Чарлс Мартин
Планината помежду ни (45)

44.

Тя ме разтърси, подвиквайки:

— Бен… чуваш ли ме?

— Да.

Отдавна се бе съмнало. Беше облачно, но не валеше. Още не. Не знаех кое време е, но сигурно наближаваше обяд.

— Спа много дълго.

Огледах се в опит да осъзная къде сме.

Краката ме боляха. Усещах стъпалата си като хамбургери. Всъщност ме болеше всяка частица от тялото. Седнах в леглото, но мускулите на корема и краката ми получиха спазъм. Протегнах се, за да се отпуснат. Ашли ми подаде пластмасово шише, почти пълно с вода. Беше с нормална телесна температура и приятно овлажни гърлото ми.

Дъвчех храна, отпивах глътки вода и обмислях докъде бихме могли да стигнем този ден. Трийсет минути по-късно вече бях надянал хомота и теглех.

Тя лекичко дръпна въженцето.

— Бен?

— Да — отвърнах през рамо.

— Случайно да знаеш коя дата сме днес?

— Двайсет и седми.

— Утре ще станат четири седмици.

Кимнах.

— Значи… днес е събота?

— Да… така мисля.

Теглех хомота и натисках на снегоходките.

Ашли отново дръпна въженцето.

— Знаеш ли, мислех си нещо.

— Да?

— Това с отслабването се получи толкова лесно, че трябва пари да правим от него.

— Как например?

— Трябва да напишем книга с хранителен режим.

— Книга ли?

— Ами да… — Тя се надигна и седна. — Помисли. Яли сме единствено месо и сме пили вода, ако изключим няколко чаши кафе или чай. И виж ни само. Кой би оспорил ефекта?

— Мисля, че диетата ни се доближава до „Аткинс“ или „Южен бряг“.

— Е, и?

— Как да я наречем?

— Какво ще кажеш за „Северна Юта“?

— Звучи много ала-бала.

— Как се казва тази планина? — попита тя и щракна с пръсти.

— Национален парк „Уосач“.

— Не, другото.

— Хай Юинтас.

— Ето, можем да я наречем диета за отслабване „Катастрофа в Хай Юинтас“.

— Е… със сигурност при нас имаше ефект. Няма спор, но ми се струва твърде строга и скъпа за повечето хора.

— Как така?

— Ами… ядохме планински лъв, пъстърва, заек и лос, пихме само вода, чай и кафе. Не мисля, че средният американец ще даде пари за диета от триста страници, която ти описах само с едно изречение. Да не споменавам, че в кварталната месарница не се продава месо от планински лъв.

— Сериозен аргумент.

Коленичих и завързах обувките си.

— Всичко това е прекалено простичко. Трябва да е нещо по-завързано. Трябва да накараш хората да мислят, че диетата е измислена или за астронавтите в Космоса, или за актьорите в Холивуд.

— Е, ти би могъл да внесеш приключенски дух, като пращаш хората да катастрофират по планините, после ги зарязваш с един мъртъв пилот, съставен лък, гневно куче и отчаяно момиче, пропуснало сватбата си.

— С това дори ще им гарантирам допълнителна загуба на тегло.

— Ще се срещнеш ли с жената на Гроувър? — попита след кратко мълчание тя.

— Да.

— Какво ще й кажеш?

— Истината, предполагам.

— Винаги ли го правиш?

— Кое?

— Казваш истината?

— Да… — усмихнах се дяволито. — Освен когато послъгвам.

— Как да позная, че лъжеш? — попита тя, загледана в мен.

Пристегнах катарамите, приведох се напред и отлепих шейната от снежната повърхност.

— Ще познаеш, защото няма да ти казвам истината.

— И как ще го разбера?

— Ами… ако през следващите два-три дни ти кажа, че съм поръчал пица и че ще я доставят до петнайсет минути, ще усетиш, че те лъжа.

— Някога лъгал ли си пациенти?

— Разбира се.

— И какво им казваш?

— Онова, което ще направя, няма изобщо да ви заболи.

— Това съм го чувала. Някога лъгал ли си жена си?

— За незначителни работи.

— Например?

— Когато за пръв път започнах да вземам уроци по танци, аз й казах, че отиваме на кино. А всъщност отидохме в това студио, където един тип ме накара да обуя смешни обувки и се опита да ме учи как да танцувам.

— Бих определила това като приятна лъжа.

— Аз също, но пак си беше лъжа.

— Да, но е оправдана. Това е същото като с евреите в мазето ти.

— Какво имаш предвид?

— Есесовци чукат на вратата ти. Питат: „Криете ли евреи?“. Ти отвръщаш: „Не, не крия евреи“. А истината е, че три еврейски семейства са се притаили в мазето ти. Притихнали са като църковни мишки. Или като мишки в синагога. Както и да е, това е благородна лъжа. Каквато Бог би разбрал. — Тя опъна въженцето. — Бен…?

Знаех какво следва. Беше започнала отдалеч и най-после стигна до целта си. Отпуснах се и напрежението в хомота отслабна.

— Бен?

— Да? — отзовах се с вперен напред поглед.

— А мен лъгал ли си ме?

Обърнах се и този път я погледнах право в очите.

— Зависи.

 

 

Пътят стана равен, после зави надясно и започна да се спуска надолу от платото. През няколко минути ни връхлитаха облаци, които моментално отлитаха, и успявах да видя, че пътят се вие под нас на около шестнайсет километра. Явно съвсем скоро щяхме да слезем в ниското.

Проблемът с такава рязка промяна във височината бяха стръмните сипеи и вероятността да загубя контрол над шейната.

Първите шест-седем километра изминахме без проблеми. С плавен наклон, по гладък път. По едно време слънцето проби облаците и зърнахме къс синьо небе. Но в късния следобед пътят зави в серпентина и се спусна почти отвесно надолу. Пристъпвах бавно и внимателно. Движех се на зигзаг. Ако ускорях крачка, шейната щеше да набере скорост и да се изплъзне от хватката ми. Оставаше около час до мръкване. Пътят продължаваше надолу и правеше десен завой във формата на огромна подкова, която се простираше на около петнайсет километра разстояние. Обикаляше долина, оградена от стръмни хълмове, но самата тя беше с диаметър едва километър.

Бързо прецених разликата — петнайсет километра срещу един. Ако успеех внимателно да се спусна по стръмнината, като пусна Ашли пред себе си с въжето, което щях да подсигуря на някое дърво, а после да прехвърля на друго, така можехме да прекосим долината, преди настъпването на нощта и да съкратим петнайсет километра от пътя си. Цели петнайсет километра. С малко късмет можехме да стигнем до крушката на следващия или на по-следващия ден.

— Готова ли си за малко приключение? — обърнах се към Ашли.

— Какво имаш предвид?

Обясних й. Тя огледа разстоянието, долината, после стръмния склон, който започваше на около петстотин метра отдясно, после пак долината.

— Мислиш, че можем да прекосим оттук?

Бяхме се спускали и от по-стръмни склонове, когато напуснахме мястото на катастрофата, но този път щеше да бъде опасно и дълго.

— Ако го направим внимателно.

— Става, щом ти си навит.

Едно малко гласче нашепваше в главата ми: „По-кратко невинаги е по-добре“. Да бях го послушал.

 

 

Проверих въжетата на хомота. Шейната беше обезопасена. Свалих снегоходките, завързах ги отстрани и започнах спускането по склона. Грайферите на подметките ми помагаха да се вкопавам в снега, а това ми осигуряваше опора да задържам шейната. Внимателно прехвърлих шейната с Ашли през ръба и тя бавно се плъзна надолу, като опъна коланите. Запристъпвах след нея по склона, като се хващах за стволовете на дърветата да убивам скоростта.

Всъщност се получаваше доста добре. Правех крачка надолу, вкопавах крак до коляно в снега, което ми даваше опора, хващах се за някое дърво или клон; придвижвахме се малко напред, после повтарях същото. За десет минути преполовихме спускането. Което означаваше, че след още десет минути щях да съкратя почти половиндневно ходене.

Наполеон седеше на гърдите на Ашли, вперил поглед в мен. Тази работа никак не му харесваше. Имах чувството, че ако можех да го питам за мнение, щеше да ме накара да извървя петнайсетте километра.

След две седмици постоянен снеговалеж беше натрупало здравата. На места затъвах до кръста, а под мен оставаха сигурно още три метра. Не трябваше много, за да се отприщи лавина.

Не помня как я изпуснах. Не помня как съм се свличал и премятал. Не помня скъсването на хомота. Нито внезапното ми спиране, когато въпреки отворените ми очи целият свят потъна в мрак.

Кръвта нахлуваше в главата ми, което ми подсказа, че съм надолу с главата, леко на една страна, а снегът ме притискаше и успявах да си поемам въздух на къси вдишвания. Единствената част от мен извън снега беше десният ми крак. Само него можех да мърдам свободно.

Опитах се да свия юмруци. Забутах навън и навътре. Борех се да разширя пространството около себе си. Пробвах да раздвижа главата си напред-назад, но това не ми помогна. Не получих достъп до повече въздух и си дадох сметка, че не ми остава много. Започнах да бутам с ръце навътре. Да греба. Да се извивам. Трябваше да се измъкна и да намеря Ашли. Подритвах с десния си крак в опит да разбутам снега. Над себе си, по протежение на торса, забелязвах да прозира светлина. От виковете ми нямаше да има полза.

Пет минути по-късно се бях докарал до пълна полуда, което с нищо не ми помогна. Бях затрупан и беше много вероятно да умра висящ надолу с главата, замръзнал и задушен в снега. Когато ме открият, ще съм станал синя висулка.

А бяхме толкова близо. Защо трябваше да изтърпим всичко това, за да приключим по този начин. Струваше ми се напълно безсмислено.

Нечии остри зъби се забиха в глезена ми. Дочух ръмжене и започнах да ритам, но зъбите не ме пускаха. Най-накрая успях. След секунди усетих ръка на глезена си. После долових, че някой разрива снега около крака ми. Вече можех да го движа целия. Освободи се и вторият. После снегът около гърдите ми бе изкопан и накрая се оформи улей към устата ми.

Ръката й проникна до мен, изгреба снега пред лицето ми и аз вдишах най-сладката, най-голямата глътка въздух, която си бях представял. Тя провря цялата си ръка и аз се хванах за нея, оттласнах се от снежния гроб и се претърколих настрани. Наполеон, като ме видя да се появявам, скочи на гърдите ми и започна да ме ближе по лицето.

Беше почти тъмно, което ме накара да се запитам каква беше онази светлина, която бях видял да прозира над мен. Ашли лежеше отдясно. Беше извън шейната, извън чувала си, направо на снега. Лежеше по очи и се опитваше да не мърда. Ръцете й бяха нацепени, кървави. Бузата й бе подута. И тогава видях крака й.

Нямахме много време, но нямах сили да я мръдна.

 

 

Лавината ни бе дотъркаляла до подножието на хълма. Бях заровен в снежна преспа. Очевидно хомотът, завързан за шейната, бе спасил живота ми, защото, докато шейната бе сърфирала по повърхността, бе ме държала, макар и само за няколко секунди, така че да не бъда напълно погълнат от снега. Когато въжетата се бяха скъсали, Ашли бе излетяла като ракета надолу по склона и се бе стоварила върху огромна морена, остатък от предишната ледена епоха.

Беше се добрала нагоре до мен с пълзене. Кракът й отново бе счупен и този път костта бе пробила кожата и надигаше панталона й. Тя беше в шок и от всяко движение без обезболяващи би загубила съзнание.

— Ще те обърна.

Ашли кимна.

Направих го и тя изпищя по-силно, отколкото някога бях чувал жена да пищи.

Пропълзях по снега и открих шейната. В нея нямаше нищичко. Спалният й чувал лежеше там, където бе успяла да се измъкне от него. Едно вълнено одеяло се въргаляше наблизо. Всичко останало липсваше. Нямаше нито раница, нито храна, нито платнище, нито бутилки за вода, нито запалителна течност, нито пухено яке, нито снегоходки, нито дъска за огън, нито лък за огън.

Разкопчах ципа на чувала й и я положих в него. Крачолът й бе напоен с кръв, тя течеше и обагряше снега в червено. Издърпах шейната успоредно на Ашли, постлах вълненото одеяло на дъното, прехвърлих я през ръба и я завих отгоре с дългия му край. Искаше ми се да разрежа панталона и да огледам крака й, но тя поклати глава и успя да прошепне:

— Недей.

Лежеше безжизнена, не помръдваше. Долната й устна трепереше. Ако се опитах да наместя крака й, щях да я убия, но нямах гаранция и че ще успея да го наместя. Беше загубила кръв, макар и не много. Костта се беше показала отгоре откъм външната страна на бедрото й, което беше по-добре, отколкото, ако бе пробила от вътрешната. Тогава би засегнала бедрената артерия и отдавна щеше да е мъртва. Както и аз.

Облаците се бяха събрали отново и заваля сняг, което ускори смрачаването. Коленичих и прошепнах:

— Отивам да търся помощ.

— Не ме оставяй.

Увих я добре в чувала.

— Опитваше се да се отървеш от мен, откакто предприехме това пътуване, така че най-после изпълнявам желанието ти.

Тя още веднъж поклати глава, но не каза нищо. Наведох се отново, дъхът ми докосваше лицето й.

— Трябва да ме чуеш.

Продължаваше да държи очите си затворени.

— Ашли? — Тя обърна лице към мен. Болката я разкъсваше.

— Отивам за помощ.

Тя сграбчи ръката ми. Стисна я силно.

— Не мога да те мърдам, затова оставям Наполеон да те пази и тръгвам да търся помощ, но ще се върна.

Стисна ме още по-силно, пронизана от поредната болка.

— Ашли… ще се върна.

— Обещаваш ли? — прошепна тя.

— Обещавам.

Тя затвори очи и пусна ръката ми. Целунах я по челото, после по устните. Бяха топли, треперещи, влажни от кръв и сълзи.

Пъхнах Наполеон при нея, станах и погледнах надолу по пътя. Гъстите облаци ми пречеха да видя накъде отива.