Чарлс Мартин
Планината помежду ни (47)

46.

Бяха я настанили в самостоятелна стая. Лежеше, покрита с бял чаршаф, и спеше, упоена от успокоителните. Жизнените й показатели бяха добри. Стабилни. Сини светлинки и цифри мъждукаха над главата й. Спуснах щорите, за да приглуша ярката дневна светлина. Седнах до нея и хванах ръката й. Цветът на лицето й се беше възвърнал.

Хеликоптерът беше подминал Еванстън и я бе закарал директно в Солт Лейк, където травматолозите в спешното отделение й бяха поставили няколко пирона. Когато пристигнах в Еванстън на снегомобила, медиците ме очакваха. Качиха ме на линейка и с полицейски ескорт се отправихме към Солт Лейк. Веднага ме сложиха на система и започнаха да ми задават въпроси. Отговорите ги изненадаха. При пристигането ни в Солт Лейк ни посрещнаха множество камери.

Настаниха ме в стая и тогава попитах кой е завеждащият на хирургичното отделение. Казваше се Барт Хамптън. Бяхме се срещали няколко пъти на конференции из страната. Вече беше запознат с нашия случай и когато разбра, че става дума за мен, заедно със сестрата ме заведоха в една зала, откъдето наблюдавахме последния час от операцията на Ашли. Интеркомът позволяваше на лекарите да ми обясняват какво виждат. Какво правят. Тя беше в добри ръце. Нямаше нужда да се намесвам. Цялото ми тяло беше разнебитено, а ръцете ми бяха изранени до кръв. Не бях в състояние да прилагам лекарските си умения.

Закараха я в стаята й и веднага я оставиха сама. Влязох, светнах лампата и разгледах рентгеновите снимки, направени преди и след операцията. Едва ли бих могъл да направя нещо повече. Щеше да се възстанови напълно. А каквато беше жилава, може би и по-бързо от очакваното.

Обърнах се към нея. Синя светлина осветяваше челото й и се плъзгаше по чаршафите. Нежно пригладих косата й и я целунах по бузата. Меката й кожа беше чиста, ухаеше на сапун. Прошепнах на ухото й:

— Ашли… успяхме.

Някъде тогава адреналинът ми се изчерпа и започнах да се сривам. В този миг се появи Барт и ме хвана.

— Хайде, Стив. Време е да си лягаш — усмихна ми се той.

Исках единствено да спя. Долових нещо неточно във фразата.

— Как ме нарече?

— Стив. От Стив Остин.

— Кой е той?

— Мъжът, притежаващ шест милиона долара.

 

 

Следващото нещо, което видях, беше дневна светлина. Намирах се в легло, покрит с бели чаршафи, в стая, където се носеше ухание на прясно кафе, а гласовете на говорещите хора отекваха от стените. Барт стоеше надвесен над мен със стиропорена чаша кафе. Положението ми беше странно. Обикновено аз изпълнявах тази роля.

— Това за мен ли е?

Той се разсмя.

Кафето си го биваше.

Поговорихме малко. Разказах му още подробности. Повечето време той ме слушаше и току поклащаше глава. Когато приключих, попита:

— Какво мога да направя за теб?

— Кучето ми. Всъщност то не е мое, но се влюбих в мъника и…

— В кабинета ми е. Спи. Нахраних го с пържола. Напълно доволен е.

— Трябва да наема кола. И ще ми трябва помощта ти да ни опазиш от медиите, докато тя е готова да говори с тях.

— Тя ли?

— Да. Аз не мога.

— Ти си знаеш.

— Така е.

— Да те предупредя, че когато подробностите се разчуят, ще ви канят и двамата във всяко възможно токшоу в страната. Ще се превърнете във вдъхновение за много хора.

— Всеки на мое място би постъпил така.

— Бен, достатъчно дълга практика имаш като лекар и би трябвало да знаеш, че много малко хора на планетата биха направили каквото ти си направил. Повече от месец си теглил тази жена при температури далеч по-ниски от точката на замръзване. Изминали сте почти сто и двайсет километра.

Загледах се през прозореца към покритите със сняг планини в далечината. Колко странно бе да ги гледам от тази страна. Само преди месец стоях на летището в Солт Лейк Сити и се чудех какво ли има отвъд планините. Сега знаех. Предполагам същото е чувството и зад решетките. А може би и в гроба.

— Просто слагах крак пред крак.

— Обадих се на твоите хора в Джаксънвил. Бяха много щастливи, меко казано. Пощуряха от радост, като разбраха, че си жив. Чудели се какво ли се е случило с теб. Казаха, че не било типично за теб просто „да изчезнеш от лицето на земята“.

— Задължен съм ти.

— Нещо друго? Мисля си, че съм в състояние да направя нещо повече за теб.

Повдигнах вежди.

— В моята болница си знаем кои са най-добрите сестри. Обикновено се забелязват. Ако би могъл…

— Вече се погрижих за това — кимна той. — Наблюдават я и ще бъдат до нея неотлъчно.

Обърнах празната си чаша.

— Някой тук прави ли лате? Или може би капучино?

— Каквото пожелаеш.

Отговорът му отекна в главата ми. Бяхме се върнали в света, където можеш да си поръчваш кафе колкото ти се иска.

 

 

Късно сутринта тя се размърда. Тръгнах по коридора, купих каквото ми трябваше и се върнах. Когато надигна клепачи, аз се наведох и прошепнах:

— Здравей.

Тя се обърна и едва-едва отвори очи.

— Говорих с Винс. Идва насам. Ще бъде тук след няколко часа.

Леко помръдна нос. Повдигна едната си вежда.

— Кафе ли подушвам?

Свалих капака и поднесох чашата под носа й.

— Би ли го изсипал в системата?

Поднесох я към устните й и тя отпи.

— Втората най-прекрасна чаша кафе в живота ми. — Тя отпусна глава на възглавницата и продължи да примлясква.

Седнах на въртящия се стоманен стол и се избутах до леглото й.

— Операцията ти мина добре. Консултирах се с лекаря ти. Всъщност с него се познаваме отпреди. Бяхме заедно в организационния борд на една конференция. Знае си работата. Ще ти покажа рентгеновите снимки, когато поискаш да ги видиш.

През прозореца видяхме как един самолет излита от летището в далечината, как набира скорост, прави завой и прелита над нашите планини.

— Никога повече няма летя — отсече тя.

— След три часа ще те вдигнат да станеш и да ходиш. Чисто нова си — засмях се аз.

— Лъжеш ли ме?

— Не лъжа хората за състоянието им.

— Време беше да ми кажеш някоя добра новина — усмихна се тя. — Имам предвид, че толкова дълго бяхме заедно, а през цялото време ми сервираше една след друга лоши новини.

— Самата истина.

Тя се загледа в тавана и размърда крака под чаршафите.

— Така ми се иска да се изкъпя и да си избръсна краката.

Избутах стола до вратата и повиках сестрата. Тя дойде веднага.

— Тази мила жена се казва Дженифър. Обясних й къде си била през последния месец. Тя ще ти помогне в банята. Ще направи каквото е нужно. Когато си готова, отвън ще те чака друга жена. Нещо, което ти бях обещал.

— Какво си наумил? — попита ме тя и ме стрелна с кос поглед.

— Преди време ти обещах нещо. Имам намерение да спазя обещанието си. — Потупах крака й. — Ще се видим по-късно. Винс каца след два часа.

Тя отметна чаршафа и се пресегна към мен. Сграбчи ръката ми. Как да обясниш на други хора през какво сме преминали? Как да го изречеш? С една дума, бяхме минали през ада, леден ад, и бяхме оцелели. Двамата заедно. Аз не намирах думи. Тя също.

— Знам. Трябва време да привикнеш — потупах я по ръката аз. — Ще се върна.

Тя ме стискаше здраво.

— Ти добре ли си?

Кимнах и излязох. Привлекателна азиатка седеше на един от столовете и търпеливо чакаше. В скута си държеше чанта.

— Сега се къпе. Скоро ще е готова. Не знам какъв цвят предпочита, но вие ще я попитате. — Подадох й стодоларова банкнота. — Така добре ли е?

Тя поклати глава и зарови в чантата си.

— Прекалено много е.

Махнах пренебрежително.

— Задръжте рестото. Направете каквото е нужно, без да бързате. Дамата вътре преживя тежко премеждие.

Тя кимна, а аз слязох надолу по стълбите към „Грил“.

 

 

„Грил“ беше типичното болнично заведение за бързо хранене, но щеше да свърши работа. Приближих се към щанда.

— Бих искал двоен чийзбургер с големи картофки. И всичко, каквото се полага.

— Нещо друго?

— Бихте ли го занесли в стая 316 след един час.

Жената кимна, аз платих и се отправих към наетата кола. Написах адреса в джипиеса.