Чарлс Мартин
Планината помежду ни (3)

2.

Грабнах багажа си и излязох през стъклената плъзгаща се врата, за да хвана летищната совалка. Обикновено имаше опашки от пътници, които чакаха да бъдат превозени между терминалите и частното летище, но точно сега всички се опитваха да напуснат по най-бързия начин и заварих микробуса празен. Шофьорът тактуваше някаква мелодия с пръсти по волана.

Пъхнах глава през прозореца на пасажерското място:

— Ще ме закарате ли до частните хангари?

— Скачай. И без това нямам друга работа.

Когато пристигнахме, той попита:

— Да те изчакам ли?

— Да, моля.

Шофьорът остана в буса, без да изключва мотора. Изтичах към хангара с вдигната яка и пъхнати под мишниците ръце. Бръснещият вятър бе разгонил облаците и небето беше съвсем ясно. Температурите падаха.

Вътре заварих нагорещена до червено електрическа печка и беловлас мъж до един от трите самолета — малка едномоторна машина. Отстрани се четеше надпис „Чартъри Гроувър“, а под него „Чартъри за лов и риболов в отдалечени райони“. На опашката се виждаше регистрационният номер 138GB.

Застанал с гръб към входа, мъжът стреляше със съставен лък по мишена на далечната стена — може би на около трийсет и пет метра. Прекрачих прага в мига, в който той пусна тетивата и стрелата изсвистя във въздуха. Носеше изтъркани сини джинси и риза със секретни копчета, с навити ръкави. На кръста му на кожен колан бе закрепен калъф инструменти „Ледерман“, на който също имаше надпис „Гроувър“. Токовете на ботушите му бяха здравата изтъркани и краката му оформяха буквата О. До петите му неотлъчно стоеше малък териер, душеше въздуха и ме преценяваше.

— Здравейте — поздравих.

Мъжът отпусна ръце, обърна се и въпросително повдигна вежди. Беше висок, красив, със силна, квадратна челюст.

— Здрасти. Ти ли си Джордж?

— Не, сър. Не съм Джордж. Казвам се Бен.

Той вдигна лъка и се прицели в мишената.

— Жалко.

— И защо да е жалко?

Той дръпна тетивата докрай и продължи да говори, докато се взираше през мерника:

— Двама ме наеха да ги откарам до островите Сан Хуан. Трябваше да ги оставя на малка ивица суша близо до Юрей. — Пусна тетивата и стрелата се понесе със свистене. — Единият се казва Джордж. Та помислих, че си ти. — После зареди нова стрела.

Приближих се до него и се загледах в мишената му. Дупките около центъра подсказваха, че е прекарвал много време да тренира с лъка. Усмихнах се.

— Май сте нов в занаята.

Мъжът се разсмя и опъна лъка за трети път, като отвърна, сдържайки дъха си:

— Правя го, когато съм отегчен и чакам клиенти. — Пусна стрелата и тя се закова в мишената, точно до първите две. Остави лъка си на седалката на самолета и се отправи към мишената.

Извади стрелите.

— Някои хора се пенсионират само за да преследват малка топчица из нечий заден двор, докато не олюскат бялото й покритие със скъпи метални пръти — усмихна се той. — Аз пък ходя за риба и ловувам.

Хвърлих поглед към самолета му.

— Някакъв шанс да ви убедя да ме откарате оттук тази вечер?

Той ме изгледа изпод вежди.

— От закона ли бягаме?

— Не — поклатих глава и се засмях. — Просто се опитвам да се прибера преди бурята.

Мъжът погледна часовника си.

— Тъкмо се канех да ударя ключа, да си ида вкъщи и да се пъхна под юргана до жена ми. — Забеляза халката на ръката ми и продължи: — Сигурно и на теб това ти се ще — ухили се насреща ми със снежнобелите си зъби. — Ама не с моята жена де — уточни и сърдечният му смях разсея неловката атмосфера.

— И още как.

— Къде е домът ти? — попита той.

— Флорида. Мислех си, че ако изпреваря бурята, може би ще успея за последния полет от Денвър. Или поне ще хвана първия на сутринта. — Замълчах за миг. — Някакъв шанс да те наема да ме закараш където и да е на изток от Роки Маунтин?

— Защо си се разбързал толкова?

— Предстои ми операция на коляно и смяна на две тазобедрени стави след… — погледнах часовника си — тринайсет часа и четиридесет и три минути.

Гроувър избухна в смях. Дръпна някакъв парцал от задния си джоб и взе да изтрива смазката от пръстите си.

— Утре вечер ще наблегнеш на обезболяващите, значи.

Сега дойде моят ред да се разсмея:

— Не, аз ги правя. Хирург съм.

Той надзърна през вратите на хангара към летището в далечината.

— Големите птици не летят ли тази вечер?

— Отмениха полетите. Една от двете цистерни против обледяване се е развалила.

— Не им е за пръв път. Мисля, че профсъюзите имат пръст в тая работа. Знаеш ли какво… може да ти пренасрочат операциите. — Той взе замислено да хапе устна. — Преживял съм го лично няколко пъти. — Потупа гърдите си: — Работи с машинка.

— Отсъствах цяла седмица. Бях на медицинска конференция. Налага се да се връщам… плащам.

Мъжът натъпка парцала обратно в джоба си, прибра стрелите в колчана, привързан към лъка, и ги пъхна в противоударна кутия зад пасажерската седалка в самолета. До лъка се виждаха три тубуса, простиращи се по протежение на самолета. Той ги потупа.

— Въдици.

До тях се подаваше някаква завързана дървена дръжка.

— А това какво е?

— Брадва. За отдалечени райони. Много неща мога да направя с всичко това тук. — После потупа издутия сак на спален чувал, заврян под седалката. — По местата, където летя, е добре да съм оборудван.

Зад седалката висеше елече, накичено с изкуствени мухи за риба, малка ножица и мрежа, закачена отзад на яката. Той махна с ръка към тази галерия:

— Клиентите ме водят на чудни места, до които не мога да си позволя да отида сам, затова го ползвам като извинение да се забавлявам с любимите си хобита. Жена ми също идва понякога. — Навярно бе прехвърлил седемдесетте, но имаше тяло на петдесетгодишен и сърце на юноша.

— Твой ли е самолетът?

— Аха. „Скаут“.

— Прилича на самолета на Стив Фосет^[1].

— Съвсем същият. Мотор „Локоман 0360“ — сто и осемдесет конски сили. Максимална скорост 220 километра в час.

— Не е много — учудих се аз.

— Отдавна не съм по високите скорости. — Подпря се на перката. — Може да каца с шейсет километра в час, което означава, че мога да го приземя на площ колкото ей тоз хангар.

А той беше приблизително двайсет на четиресет метра.

— Което означава — добави с усмивка, — че мога да ходя на лов и риболов в много диви райони. Това ме прави изключително търсен сред клиентите. — Засмука въздух през зъбите си и се загледа в големия часовник на стената, като взе да пресмята времето. — Дори да те откарам в Денвър, може и да не излетиш оттам тази вечер.

— Ще рискувам. Служителите на летището казаха, че бурята може да засипе със сняг всичко наоколо тази вечер и утре.

— Няма да е евтино.

— Колко?

— Сто и петдесет на час, но ще трябва да ми платиш и обратния курс. Ще ти излезе около деветстотин долара.

— Кредитни карти приемаш ли?

Той отново засмука въздух през зъбите, присви едното си око и взе да ме преценява. Сякаш убеждаваше себе си. Накрая кимна, пусна тънка усмивка и протегна ръка.

— Гроувър Рузвелт.

Ръкувахме се. Дланта му беше мазолеста, загрубяла.

— Да не сте роднини с някогашния президент?

— Далечни, макар те да не ме броят — усмихна се той.

— Аз съм Бен Пейн.

— И наистина ли носиш бяла престилчица, на която пише доктор Пейн?

— Точно така.

— И пациентите ти плащат да се грижиш за тях?

— Дори понакълцвам някои от тях. — Подадох му визитката си. Най-отдолу пишеше:

Има проблем? Няма Бен.

Има Бен? Няма проблем.

Той почука с пръст по визитката:

— Исус може да ти се ядоса, че му вземаш функциите.

— Е… с него имаме сметки за оправяне.

— Да не би да си оперирал Исус?

— Нямам спомен.

Той се усмихна, извади от джоба на ризата си лула, напълни я с тютюн, после извади от панталона си месингова запалка „Зипо“. Запали я и взе да дърпа от лулата, за да привлече пламъка. Щом тютюнът се разпали до червено, угаси запалката и я прибра в джоба си.

— Ортопед, значи?

— Да, и… спешна медицина. Двете често вървят заедно.

Гроувър пъхна ръце в джобовете си.

— Дай ми петнайсет минути. Трябва да звънна на жена си. Ще й кажа, че ще закъснея, но като се върна, ще я водя на пържоли. После… — посочи с палец зад гърба си към банята — имам да свърша една важна работа. — Запъти се към телефона, подвиквайки през рамо: — Мятай чантите отзад.

— Това място има ли безжичен интернет?

— Разбира се. Парола „Танк“.

Отворих лаптопа, открих мрежата, логнах се и влязох в пощата си, където имах достъп и до личната, и до служебната гласова поща — всички аудио файлове бяха прехвърлени в електронната ми поща. Заради отсъствието си реших да отговоря на повечето съобщения. Когато приключих, синхронизирах диктофона с компютъра си, после изпратих с имейл файловете, които бях диктувал, към отдела по транскрипция, а същевременно направих копия на два други сървъра за по-сигурно. Акция ВСГ — Вържи си гащите. После затворих лаптопа, защото реших, че ще отговоря на останалите по време на полета и ще им дам команда да се изпратят автоматично веднага след като кацнем.

Гроувър се появи няколко минути по-късно и ме подмина с телефон в ръка на път към банята. Изведнъж в съзнанието ми изплува образа на Ашли Нокс, която се чудеше как да се добере до дома си.

— Колко души можеш да вземеш на борда?

— Още двама, освен мен, ако нямат против да търкат бедра.

Хвърлих поглед към летището през рамо.

— Нещо против да ме почакаш още десетина минути?

Той кимна:

— Ще се подготвям за полета. — Надзърна навън. — Все пак побързай. Прозорецът се стеснява.

Новият ми приятел от летищната совалка ме върна до сектора за получаване на багаж и тъй като бях единственият му клиент, отново ми предложи да ме изчака. Открих Ашли на тротоара на опашката за такси. Върху сакото си бе облякла пухено яке от „Норт Фейс“ с вдигнат до брадата цип.

— Наех чартър да ме откара до Денвър. Може би ще изпреварим бурята. Осъзнавам, че едва ме познаваш, но все пак да ти кажа, че има още едно свободно място.

— Ама ти сериозно ли?

— Ще отнеме по-малко от два часа. — Разперих длани: — Знам, че изглежда малко… както и да е. И тъй като съм преживял цялата дандания около една сватба, и особено ако ти приличаш на жена ми, знам, че няма да мигнеш през следващите два дни, за да се увериш, че всяка подробност е идеално изпипана. Приеми го като искрен опит за помощ между професионалисти. Няма уловки.

По лицето й пробяга сянка на скептицизъм.

— И не искаш нищо от мен? — Тя взе да ме оглежда от глава до пети. — Защото… повярвай — взе да клати глава, — борила съм се и с по-едри мъжаги от теб.

Нервно завъртях халката на пръста си и отвърнах:

— На задната веранда на къщата ми, където си пия кафето и се наслаждавам на океана, жена ми постави три купички, за да храни всички улични котки, които се въртят на паркинга. Вече си пием кафето заедно всяка сутрин. Измислих име на всяка от тях и дори свикнах с мъркането им.

Между веждите й се появи бръчка.

— Искаш да кажеш, че ти приличам на улична котка?

— Не. Казвам, че изобщо не ги забелязвах, докато тя не ми ги доведе. Докато не започна да ги храни. Направо ми отвори очите. Сега ги забелязвам навсякъде. Донякъде така се отнасям и с хората. Което е добре, защото на нас, лекарите, това общуване ни омръзва след известно време. — Замълчах за миг. — Не бих искал да пропуснеш сватбата си. Това е.

За пръв път забелязах, че постоянно тъпче на място, сякаш е напрегната или нещо подобно.

— Ще приемеш ли да си разделим разноските?

— Ако това ще те накара да се чувстваш по-спокойна, но така или иначе те каня — свих рамене аз.

Тя се загледа в пистата, като продължи да пристъпва от крак на крак.

— Трябва да заведа шестте си шаферки на закуска утре сутрин, а после за няколко часа в спа център. — Хвърли поглед към совалката и светлините на хотела в далечината. Въздъхна дълбоко и се усмихна: — Да се измъкна оттук тази вечер ще бъде… фантастично. — После погледна навътре в залата и добави: — Би ли ме изчакал три минути?

— Разбира се, но… — На екрана зад нас се виждаше как зеленото петно се приближава все повече към летището.

— Извинявай. Пих твърде много кафе. Едва щях да стигна до хотела. Предполагам, че тук тоалетната ще е по-голяма от тази в самолета.

— Твърде вероятно е — разсмях се аз.