Чарлс Мартин
Планината помежду ни (50)

49.

Самолетът се приземи в Джаксънвил точно в два следобед. Телевизионни екипи ме очакваха. Снимката ми вече се въртеше, както и историята. Проблемът обаче бе, че търсеха мъж с петнайсет килограма по-тежък.

Нямах багаж, така че се измъкнах от тъпканицата и се отправих към колата си, която повече от месец и половина си стоеше там, покрита с жълтеникави прашинки от дърветата.

Жената на гишето ми каза с каменно изражение:

— Триста осемдесет и седем долара.

Имах чувството, че споренето с нея нямаше да доведе до добър резултат. Подадох й картата си „Американ експрес“, благодарен, че мога да си платя сметката, и си тръгнах.

Промяната ми се струваше странна. Най-много ме учудваше онова, което не правех: не теглех шейна, не се взирах в снежна белота, не палех огън по първобитен начин, не одирах заек или лос, храната ми не зависеше от лък и една стрела, не мърдах пръстите на краката си, нито затоплях с дъх ръцете си, за да не замръзнат, не чувах гласа на Ашли… не чувах гласа на Ашли.

Потеглих на юг по I-95. Движех се бавно. Всички ме изпреварваха. Прекосих моста Фулър Уорън и подминах болницата, където минава по-голямата част от живота ми. Всички колеги ми се обадиха, силно развълнувани да чуят гласа ми. Ще ида да ги видя в някой от следващите дни. Ще има много време да разказвам.

Завих надясно по Хендрикс авеню, пресякох „Сан Марко“, стигнах до градинския център и магазина за цветя. Влязох в оранжерията и бях посрещнат от две неща. Първото бе миризмата на оборски тор. Второто — Татяна, привлекателна рускиня, прехвърлила петдесетте, с изцапани ръце и красиви скули. Посрещна ме с възторжени викове над върховете на плумерията.

В града има поне десетина цветарски магазини, но Татяниният акцент е един на милион. Напомня ми за Джеймс Бонд и Роки IV. Тя има плътен, дрезгав глас, белязан от години изтърпяно насилие или злоупотреба с алкохол, или и от двете. При нея всяко „у“ е „в“, всяко „е“ е особено меко, а „р“ вибрира удължено. Водка си звучи водка. Не си падам по това питие, но чуя ли думата, произнесена от нейната уста, ми идва да ударя едно „Грей Гус“ или „Абсолют“, или нещо подобно.

Може би в предишния си живот е била шпионин. А може би все още е.

Тя избърса потно чело с ръкава на джинсовото си яке.

— Къдье бил толкова врьемье? — Мекото „е“ отекна като ехо от витрините.

Истината изискваше дълго разказване, затова кратко отвърнах:

— На почивка.

Тя не ходеше, а маршируваше. С енергични, стегнати, отривисти крачки. Бързо заобиколи ъгъла. В ръцете си крепеше пурпурна орхидея с бели ивици в средата на венчелистчетата, а сърцевината й беше наситенолилава, почти черна. Стъблото, извисяващо се на повече от метър, бе отрупано с трийсет цвята и още толкова пъпки.

— Това ньещо специально. Пазя за теб. Три человека искали купить дньес, но аз казва: „Нье, нье можье“. Мой шьеф мисли аз крейзи, плаши уволнить меня, но я обяснила что ето твойо. Ти верньошся и потерсиш.

Рейчъл би се влюбила в тази орхидея.

— Изключителна е. Благодаря. Днес ще й я занеса. Само след няколко минути.

Тя ме придружи до касата, огледа се за собственика, после размаха насреща ми пръст, досущ чистачка на кола, и каза:

— У нас била разпродажба минала сьедмица. Тази сьедмица ньет разпродажба. Но для тьебя разпродажба продолжает и дньес.

— Благодаря, Татяна — вдигнах орхидеята. — Благодаря ти за тази красота.

Трафикът беше натоварен. Спирах на всеки светофар. Докато чаках да светне зелено, погледнах надясно. Зад химическото чистене забелязах клуб за бойни изкуства „Уотсън“. През голямата витрина се виждаха хора в бели униформи с разноцветни колани, които провеждаха тренировка. Раздаваха ритници и нанасяха крошета във въздуха. Бях минавал оттук стотици пъти, но никога не бях го забелязвал.

Никога до този ден.

Светна зелено и настъпих газта. Движех се на юг по I-95, източно от Дж. Търнър Бътлър булевард, после на юг по А1А. Спрях пред магазина за алкохол и купих бутилка бяло вино. Оттам подминах Майкълс Ландинг, минах покрай апартамента ми в Саут Понте Ведра и право до къщата на Рейчъл. Бях оградил имота с висока ограда от ковано желязо. Грабнах орхидеята от пасажерското място, минах под клоните на извисяващия се към небесата дъб и поех нагоре по каменното стълбище. Пъхнах ръка между камъните, където криехме ключа, и отключих вратата. От двете й страни бях посадил жасмин, който вече се виеше по цялата рамка. Няколко натежали клона висяха пред мен. Повдигнах ги, отворих скърцащата врата и влязох. За да е по-хладно през лятото, бях поставил мраморен под. Стъпките ми отекнаха във фоайето.

Говорех на Рейчъл в тъмното. Налях й вино, натиснах бутона „старт“ на диктофона и се загледах през прозореца, заслушан в собствения си глас, докато наблюдавах приспивното плискане на вълните по пясъка. Мисля, че на места ще й трудно да ме чува.

Подарих й орхидеята. Поставих я на рафта до прозореца, където сутрешното слънце щеше да я огрява. Там щеше да й е добре. А когато цветовете й опадат, щях да я сложа в оранжерията при останалите двеста и петдесет.

В четири и половина сутринта приключи и последният ми запис. Умората надделя и съм задрямал. Събуди ме тишината. Колко интересно. Станах, за да си вървя, и тогава забелязах мигащата синя светлина на диктофона. Имаше непрослушан запис.

Диктофонът беше електронен и винаги записвах в един и същ файл. Може би имах петдесет записа, но все на едно и също място. За първи път забелязвах, че има и друг файл, който не бях създавал. Натиснах бутона.

Дочух слаб шепот. На фона на силен вятър. Долових скимтене на куче. Усилих звука.

Рейчъл, говори Ашли. Затрупа ни лавина. Бен тръгна да търси помощ. Тича. Не знам дали ще издържа. Ужасно ми е студено.

Последва тишина.

Исках да ти кажа, всъщност исках да ти благодаря. Знам, че говоря прекалено, но трябва, за да не заспя. Ако заспя, не съм сигурна дали ще се събудя вече… Пиша колонка в един вестник. Често обсъждам любовта. Отношенията. Което е ирония, защото съм натрупала богат неуспешен опит. Затова съм и малко скептик. Прибирам се при бъдещия си съпруг, който е състоятелен, привлекателен, галантен… но след двайсет и осем дни с твоя съпруг в този мразовит, затрупан със сняг свят започвам да се чудя дали това е достатъчно. Чудя се… къде е любовта? Съществува ли? Аз ще я имам ли? Някога си мислех, че всички свестни мъже вече са ангажирани. Сега се чудя дали има и други като Бен там някъде…? Била съм наранявана, предполагам като всички, и тъкмо тази болка ни кара да се затваряме и ни пречи да обичаме, за да не ни наранят отново. Вземи му мерцедеса и двукаратовия диамант, къщата в Бъкхед и си гледай кефа, просто му дай каквото иска и всички са щастливи. Нали така? Много отдавна мисля по този начин.

Но… това място тук е тихо. Тишината направо звънти. Ако се заслушаш внимателно, ще чуеш, че дори снегът издава звуци. Преди няколко дни, може би още когато го видях за пръв път в самолета, бях привлечена от мъжа, когото вече познавам като Бен Пейн. Той, разбира се, е привлекателен, но всъщност в него ме впечатли нещо друго. Нещо… което исках да докосна или което искам да докосне мен, нещо мило, сърдечно и истинско. Не знам как да го определя, но го разпознавам, когато го чуя… а го чувам, когато говори на теб в диктофона. Слушах го много нощи, когато си мислеше, че спя, но аз стоях будна само за да чувам интонацията на гласа му и начина, по който говори на теб и с теб.

Никога не съм срещала човек, който да ми говори по този начин. Годеникът ми не го прави. Да, мил е, но у Бен има нещо осезаемо, нещо, което извира и в което ми се иска да потопя ръце, да се гмурна и да се разтворя в него. Давам си сметка, че говоря за съпруга ти, затова трябва да знаеш, че през цялото време, докато бяхме тук, той се държа като истински джентълмен. Наистина. Отначало гордостта ми бе наранена, но после разбрах, че това има връзка точно с онова, което вече описах, с теб… и то е вплетено дълбоко в неговата ДНК… трябва да унищожиш самия него, за да му го отнемеш. Никога не бях виждала нещо подобно. Това е най-неподправената същност, до която съм се докосвала. Филмите не могат да го пресъздадат, книгите не могат да го опишат, колонките във вестниците не могат да го иронизират. Лежах будна нощем, слушах го как ти говори, как излива сърцето си, как се извинява не знам за какво си и усещах как ме пронизва болка, и плачех, и отчаяно ми се искаше някой мъж да милее за мен така, както Бен за теб.

Знам, че това не е нещо ново за теб, но той обясни, че двамата сте разделени… просто ми се иска да кажа вместо него, че не би могъл да те обича повече от това. Дори не съм си представяла, че такава любов би могла да съществува, но я чух, видях, почувствах, спах до нея, и ако не го приемеш обратно, тогава какво ли би правил той с толкова любов?

Писала съм хиляди колонки, в които се шегувам с любовта, когато някой се е осмелявал да твърди, че любов като на Бен съществува, защото истината е, че тъкмо това е причината да пиша. За да изградя стена около себе си, която да ме предпазва от онова, което вече ме е наранявало, и за да предизвикам някого да ми поднесе истинска любов, за каквато си струва да жертваш живота си. Или още по-добре — такава, заради която си струва да живееш.

Той не иска да ми разказва подробности. Не споделя, но спомена, че двамата сте се скарали. Бил казал някакви неща. Мислих много за това. Какво? Какво толкова ужасно би могъл да каже? Какво може да е направил? Заради какво е загубил любовта ти? Щом любов като тази на Бен може да бъде дарявана, щом е истинска, щом сърце като неговото може да съществува и да бъде предложено на друг човек, тогава… просто се чудя. Какво ли е това, което не може да бъде простено?… Какво толкова не може да бъде простено?

Любов на живот и смърт… ето такава любов искам.

Записът приключи и аз станах да си вървя, но Рейчъл ме спря. Тя и без това никога не е искала да си тръгвам. Казах й колко пъти съм копнял да се върна, да остана при нея, но се оказа, че сам не мога да си простя. На думи е по-лесно.

Може би нещо в мен се бе променило. А може би в нея нещо се бе променило. Не съм съвсем сигурен, но за първи път след нашата разправия легнах, сълзите ми се стичаха по лицето й и спах при жена си.