Чарлс Мартин
Планината помежду ни (29)

28.

Слънцето се бе издигнало високо, когато отворих очи. Тялото ме болеше на места, за чието съществуване бях забравил. Не усещах глад, а крайно изтощение и не можех да помръдна. От храната ни бяха останали само няколко трохи. Усещах кожата на лицето си опъната. Изгоряла от слънцето. Устните ми се белеха, а двуседмичната брада не ми осигуряваше почти никаква защита срещу яркото слънце.

Надигнах глава, завъртях я насам-натам и се огледах. Ашли ме наблюдаваше. В погледа й долових две неща: състрадание и решимост. Решимост да приеме съдбата, която ни предстоеше. Дори Наполеон изглеждаше отпаднал.

Дрехите ми лежаха мокри на камара до мен.

Споменът за предишната нощ ме заля като вълна безнадеждност. Ашли се наведе над мен с лента месо в ръката си.

— Яж.

В скута й, завити в чашките на сутиена, се виждаха няколко ленти месо. Съзнанието ми бе замъглено. Не можех да схвана какво виждам.

— Откъде ги взе?

Тя ме тупна по устните:

— Яж.

Разтворих уста, тя постави малко парченце на езика ми и аз задъвках. Месото беше твърдо, студено, жилаво, но може би най-прекрасната храна, която бях вкусвал. Преглътнах и тя отново ме тупна по устата. Преглътнах и отново последва тупване. Предишния ден нямахме толкова храна.

— Откъде…

Внезапно мисълта ми се проясни. Поклатих глава. Тя отново ме тупна.

— Изяж това и не се разправяй.

— Първо ти.

Самотна сълза се търколи по лицето й.

— Ти имаш по-голяма нужда. Все още имаш шанс.

— Вече го обсъждахме.

— Но…

Надигнах се на лакът, пресегнах се и сграбчих ръката й.

— Искаш да умреш тук сама ли? Да се оставиш на студа да те превземе и да те отмъкне? Да умреш сама не си е работа.

Ръката й трепереше.

— Но…

— Няма но…

— Защо?! — Тя метна съсухреното парче месо по мен. То рикошира от рамото ми и падна на снега. Наполеон скочи и го лапна.

— Защо правиш това? Няма да успеем! — Гласът й отекна от планинските хребети, които ни заобикаляха.

— Не знам дали ще успеем, или не. Или двамата ще успеем, или двамата няма да успеем. Средно положение няма.

— Но… — Тя се обърна и посочи с пръст. — Ако беше продължил, можеше да видиш нещо. Можеше да откриеш нещо. Ами ако това би ти дало по-голям шанс да попаднеш на изход?

— Ашли… няма да приема до края на живота си да виждам образа ти, щом затворя очи.

Тя се сви на мястото си и заплака. Аз седнах и се загледах в замръзналите си дрехи. Единственото топло и сухо нещо беше якето ми. Трябваше да огледам наоколо. Да разбера къде сме. Облякох дългото си бельо, отгоре панталоните и напъхах крака в обувките. Целите ми стъпала бяха в мазоли. Обуването беше болезнено, но не колкото първите няколко стъпки. Облякох якето си на голо. Ако успея да запазя торса си топъл и да не се потя, щях да съм добре.

Бяхме спали на открито и имахме късмет, че не бе завалял сняг. Завъртях се в кръг, оглеждайки горния ръб на долината с форма на купа. Трябваше ми поглед отвисоко. Тъмни, тежки облаци прииждаха над планината от север. Едва ли снегът щеше дълго да се бави.

Клекнах до нея и я докоснах по рамото. Тя бе заровила лице в чувала си.

— Ще ида да огледам наоколо.

Едно от уникалните неща в долината бяха клоните на дърветата. Прави, твърди, започваха близо до земята и бяха разположени като стъпала. Изминах стотина метра, открих едно, на което реших, че ще мога да се покатеря, свалих обувките си и тръгнах нагоре. Чувствах се уморен, мускулите ме боляха, а ръцете ми казваха, че тежа половин тон.

На около десет метра височина се огледах. Смаях се колко път бяхме изминали след потеглянето си от малкия ни заслон предишния ден. Хребетът, откъдето бяхме видели долината и на който бяхме взели решението, се издигаше далеч зад нас. Бяхме прекосили почти цялата долина. Вероятно около петнайсет километра. Това означаваше, че бяхме на крачка от целта си. Свих длани около очите си. Нуждаехме се от почивка. Полагаше ни се.

— Хайде. Моля те, бъди нещо.

От долината перспективата се променяше и по тази причина ми отне няколко минути да го открия. Когато това стана, се разсмях с глас. Извадих компаса си, проверих данните, завъртях безела^[1], за да отбележа градусите, защото бях уморен и имаше голяма вероятност да ги забравя или объркам, и слязох долу.

Ашли изглеждаше много изтощена и не ме поглеждаше. Решимостта й бе нараснала. Натъпках спалния си чувал в раницата, завързах багажа на шейната и се впрегнах в хомота. Всичко това отне още от енергията ми, която и без това не ми стигаше. Първата стъпка предизвика болезнен спазъм в тялото ми. След втората ми стана още по-зле. На десетата бях претръпнал към болката. Което беше добре.

Не бях ходил по малка нужда от предишния ден и като се имаше предвид колко пот се бе изляла от мен през последните двайсет и четири часа, със сигурност бях дехидратиран. Натъпках налджиновата бутилка със сняг и я подадох на Ашли.

— Моля те да я държиш, опитай да я стоплиш, за да разтопиш снега. Става ли? Трябва да си набавя малко течности.

Снегът беше мокър, дебел и се чувствах по-скоро като впрегнато в рало добиче, отколкото като ходещ човек. Дърветата намаляваха видимостта, затова трябваше да се доверя на компаса. На всеки няколко метра спирах, проверявах данните, избирах си дърво някъде напред и отивах до него, избирах си друго и все така. На всеки десет минути се обръщах, исках шишето и отпивах две-три глътки. Това продължи два или три часа.

Когато най-после излязохме на открито, започна да се сипе сняг. Падаше на парцали. Замръзналото езеро се ширна пред нас в почти двукилометров овал. От другата му страна се извисяваха планини. Снегът замъгляваше погледа ми, но онова, което различих на отсрещния бряг, бе най-удивителното нещо, което някога бях зървал. Строполих се на колене, опитвайки се да си поема дъх. Гърдите ми шумно свистяха, а ребрата ми пулсираха.

Легнала в шейната, Ашли бе обърната назад и гледаше в обратната посока. Трябваше да види това. Заобиколих я пълзешком. Ръцете ми потъваха до лакти в снега. Завъртях шейната. Тя беше отпуснала глава назад със затворени очи. Потупах я по рамото.

— Хей? Будна ли си?

Тя ме погледна.

— Бен… съжалявам…

Допрях пръстите си до устните й и посочих към езерото.

Тя изпъна шия и се взря през снега, който се сипеше все по-силно. Когато наклони глава и гледката доби очертания, заплака.