Чарлс Мартин
Планината помежду ни (38)

37.

Измина месец. Ти беше готова на всичко и спазваше стриктно инструкциите. Едва дочака следващия ултразвук. Отидохме в болницата и Стив ни посрещна в кабинета си. Сестрата те намаза с желе и той се загледа в екрана с присвити очи.

Жената спря да движи стика, обърна се и го погледна. С безизразно лице. Ти беше единствената, която не разбираше какво става. Попита ни:

— Някой няма ли да вземе да ми обясни?

Стив ти подаде салфетка и хвърли поглед към сестрата, която излезе от стаята. Помогнах ти да избършеш гела и да седнеш.

Стив се облегна на стената и започна.

— Отлепването се е увеличило. Много. — Чудеше се къде да дене ръцете си. — Това не означава, че няма да имаш повече деца, Рейчъл. Просто е аномалия. Ти си здрава и ще можеш да имаш още деца.

Ти ме погледна неразбиращо, затова се заех да ти превеждам.

— Скъпа… отлепването се е… влошило. Все едно виси на конец.

— Добре ли са бебета ми? — обърна се ти към Стив.

— Засега.

— Получават ли хранителни вещества?

— Да, но…

Ти вдигна двете си ръце като два стоп знака.

— Но към сегашния момент те добре ли са?

— Да, но…

— Но какво? Какво още има да говорим? Оставам на легло. Наемам стая в тази болница. Правя нещо. Каквото и да е.

Стив поклати глава:

— Рейчъл… ако се откъсне…

— Но засега не е — упорстваше ти.

— Рейчъл… ако сега си в родилното отделение и се подготвям за раждането, и плацентата ти се отлепи, не съм сигурен дали ще имам достатъчно време да извадя бебетата и да спра кървенето до смърт. Животът ти е в опасност. Налага се да махна бебетата.

Ти го изгледа сякаш е загубил ума си.

— Къде ще ги сложите?

— Знаеш какво имам предвид — сви рамене той.

— Няма да ти позволя да направиш нищо подобно.

— Тогава… нито един от вас няма да оцелее.

— Какви са шансовете ми? Кажи ги в проценти?

— Ако веднага те откараме на операция, шансовете са доста добри. В противен случай процентът се срива.

— А ако не…?

— Дори да те държим под постоянен мониторинг, ще разберем, когато стане твърде късно. Отлепи ли се, вътрешният кръвоизлив ще…

— Но има вероятност, ако лежа напълно неподвижно през следващите, колко… четири седмици, да стигна до цезарово сечение и да се приберем вкъщи като щастливо семейство, с две кошарки, два бебефона и двама много уморени родители? Е? Възможно ли е?

— При напълно неподвижно лежане теоретично е възможно, но не е много вероятно. Би имала по-големи шансове в някое казино във Вегас. Трябва да разбереш, че това е като да обикаляш с капсула цианид в стомаха си. Счупи ли се, не можем да я възстановим.

— Моите деца не са цианид.

— Рейчъл…

Ти вдигна пръст във въздуха.

— Имаме ли някакъв шанс изобщо?

— На теория, да… но…

Ти посочи към екрана.

— Виждала съм личицата им. Вие ми ги показахте на вашия страхотен триизмерен екран, с който толкова се гордеете.

— Държиш се неразумно.

— До края на живота си ще ги виждам, щом затворя очи. Ще се терзая защо съм ти позволила „да ги махнеш“, а се е оказало, че грешиш и те са могли да оцелеят. Ако не беше се намесил с твоите мрачни предсказания, са щели да останат с нас.

Той не отвърна на думите ти. Просто ме погледна. Повдигна рамене и каза:

— Рейчъл… на този етап, те са само… сбор от клетки.

Ти взе ръката му и я притисна на корема си.

— Стив, искам да се запознаеш с Майкъл и Хана. Те се радват да се запознаят с теб. Хана свири на пиано. Може да е следващият Моцарт. А Майкъл е математик виртуоз и бегач като баща си. Уверен е, че може да изнамери лек против рака.

Стив поклати глава.

Двамата не можехте да се разберете. И аз не можех да помогна.

— С какво време разполагаме — намесих се. — Имам предвид, реалистично, за да вземем решение… когато страстите се поохладят.

— Това ще е първото нещо, което бих обсъдил утре сутрин. — Той се обърна към теб. — Ще имаш и други деца. Няма да се случи втори път. Това е грешка на природата. Можеш да пробваш веднага.

Ти положи длан на корема си.

— Стив… това не е грешка на природата. Това са нашите деца.

По пътя към дома мълчахме. Ти седеше, обгърнала корема си с ръце и кръстосала крака.

Паркирах колата и се доближих до теб на верандата. Бризът развяваше косата ти.

— Скъпа, нека те отведа да си легнеш — започнах аз.

Ти кимна и се облегна на мен. Стояхме загледани във вълните. Океанът започваше да бушува. Тишината можеше с нож да я режеш.

— Знаеш ли… шансовете ти не са особено добри.

— Какви са точно?

— Бих казал, по-малко от десет процента.

— Какво казва Стив?

— Според него не са и толкова.

— Преди седемдесет и пет години този въпрос изобщо не е стоял. Хората не са имали толкова информация.

— Права си — съгласих се. — Но сега не живеем в годините на Голямата депресия. А точно в този момент. И дали благодарение на, или въпреки съвременната медицина разполагаме с технология, която ни предоставя шанс.

— Бен… — ти килна глава, — ние направихме своя избор. В такава нощ, преди пет месеца. Тогава поехме риск и сега поемаме риск.

Прехапах устна.

Ти хвана ръката ми и я постави на корема си.

— Виждам лицата им. Майкъл има твоите очи, а Хана — моя нос… Знам как ухаят, с кое ъгълче на устните си се усмихват, дали ушите им са сраснали, познавам бръчиците по възглавничките на пръстите им. Те са част от мен… от нас.

— Това е егоистично.

— Съжалявам, че го приемаш по този начин.

— Десет процента са нищо. Смъртна присъда.

— Те са искрица надежда. Вероятност.

— Искаш да разчиташ на искрица?

— Бен, няма да се правя на Господ.

— Не те карам да се правиш на Господ. Моля те да му позволиш да реши проблема. Остави господните дела на Господ. Виждал съм всичките му изображения. Исус с всички деца. Позволи му да има още две. Ще ги видим, когато отидем при тях.

— Единственият начин да вземе тези двете — обърна се ти към мен — е да ме вземе с тях. — Лицето ти се обля в сълзи. — Кажи наистина, какъв процент би бил достатъчен за теб? Какъв процент би приел Стив?

— Някъде около петдесет — отвърнах.

— Винаги има надежда — промълви ти и погали лицето ми.

Завладя ме гняв. Ярост. Не можех да променя мнението ти. Точно онова, което обичах в теб — острата ти като бръснач концентрация, непоклатимата сила, сега се изправяха срещу мен. И в този момент ги мразех.

— Рейчъл… няма надежда. Ти се правиш на Господ.

— Обичам те, Бен Пейн.

— Тогава докажи го.

— Това и правя.

— Не ме обичаш. Дори тях не обичаш. Обичаш само идеята за тях. Ако ги обичаше, вече щеше да си в операционната.

— Обичам ги заради теб.

— Забрави за тях. Не ги искам. Заминавай. Ще си направим други.

— Не искаш да кажеш това.

— Рейчъл, ако зависеше от мен, вече да си в операционната.

— Абсолютно сигурен ли си, че ще се отлепи?

— Не, но…

— В този момент бебета ми живи ли са?

— Рейчъл… през последните петнайсет години от живота си уча медицина. Това, което ти казвам, е много вероятно. Не е детска игра. Може да те убие. Ще умреш и ще ме изоставиш сам.

Ти се обърна и ме погледна с удивление.

— Бен… няма гаранции. Това е рискът, който поемаме. Който вече сме поели.

— Защо си толкова упорита? Помисли за другите вместо за себе си поне за минутка. Защо си толкова себична?

— Бен… не мисля за себе си. Някой ден ще го разбереш.

— Е… със сигурност не мислиш за мен.

Преоблякох се, завързах маратонките си и треснах вратата, като едва не изкъртих пантите.

Отидох да тичам. Петстотин метра нататък по плажа се обърнах. Ти стоеше на верандата, облегната на перилата. Наблюдаваше ме.

Виждам те всеки път, щом затворя очи.

И всеки път, когато стигна до този момент в разказа си… не съм сигурен как да продължа нататък.