо не очаквах.

Направих възел на първия бод и започнах втория.

— Нокаутира ли те?

— Не. Вбеси ме.

— Защо?

— Защото ми опропасти снимките от абитуриентския бал. Отвърнах му със заден кик, после двоен кръгов и разсичащ удар, и направо го размазах като хлебарка.

— Като хлебарка ли?

— Имаме си имена за разните пози при нокаутиране.

— Например? — продължих да отвличам вниманието й аз.

— Като морско свинче, като натряскан, като хлебарка и още няколко.

Завързах третия възел и отрязах влакното.

— Мисля, че така ще изкараш, докато успеем да се доберем до болница, тогава ще те оставя в ръцете на някой пластичен хирург.

— Ами моята красива шина? Болката в крака ме убива.

— Това е най-доброто, което мога да направя. Наместих го, но без рентгенова снимка е трудно да се каже. Когато се доберем до болница, ще те снимат и ще го проверят. Ако не е добре, ще препоръчам, и съм сигурен, че те биха се съгласили, да го счупят отново и да ти сложат някои работи, които ще подлудяват детекторите по летищата. Но ще станеш чисто нова.

— Вече два пъти каза „когато се доберем до болница“. Наистина ли мислиш, че някой ще дойде да ни спаси?

Вдигнахме погледи към синьото небе през дупката между наклоненото крило и триметровата стена сняг и забелязахме пътнически самолет, прелитащ на десет километра над главите ни. Бяха изминали почти шейсет часа от катастрофата, но досега не бяхме чули друг звук освен собствените си гласове, вятъра или дращенето на клона. Самолетът летеше толкова високо, че изобщо не се чуваше шум от него.

— Ние добре ги виждаме, но съм напълно сигурен, че те не могат да ни видят — поклатих глава аз. Всички следи от нашето изчезване бяха покрити с триметрова пелена сняг. Щяха да ги забележат чак като се стопи снегът през юли.

— Катастрофиралите самолети не изпращат ли някакви SOS сигнали или нещо такова?

— Да, само че нещото, което ги издава, се е пръснало на хиляди частички наоколо.

— Може би трябва да изпълзиш навън и да развееш ризата си например?

Това ме разсмя. Преряза ме болка и се хванах за ребрата.

— Какво става? — попита ме тя с подозрително присвити очи.

— Едно-две счупени ребра.

— Дай да видя.

Вдигнах ризата си. Не бях се оглеждал на дневна светлина и предположих, че мястото вече е посиняло. Цялата лява страна на гръдния ми кош беше моравочервена.

— Боли само като дишам.

И двамата се засмяхме.

Тя вдигна поглед към мен, без да помръдва глава, докато правех шестия възел на ръката й. Изглеждаше притеснена.

— Не мога да повярвам, че лежа безпомощна тук, ти ме кърпиш насред един господ знае къде, а освен това се смеем. Май нещо не сме наред?

— На прав път си.

Вниманието ми беше привлечено от другата й ръка. Или скалата, или клон бяха раздрали кожата на здравото рамо, раната бе около десетина сантиметра. За късмет, при падането на самолета тя бе останала да лежи в безсъзнание точно на това рамо. Натискът и досегът със снега бяха спрели кървенето. Тук щяха да са нужни дванайсет, че и повече шева.

— Дай ми ръката си. — Тя го направи. — Искам да я измъкнеш от ръкава.

Изхлузи я бавно, като примижаваше от болка.

— Между другото откъде се взе тази красива риза?

— Вчера те преоблякох. Беше вир-вода.

— А това беше любимият ми сутиен.

— Можеш да си го вземеш, след като изсъхне — посочих аз зад гърба си.

Раната на ръката й я изненада. Разгледа я.

— Тази дори не съм я усетила.

Обясних й за въздействието на снега и натиска и направих поредния възел.

— Според теб какви са шансовете ни? — попита тя, без да ме поглежда.

— Явно не обичаш да те баламосват.

— Какъв смисъл има? Залъгването няма да ни измъкне оттук по-бързо.

— Правилно — повдигнах рамене аз. — Искам да ти задам няколко въпроса. Казала ли си на някого, че ще пътуваме с този самолет?

Тя поклати глава.

— Нито по имейл? Нито по телефон? Нищо?

Последва ново бавно поклащане на главата.

— Значи никой на планетата не знае, че си се качила на чартър в опит да се добереш до Денвър?

Последно поклащане.

— И аз не съм.

— Предполагам, всички си мислят, или поне са си мислели до вчера, че още съм в Солт Лейк. Сигурно вече ме търсят, но как да разберат къде? Последната информация е, че съм си взела ваучер и съм тръгнала към хотела.

— След казаното от Гроувър изобщо не се сещам за причина, поради която някой би тръгнал да ни търси. Няма никакви официални сведения, че сме излетели, защото той не регистрира полетен план. Според думите му това не се налагало. А ние двамата — професионалисти с общо двайсет години образование по колежи и университети — дума не сме казали на жив човек. — Замълчах за миг. — Все едно този полет никога не се е състоял.

Тя отново обърна поглед към Гроувър.

— Съществувал е и още как. Мислех си, че ще прескоча набързо до Денвър, ще надбягам бурята, в суматохата ще спечеля двама нови приятели и животът ще си продължи нормално.

Прерязах влакното.

— Ашли, изключително съжалявам — поклатих глава. — Сега трябваше да си седиш и да ти правят маникюр, педикюр или каквото и да е, да се подготвяш за репетицията за сватбата си.

— Недей — прекъсна ме тя. — Не се самобичувай заради добрите си намерения. Радвам се, че ми направи това предложение. — Огледа се. — Сега не чак толкова, но тогава… — Отпусна глава назад. — Трябваше да отида в спа център с приятелките си, записах се за масаж. Нали знаеш онези, с нагорещените камъни? А вместо това лежа върху лед с една-единствена скала до себе си… Без никаква топлинка. А някъде далеч оттук има една рокля без момиче и един младоженец без булка. Имаш ли представа колко платих за тази рокля?

— Тя ще си е там и ще те очаква да се върнеш. Той също. — Поднесох чашата към устните й и тя отпи последната глътка. — Имаш удивително чувство за хумор.

— Ами… дали ще ти е толкова забавно, ако ти кажа, че трябва да пишкам?

— От една страна, това е добре. — Погледнах спалния чувал и обездвиженото й тяло. — От друга обаче — не е.

— А ние от коя страна ще погледнем?

— Ние ще погледнем от тази, от която няма да мърдаме крака ти. Какво не бих дал за един катетър.

— А, не. Добре че нямаме. От тези неща тръпки ме побиват. Тази част от мен не приема нищо, само отдава.

Грабнах бутилката „Налджин“ от раницата си и я сложих до нея.

— Тогава ти предлагам нещо друго.

— Нали няма да го правя в това?

— Все пак е по-добре от алтернативата. Налага се да не мърдаш и аз ще ти помагам. — Измъкнах швейцарското си ножче и отворих острието. — Ще разрежа панталона ти догоре, за да можеш да се покриеш. И тъй като под теб има почти четири метра сняг, ще изкопая дупка под задните ти части, достатъчно голяма да пъхна ръката си с бутилката. После ще свалим бельото ти и ще го направиш в бутилката.

— Прав си. Тази работа не ми харесва.

— Трябва да измерим количеството урина и да видя дали няма кръв в нея.

— Кръв ли?

— От вътрешни наранявания.

— Не мислиш ли, че тези са ми достатъчни?

— Кое — раните ли?

Тя кимна.

— Да, но трябва да сме сигурни.

Разрязах панталона й, отметнах го настрани, изкопах снега под нея, поставих бутилката, а тя се надигна леко на здравата си ръка, без да променя положението на счупения крак. Погледна ме.

— Да пускам ли?

Кимнах. И тя пусна.

— Това е един от най-притеснителните моменти, които съм преживявала с друг човек.

— Като се има предвид, че освен в ортопедията, работя и в спешното отделение, не минава ден, без да анализирам нечия урина. И да слагам катетри.

Тя примижа и прекъсна уринирането.

— Добре ли си?

— Заради крака ми е. — След миг продължи. Изпод нея се дочуваше шуртенето на течност в празната пластмасова бутилка. След секунда каза: — Пръстите ти са студени.

— Ако това ще те успокои — толкова са премръзнали, че нищо не усещат.

— Еха, голямо облекчение.

Реших да намаля притеснението й.

— Повечето хора, които преглеждам в спешното, са претърпели някаква травма, обикновено злополука, което означава сериозно нараняване, често с вътрешни разкъсвания, а те пък са свързани с кръв в урината.

Тя ми хвърли бърз поглед.

— Да не се опитваш да ме успокоиш?

Измъкнах бутилката и заоглеждах съдържанието й.

— Аха.

Тя погледна мен, после шишето.

— Това си е доста урина.

— Да, и цветът е добър.

— Не мисля, че досега е имало случай някой да коментира цвета на урината ми. Не съм сигурна как да те разбирам.

Помогнах й да се облече, пъхнах чувала под тялото й и после я завих. Неизбежно беше да докосна кожата й. И въпреки че действах като лекар, голотата й, деликатното й състояние не можеха да не ми въздействат.

Помислих си за Рейчъл.

В края на манипулацията тя цялата трепереше, а аз имах чувството, че съм прободен с нож в ребрата. Отпуснах се на снега, дишайки тежко.

— Взе ли си нещо за болките? — попита ме тя, надничайки отгоре.

— Не — поклатих глава.

— Защо не?

— Да ти призная, ако си мислиш, че сега те боли, чакай да видиш след три-четири дни как ще си. Имам „Адвил“ колкото да изкараш една седмица. После ще трябва да се справяш без помощ.

Тя кимна.

— Харесва ми начинът ти на мислене, докторе.

— Някъде в раницата си трябва да имам и няколко опиата, но реших да ги запазя за довечера, когато няма да можеш да спиш.

— Казваш го сякаш вече си преживявал подобно нещо.

— С Рейчъл обичаме да се катерим. Един от уроците, които сме научили, е, че независимо какво планираш, обстоятелствата решават какво ще направиш и докъде ще стигнеш. Затова е важно да си подготвен, без да се товариш с излишен багаж.

Тя хвърли поглед към заровената ми в снега раница.

— Да ти се намира глътка червено вино?

— Не, но мога да те уредя с джин с тоник, ако искаш.

— Ще е страхотно. — Очите й се приковаха в счупения й крак. — Разкажи ми нещо за това изобретение.

— В лекарското съсловие ортопедите са известни като дърводелци. Това важи с пълна сила за мен. Добрата новина е, че тази шина върши работа. Или поне за известно време. Не можеш да се движиш, прикована си тук или където аз те настаня, но така ще предпазим костта от разместване. Ако усетиш прекалено стягане около бедрото или на прасеца, кажи ми и ще я отпусна.

Тя кимна.

— Точно сега пулсира като ударен с чук.

Надигнах горната част на спалния чувал и отново наложих крака й със сняг.

— Ще го правя още няколко дни. Това ще улесни оздравителния процес и ще облекчи болката. Единственият проблем е, че ще ти е студено.

— Не че сега не ми е.

Затворих капачката на бутилката и запълзях към светлината.

— Ще я разгледам навън и ще я излея.

— Хубаво. Аз пък ще поизчистя, може да поръчам пица или нещо друго.

— Предпочитам „Пеперони“.

— Какво ще кажеш за аншоа?

— Не бих я докоснал.

— Ясно.

Изпълзях от корпуса, или по-скоро от онова, което бе останало от него, промъкнах се под крилото, заобиколих едно дърво и се озовах на открито, на слънце. Температурата навярно беше под нулата, но очаквах да е по-зле. Чувал съм да казват, че сухият студ не е толкова страшен, колкото мокрия. По мое мнение обаче студът си е студ. И минус дванайсет си е минус дванайсет. Или колкото там беше.

Направих крачка встрани от слегналия сняг, където се бе стоварил самолетът, и кракът ми потъна чак до слабините. Това разтърси гръдния ми кош и предизвика силна кашлица. Постарах се да сдържа стенанието си от болка, но явно не успях.

— Добре ли си? — долетя отвътре гласът на Ашли.

— Да. Просто ми се иска да имах снегоходки.

Излях съдържанието на бутилката и внимателно заоглеждах околността. Само сняг и планини. Бяхме попаднали на нещо като плато с няколко върха, извисяващи се отляво. Изглежда, се намирахме на много по-високо място, отколкото си бях представял. Може би на около четири хиляди метра. Нищо чудно, че беше толкова трудно да се диша.

Видях достатъчно, изпълзях обратно и се строполих в улея до нея.

— Е — попита тя.

— Нищо.

— Можеш да ми кажеш истината. Ще се справя. Давай.

— Гроувър се оказа прав. Тук сме по-скоро на Марс, отколкото на Земята.

— Не, сериозно. Не се опитвай да ме баламосваш. Свикнала съм да поемам куршумите с гърди.

Обърнах се да я погледна. Седеше със затворени очи в очакване.

— Много е… красиво. Нямам търпение да ти покажа околността. Гледката е… величествена. Не може да се сравни с нищо, което си виждала досега. Една на милион. Изнесох два шезлонга и след мъничко едно момче ще донесе коктейлите. Изтича за лед.

Тя се успокои и отпусна глава назад. Ухили се до уши — първата истинска усмивка, откакто се озовахме в снежната безбрежност.

— За малко да се притесня. Радвам се да чуя, че не е толкова зле, колкото си представях.

Изведнъж ми мина мисълта, че Ашли Нокс е едно от най-силните човешки същества, които някога съм срещал. Лежи пред мен полумъртва, с болки, каквито сигурно много малко хора някога са изпитвали през живота си, с ясното съзнание, че ще се размине с мечтания брак, да не пропусна и нищожния шанс някой да ни се притече на помощ. Можем да разчитаме единствено на себе си. При подобни обстоятелства повечето хора вече да са изпаднали в паника, да се загубили присъствие на духа, да са обезумели от отчаяние, а тя се смее. И по-важното — успя да разсмее и мен. Нещо, което не ми се беше случвало много отдавна.

Бях изтощен до крайност. Имах нужда от храна и почивка, но не можех да осигуря храна без почивка. Затова съставих план.

— Нуждаем се от храна, но не съм в състояние да я набавя. Ще тръгна утре. Сега ще се опитам да запаля огън, без да стопя пещерата, в която се намираме. Ще караме на топла вода и ще се опитам да събера малко енергия.

— Идеята за огъня ми допада.

— Спасителите препоръчват никога да не напускаме мястото на катастрофата. И са прави, но сме на високо, толкова високо, че поемаме половината от необходимия ни кислород. А и на двама ни е нужен, за да се възстановим. Особено на теб. Утре… или вдругиден ще измисля как да слезем по-надолу. Може би ще опитам да проуча наоколо. Но точно сега… — Развинтих винтовете на джипиеса и го откачих от таблото. — Ще се опитам да разбера къде сме, докато още има живот в туй чудо.

Тя ме зяпна.

— Откъде знаеш всички тези неща?

— Като бях малък, баща ми забеляза, че мога да тичам по-бързо от повечето деца. Хвана се за тази ми способност и я превърна в своя страст, в raison d’être^[1], както сам я определяше, а аз го намразих заради това, защото никога не беше доволен от постиженията ми и ме тренираше с пръчка вместо с хронометър. Когато започнах да излизам с Рейчъл, планините станаха наша страст. Имах, и все още имам, мощни бели дробове и здрави крака. Започнахме да си купуваме оборудване и при всяка възможност да се измъкнем от училище или от тренировки прекарвахме почивните дни по върховете. Това ни научи на някои неща.

— Бих искала да се запозная с нея някога.

— Разбира се… — усмихнах се аз, — а скаутите също изиграха своята роля!

— Бил си скаут?

— Единствената свобода, която ми разрешаваше баща ми. Приемаше го като необходима тренировка. Той ме закарваше, после ме вземаше.

— Докъде стигна?

Свих рамене.

Тя сведе глава и ме изгледа недоверчиво.

— Сигурно си от ястребите или от орлите рибари, или…

— Нещо такова.

— Хайде де, кажи!

— От орлите.

— Да, точно така. Скаути орли.

Схванах, че говоренето отвлича вниманието й от болката.

Тя се отпусна назад и замърмори:

— Предполагам, сега ще разберем дали наистина си заслужил всички тези нашивки на униформата.

— Аха. — Натиснах бутона и джипиесът премигна.

Между веждите й се появи бръчка.

— Имахте ли значка за постижения в електрониката?

— Не — отвърнах и почуках с пръст по устройството, — но мисля, че е замръзнал. Имаш ли нещо против да го стоплиш в спалния си чувал.

Тя повдигна спалния чувал и аз внимателно поставих устройството в скута й.

— Електрониката не понася студ. Въздейства на интегралните схеми. Затоплянето ги връща към живот.

— Винс, годеникът ми, няма да знае и една хилядна от всичко това. Ако беше тук, първото, което би направил, е да се озърне за „Старбъкс“ и да ругае, че мобилната мрежа няма обхват. — Тя притвори очи. — Какво не бих дала за чаша кафе.

— Може и да ти помогна.

— Само не ми казвай, че имаш кафе.

— Пристрастен съм към три неща: тичане, планини и ароматно горещо кафе. Но не непременно в този ред.

— Плащам хиляда долара за една чаша.

Газовият котлон „Джетбойл“ наистина е едно от най-великите изобретения сред алпинисткото оборудване след компаса. Може би за всички времена. Естествено, пухеният спален чувал също си го бива. Гребнах сняг с канчето на джетбойла и щракнах запалката, докато с другата ръка ровех в раницата си за плика с кафето. Добрата новина е, че го напипах. Лошата — че не беше останало много. Имаше за няколко дни, ако го ползвахме пестеливо.

Докато го измъквах от раницата, Ашли го видя и попита:

— Бен Пейн… приемаш ли кредитни карти?

— Сродна душа си ти. Удивително как се променят ценностите ни, когато сме на дъното.

В комплекта на джетбойла има приспособление, което го превръщаше във френска преса за кафе. Струваше само няколко долара допълнително, но съм го използвал стотици пъти и винаги съм се възхищавал на опростената му и ефикасна функция. Водата кипна, отмерих и сипах кафето, оставих го да се запари и й налях една чаша.

Тя я обгърна със здравата си ръка и я поднесе под носа си. Лицето й се озари от искрена усмивка. За един кратък миг изглеждаше, че доби сила да противодейства на съдбата, която се опитваше да я смаже. Тогава проумях, че шегите, които пускаше, й помагат да превъзмогва болката. Срещал съм и други такива хора. Обикновено бяха претърпели емоционален срив в миналото си и прибягваха до хумор или сарказъм, за да прикрият раните си. Да забравят.

Болката й ставаше все по-силна. Развилняваше се. Имах няколко хапчета „Перкосет“, но едно щеше да й е нужно тази вечер. А може би и през следващите няколко. Бяха изминали шест часа, затова с вкочанени пръсти отвих капачката на шишето „Адвил“, изтърсих четири таблетки в дланта си и й ги подадох. Тя ги глътна и се замисли над чашата си, после добави шепнешком:

— Невероятно какво изживяване може да ти достави една чаша кафе!

Тя ми я подаде. Отпих глътка. И се оказа права. Беше прекрасно.

— Ако успееш да се пресегнеш, ще намериш пликче с екзотични плодове и ядки, които купих в биомагазина на терминала. — Кимна към куфарчето си.

Сушените парченца ананас, кайсии и разни ядки тежаха около половин килограм. Подадох й пакета. И двама си отсипахме по една шепа и задъвкахме бавно.

— Сигурна съм, че това е най-вкусната закуска, която съм опитвала.

Дадох малко и на кучето. То подуши микса и го омете за стотни от секундата, после, размахвайки опашка, замоли за още. Качи се върху мен, подпря се с две лапи на гърдите ми и задуши из въздуха.

— Как да обясниш на едно куче, че няма да получи повече?

— Успех в това — разсмя се тя.

Дадох му още малко и когато то се обърна трети път с очакване, аз го отблъснах и отсякох твърдо „Не“. Обидено, животинчето ми обърна гръб и се сви на кравайче върху спалния чувал в краката на Ашли.

Дълго останахме смълчани и изпихме цялото кафе от канчето. Накрая тя каза:

— Запази утайката. Можем да я използваме втори път, а ако стигнем до пълно отчаяние, ще го дъвчем.

— Ти не се шегуваш с кафето. — Натиснах бутона за включване на джипиеса, той премигна и екранът оживя. — Да ти се намира някакъв тефтер или листа в куфарчето?

— Трябва да е някъде отпред — кимна тя.

Издърпах жълт тефтер и молив, отворих джипиеса на картата, която показваше местонахождението ни, и се опитах да я копирам възможно най-точно. Включително и координатите до секунда. Щом постигнах относително подробен чертеж, за който биха ми завидели в някоя детска градина, казах:

— Сега се връщам.

Изпълзях нагоре към отвора и излязох, за да сравня снимката на екрана с гледката пред очите си, като отбелязвах планините и върховете, и посоката им, посочена от компаса. Така можех да се ориентирам къде е север, къде — юг. Да не знаеш къде си е едно. Но да си стоиш изгубен — съвсем друго. Може и да не знаех къде се намираме, но бях наясно как да намеря посока и да я следвам. Освен това си давах сметка, че батериите няма да издържат дълго и копирането щеше да ми е от огромна полза в следващите дни. Колкото повече време минаваше и колкото повече осъзнавах злощастната ни съдба, толкова по-притеснен ставах. Положението беше зле отвсякъде.

 

 

— С коя новина да започна — с добрата или с лошата?

— С добрата.

— Знам къде се намираме.

— А лошата?

— Височината е четири хиляди метра без малко. Най-близкият черен път е на повече от петдесет километра оттук, през пет планински прохода — посочих, — в тази посока. Ние сме на почти петдесет километра от най-близкия знак за цивилизация или път. И като капак на това, всичко е затрупано със снежна покривка по-висока от мен.

Тя прехапа устна и очите й зашариха по белите стени на нашето иглу. Кръстоса ръце и заяви:

— Ще трябва да ме оставиш.

— Никого няма да оставям.

— Ясно е като бял ден. Няма да можеш да ме измъкнеш оттук. Имаш по-голям шанс, ако си сам. Остави ми кафето, пусни в ход тези твои крака и вземи координатите ми със себе си. Върни се с хеликоптер.

— Ашли… пий си кафето.

— Добре, но трябва да признаеш, че това е реалният шанс. — Тя присви очи. — Не е ли така?

— Виж, трябва ни огън, трябва ни храна и трябва да слезем на по-ниско, после ще обсъдим какво ще правим нататък. Да се справяме с кризите една по една.

— Но… — Ашли излъчваше сила. У нея имаше упорство, което не можеш да подминеш. От онова, за което няма училище. Тонът й се промени. — Дай да си говорим истината. Това ще увеличи шансовете ни.

— Никого не оставям.

Кучето усети промяната в моя тон. Стана, приближи се до Ашли и навря глава под ръката й. Още не ми беше простило за епизода с екзотичния микс. Тя го почеса зад ушите и коремчето му закъркори. То надигна глава да ми хвърли поглед през рамо, после примирено се сгуши долу.

— Чух те. Знам, че си гладен.

Замълчахме, заслушани в усилващия се вятър и потропването на клона. Настаних се в спалния си чувал, за да се стопля. Погледнах я.

— Така ли правиш с всичките си приятели?

— Какво имаш предвид?

— Подготвяш ги за най-лошото.

Тя кимна.

— Ако най-лошото е реална възможност, тогава я слагаш на масата. Няма смисъл да се криеш. Да бягаш. Каквото ще става — ще става. И ако или когато това се случи, добре е да си подготвен. Така няма да си премазан, когато най-кошмарната ти мисъл стане реалност.

Стопих още сняг на котлона, за да поддържаме нивото на течности в организма. Ако не друго, поне щяхме да залъжем глада си. През целия следобед ту задремвахме, ту се събуждахме. Ядките бяха притъпили глада ни донякъде, но храната си оставаше проблем, който ясно съзнавах. Не можех да предприема нищо без храна, а ми трябваше енергия, за да вървя през сняг до кръста, за да я открия. Следващият ден нямаше да е лесен. Дори може би щеше да е най-трудният от досегашните. Болката в гърдите ми се засилваше.

С настъпването на нощта температурите паднаха. На здрачаване изпълзях навън, разрових снега под долните дебели клони на едно иглолистно дърво, събрах няколко шепи изсъхнали иглички и съчки и ги струпах на купчина под крилото. Наложи се да направя три курса, което ме остави без дъх и ме принуди да придържам с ръце гръдния си кош. Ашли ме наблюдаваше с присвити очи.

Вратата от страната на Гроувър бе направена от цяло парче метал, закрепено на една панта. Сигурно не тежеше повече от пет килограма. Откачих я с помощта на крака си, положих я легнала на снега под крилото, после струпах отгоре боровите иглички и съчки. Проблемът с огъня при нашето местоположение беше, че щеше да разтопи снежните стени, които ни ограждаха, да не говорим за опората под краката ни. Вратата щеше да предпази огъня от топящия се отдолу сняг, а скривалището ни от студения въздух отвън до края на нощта. Щом слънцето се скри, температурите драстично паднаха.

Трябваше ми нещо, с което да запаля огън. Можех да използвам котлона, но трябваше да пестя газта колкото е възможно. Тогава се сетих за запалката на Гроувър.

Изтръсках снега от него, пъхнах ръка в джоба на джинсите му и напипах месинговата запалка „Зипо“. Щракването на капачето й ми напомни за Дийн Мартин и Джон Уейн, и завъртях колелцето. Появи се пламък.

— Благодаря ти, Гроувър.

Завъртях я в ръката си. От годините носене в джоба му месингът се бе издраскал, а на места изглеждаше износен. Вдигнах я пред очите си и забелязах от едната й страна надпис: „Светлина на пътя ми“.

Запалих крайчето на една съчка и оставих пламъка да се разгори и да плъзне към пръстите ми, после я пъхнах под купчината иглички. Бяха съвсем сухи и бързо се разпалиха. Хвърлих в пламъците и плика от биозакуската, добавих по-големи пръчки и огънят запращя и се разрасна.

Загледана в изпепеляващия се плик, Ашли промълви:

— Тази закуска си я биваше.

Кучето, привлечено от топлината, отиде до края на спалния чувал на Ашли и се сви на мъхеста топчица на една педя от пламъците. Огънят разведри обстановката. Повдигна духа ни, който съвсем беше паднал заради липсата на храна и вялата надежда да си осигурим такава.

Знаех, че мога да изкарам цяла седмица без храна, стига да имаме вода, но това щеше да изтощи всичките ми сили и нямаше да е от полза за никого. Преди години, когато гледах филма „Живи“, останах потресен. А сега, като седях и поглеждах към трупа на Гроувър, се чувствах далеч по-потресен. Нямаше да го ям. Като стана дума за това — ако претеглим всички възможности и се окаже, че въпросът е на живот и смърт, все пак оставаше кучето. Проблемът бе, че щеше да ни нахрани само веднъж. Може би за пръв път размерът му щеше да е предимство за него. Ако беше лабрадор или ротвайлер, щях да се замисля.

* * *

Загледахме се в огъня. Ашли първа наруши мълчанието:

— Чудя се какъв сватбен подарък да избера за Винс. Нищо не ми идва наум. Имаш ли някаква идея?

Хвърлих в огъня парчета гнило дърво.

— За първата ни годишнина наехме бунгало в планините на Колорадо. Вътре валеше сняг — насилих се да се изсмея. — Почти като сега. Изплащахме студентските си заеми, нямахме пари да се усмихнем и, както и за медения си месец, разбрахме се да празнуваме без подаръци.

Тя се засмя.

— А какво би й купил?

— Лилава орхидея.

— Ясно — кимна тя, — оттук орхидеята и оранжерията.

Кимнах.

— Харесва ми как говориш за жена си. Звучи сякаш „градите“ живота заедно. — Тя отпусна глава назад. — В работата си през годините съм срещала много хора, които не го правят. Които се отнасят към партньорите си като към съквартиранти. Човек, с когото пътищата им се пресичат, делят си ипотеката и евентуално създават деца. Двама души, вкопчени в своята индивидуалност. Приятно е да те слуша човек как говориш за нея. Как се запознахте?

Разтърках очи.

— Утре ще разкажа. Да се опитаме да поспим. — Протегнах ръка. — Ето, вземи това.

— Какво е?

— „Перкосет“.

— Какво има в него?

— Комбинация от „Окситоцин“ и „Тиленол“.

— Още колко имаш?

— Три.

— Защо не вземеш едно?

— Не ме боли чак толкова, а на теб ще ти трябва утре и вдругиден. Изпий го. Ще ти помогне да заспиш. Тук, на тази височина, където на въздуха му липсва кислород, едно хапче се равнява на две.

— Което означава?

— Че ще усетиш още по-силен ефект.

— Ще ми мине ли главоболието?

— Вероятно не. Това е от височината… комбинирана с отзвука от удара. Трябва да си дадеш още ден-два.

— Ти имаш ли главоболие?

— Да.

Тя поразтри раменете и врата си.

— Вече съвсем се схванах.

— Това е от камшичния удар — обясних аз.

Тя преглътна тежко и погледна към Гроувър. Седеше си там, вкочанен, на две педи от спалния й чувал, целият затрупан със сняг.

— Можем ли да направим нещо за него?

— Трябва да го погреба, но не мога да го помръдна. Точно сега не мога дори себе си да мърдам.

— Дишането ти подсказва, че имаш силни болки.

— Почивай си. Ще бъда тук, отпред.

— Може ли една услуга?

— Разбира се.

— Пак имам нужда.

— Нямаш грижа.

Този път стана по-бързо и пак нямаше розов оттенък, а количеството беше достатъчно — все хубави знаци.

— Знаеш ли, можеш да спреш да правиш това, когато пожелаеш. Замръзвам.

Проверих пръстите на краката й и пулса на глезена.

— Стой така. Ако загреем крака ти прекалено, ще паднем под кривата на болката и… — поклатих глава. — Не би искала това да се случи. Не точно тук.

Изкопах още сняг от здравата й страна, като изравних една площ, достатъчно дълга, за да легна, и положих там спалния си чувал до нейния.

— Температурата пада и ако съхраним топлината на телата си, ще можем да спим по-добре и да живеем по-дълго.

— Колко е часът? — попита тя.

— Малко след шест.

Тя легна и се загледа нагоре.

— Сега трябваше да вървя към олтара.

Коленичих до нея. Дъхът и на двама ни се издигаше като пушек.

— Била ли си омъжена преди?

Тя поклати глава и очите й се наляха със сълзи.

Предложих й ръкава си, тя се приведе и избърса сълзите си. Проверих шевовете на главата и окото, и после дръпнах внимателно шапката чак до ушите й. Очите й изглеждаха хлътнали, не бяха подути както преди. Лицето й също не беше толкова подпухнало.

— Ще се омъжиш. Ще слезем от тази планина и ще имаш сватба — просто малко по-късно от планираното.

Тя се усмихна и притвори очи. Това беше известна утеха.

— Ще бъдеш красива в бяло.

— Откъде знаеш?

— Организирахме си скромна сватба…

— Колко скромна?

— Аз, Рейчъл и родителите й.

— Прав си — наистина е скромна.

— Но в мига, когато вратата се отвори… и тя застана там с бялата си рокля до земята… Един младоженец никога не забравя тази гледка.

Тя обърна глава встрани.

— Извинявай. Мислех, че ти помагам.

 

 

Час по-късно, когато дишането й се забави, изпълзях навън и измъкнах диктофона от джоба си. Обагрено в златисто и искрящочервено небе се бе надвесило над белоснежното море, набраздено от сребърни нишки, и се канеше да го целуне в мига, в който последните лъчи на слънцето изчезнеха, когато то се гмурнеше на запад. Кучето ме последва и ме заобиколи. Беше леко и ходеше по замръзналия сняг, без да потъва, но явно не му допадаше. Направи няколко кръгчета, вдигна крак до едно малко дърво, изрина сняг заднешком, като разярен бик, после се загледа през платото, през планинските върхове. След две-три секунди изтръска глава, кихна и изчезна обратно надолу в дупката при Ашли.

Натиснах бутона „запис“.