Чарлс Мартин
Планината помежду ни (19)

18.

Помниш ли костенурките? Чудя се какво ли правят. Къде ли са? Докъде ли са доплували? Дали са успели да стигнат до Австралия? Особено малкият ти приятел.

Ти ме потупа по рамото и попита:

— Какъв е този звук?

Изглежда, бяхме открили женската точно когато правеше гнездото си. Качихме се на дюната, легнахме по корем и започнахме да я наблюдаваме как копае дупка. Беше огромна и копа дълго време. После започна да снася яйцата. Сякаш изпадна в транс. Снесе може би сто яйца. Когато приключи, зари дупката, допълзя до мокрия пясък и изчезна в тъмната вода.

Спуснахме се по дюната и заоглеждахме купчината пясък. Беше една от най-големите, на които се бяхме натъквали. Внимателно забихме колчетата във формата на триъгълник, завързахме розова лента на тях. После ти ме накара да изрежа малки флагчета, за да си сигурна, че всеки дошъл на плажа ще ги види от два километра разстояние.

Прелитащите отгоре самолети също виждаха гнездото.

Започна да броиш дните. Като дете преди Коледа. Отбелязваше ги на календар. Взех си една седмица отпуск и на петдесет и петия ден започнахме да спим на плажа.

— Те не знаят, че трябва да се излюпят на шейсетия ден. Ами ако се появят по-рано?

Опънахме одеяло на върха на дюната. Ти носеше лампа на лента на челото си. Приличаше на миньор, сбъркал посоката. Опитах да се пъхна в спалния ти чувал, но ти вдигна ципа догоре и размаха пръст към мен:

— Не. Не сега. Ами ако започнат да се излюпват?

— Мила, посветиш ли се на нещо, нямаш равна на себе си.

И така, лежахме си там. Наблюдавахме как лунната светлина пресича ограничителната лента. На плажа бе топло нощем. Хладен бриз подухваше от югозапад и океанът приличаше по-скоро на езеро, отколкото на неспокойна водна шир. Настъпи петдесет и деветият ден. Ти беше заспала. Тънка струйка лига се стичаше от устата ти по спалния чувал. Потупах те по рамото и показахме носове над върха на дюната, видяхме първото бебе да отърсва пясъка от гърба си и да пъпли към водата. След малко плажът гъмжеше от костенурки карети.

Ти беше толкова въодушевена. Тихичко ги броеше. Посочваше всяка от тях сякаш ги познаваше по име.

— Откъде знаят накъде да тръгнат? Как не се загубват? — чудеше се ти.

— Имат си вътрешен компас, който им сочи къде е водата.

Тогава се появи нашият малък приятел. Изпълзя от гнездото, но за разлика от сто и седемнайсетте си братя и сестри пое в обратната посока. Нагоре по дюната, право към нас. Измина няколко сантиметра и затъна. Започна да се заравя. На челото ти се вдълба бръчка, докато го наблюдаваше как копае собствения си гроб.

— Този обърка пътя. Никога няма да излезе оттам. — Ти стана, плъзна се надолу по дюната, вдигна го в двете си шепи и го отнесе до водата. Положи го на пясъка, мъникът протегна плавниците си и първата вълна го дръпна. Ти го побутна:

— Хайде, приятелче. Давай напред, чак до Австралия.

Луната освети черупката му и той заприлича на черен диамант, носещ се по течението. Бризът развяваше косите по лицето ти. Ти се усмихваше. Мисля, че стояхме там дълго време, смълчани, и просто го наблюдавахме как плува навътре в морето. Беше добър плувец.

Точно тогава я видя. Обърна се, загледа се в дюната, където се бяхме крили сред нискостеблените храсти и тревите. На най-високата й точка стоеше забита табела с надпис: ПРОДАВА СЕ, която се виждаше чак от пътя. Ти попита:

— Чие е това място?

— Не знам.

— Колко му искат според теб?

— Сигурно много. Отдавна го продават.

— Има странна форма. Тук трудно ще се построи голяма къща. Площта, на която може да се строи, е много малка, а защитените дюни заемат по-голямата част. Може би има трийсетина метра покрай магистрала А1 и двеста-триста навътре в дюните. Прилича на сплескан триъгълник.

— Ами да. При това мястото е заобиколено от национален парк от всички страни и вероятно има ограничения за вида на къщата, която може да се построи — разгъната застроена площ и разни други. Повечето хора, които могат да хвърлят един милион за терен, биха искали да построят нещо според желанията си.

Ти махна към пясъчната ивица пред нас.

— Тук трябва да са поне десет гнезда. Розовата ограничителна лента направо очертава цял нов терен. При тази активност се чудя защо държавата не го изкупи?

— Заради парите, предполагам — свих рамене аз.

— Трябва ние да го купим — отсече ти.

— Какво?

Ти тръгна нагоре по дюната, изучавайки терена.

— Не ни трябва голяма къща. Можем да я разположим точно тук. Крайбрежна вила на крачка от океана. Ще й сложим големи прозорци, ще седим нощем и ще наблюдаваме гнездата.

— Скъпа, имаме си съвсем хубаво жилище на крачка оттук — посочих сградата зад плажа. — Можем да идваме винаги когато си пожелаем.

— Знам, но на следващия собственик може да не му хареса костенурките да му копаят двора. Трябва да го купим.

Мина седмица. Работата отново ме погълна. Прибрах се, метнах чантата си на дивана и забелязах, че плъзгащата врата е открехната. Излязох навън и те открих на плажа. Слънцето бе залязло. Любимата ми част от деня. Онази прохладна синкава светлина, която се спуска, преди да настъпи мрак. Бризът развяваше белия ти саронг. Помаха ми. Беше толкова почерняла. Дори рамките на очилата ти бяха оставили бели черти между очите и ушите ти.

Обух къси панталони, грабнах папката и тръгнах към теб. Ти ме очакваше усмихната с малка, красиво опакована кутийка. Подаде ми я. Бризът се бе обърнал и отново си играеше с косата ти. Разпиляваше я по лицето и устните ти. Когато се наведох да те целуна, ти я отметна с пръст.

Отворих картичката. Там пишеше: „За да намираш пътя към мен“. Повдигнах капака на кутийката. Открих компас. Ти ме подкани:

— Погледни отзад.

Обърнах го. Имаше гравиран надпис. „Господин Северен полюс“. Окачи ми го на врата и прошепна:

— Без теб бих била загубена.

— И аз имам нещо за теб.

Ти сви ръце зад гърба си и започна да се въртиш наляво-надясно.

— Наистина ли?

Подадох ти папката. Отвори я, запрелиства страниците. Сякаш четеше на патагонски. Присви очи.

— Скъпи… какво е това?

— Това е скица. А това… е договор за покупка на недвижим имот.

— Какъв имот? Ние нямаме… — Ти внезапно млъкна, вгледа се в скицата, завъртя я, после погледна плажа.

— Не.

— Това е само оферта. Не означава, че ще я приемат. Подбивам им цената.

Ти ме смушка. Офицер и джентълмен^[1] направо там, в южната част на плажа „Понте Верда“. Ти неудържимо се кикотеше и пискаше:

— Не мога да повярвам, че си го направил!

— Е… не знаем дали ще приемат офертата. Имотът има сериозни ограничения за ползване. Много неща няма да можем да правим. Намира се насред национален парк и…

— Ще можем ли да построим малка къщичка?

— Още не притежаваме земята.

— Да, но има шанс и когато това стане, ще можем ли да си построим къща с голяма витрина, откъдето да наблюдаваме как слънцето и луната изгряват над плажа?

Кимнах.

— Колко ще струва?

— Много. Няма да можем да строим веднага. Ще се наложи да изчакаме няколко години.

— Мога да чакам.

Бях щастлив, че ти подарявам това парче земя.