Чарлс Мартин
Планината помежду ни (40)

39.

Имаш ли нещо общо с всичко това? Не знам как го направи, но се обзалагам, че ти си я настанила до мен в самолета. Не съм сигурен какви ми ги говори. Е… може би донякъде се досещам, но това не значи, че е права. Добре де, права е. Ето. Признавам — права е. И аз отново се връщам на тази тема, защото от устата ми не може да излезе онова, което се върти в главата ми.

Вие двете сигурно сте доволни.

Но какво се очаква от мен да направя? Не съм ловувал сериозно, откакто дядо ме заведе на училище. Е, може би по някоя птичка тук и там. Няколко пъти съм излизал за сърни. Но никога не е било от значение. Тогава не беше от значение. Просто си висяхме. Дядо ме водеше на лов, защото не го бе правил с баща ми, когато е бил дете, и затова той бе станал мижитурка. Аз се превърнах в дядова утеха. Нямах нищо против. Обичах го. Той ме обичаше. И станахме приятели, а и това ме спасяваше от опеката на баща ми. Ако не хванехме нищо, никой от нас не умираше. Просто на път за вкъщи се отбивахме в „Уейфъл“. Или в „Макдоналдс“. Или пък в „Уендис“. Понякога за морски дарове на крак. Това беше начин на общуване. А не въпрос на оцеляване.

Тук обаче, ако не уцеля, ако раня някое животно, но не го намеря, или ако изобщо не се появи, защото ме е надушило, забелязало, тогава умираме. Тук всичко това има значение. Огромно, при това. Трябвало е да гледам повече телевизия. Какъв беше онзи тип? Беър Грилс? Или „Сървайвър“? Как му беше името на победителя? Обзалагам се, че всеки един от тях отдавна да се е измъкнал оттук. Сигурно биха се спукали от смях, ако можеха да ме видят отнякъде.

Изобщо не бях си представял, когато се качих на самолета на Гроувър, че ще ми се наложи да ловувам, за да се спася от тази пустош. Чувал съм за много хора, оцелели при далеч по-тежки условия, но и нашите не са за подценяване. Това е като… като да попаднеш в ада, в ледената му епоха. Нямам никаква представа какво да правя. Страхувам се, че ако не измисля, онова момиче там го очаква бавна, мъчителна смърт.

Ето. Казах го. Чувствам се отговорен. И как не? Тя трябваше да си е в офиса, завърнала се от сватбено пътешествие, да говори по телефона, да пише имейли на приятелите си, да гони срокове, да сияе от щастие след сватбата си. А не да лежи безпомощна тук в средата на нищото с един сащисан, необщителен загубеняк, който ще я умори от глад.

Няма какво да й предложа. Няма какво да предложа и на теб. Вие двете ме докарахте да си говоря сам. Какво ви става бе, жени? На нас мъжете не ни ли позволено да не знаем отговора? Не може ли да не знаем какво да правим и да не знаем какво следва? Не може ли… да си бъдем некадърни, бедни, изтощени и отчаяни? Не може ли да не знаем как да решим поредния проблем?

Но ти вече си наясно с всичко това, предполагам. Не ти казвам нищо ново.

Съжалявам, че ти крещях. Онзи път… единственият.

Предполагам, че е права. Изглежда, трябваше да дойда тук и да излея душата си. Да изпусна парата. Но няма да й го призная. Естествено, тя вече го знае. Тъкмо затова ме прати навън. Тя е лоша също като теб. Двете сте си лика-прилика.

Добре де. Чух те. Ще й кажа. Осъзнавам, че лежи със счупения си крак насред нищото и зависи от един напълно непознат. Макар вече да не сме си толкова чужди, колкото в началото. Искам да кажа, че цели три седмици ходи до тоалетната само с моя помощ. Дори и в хижата трябва да подпирам крака й. Не че много й харесва, но ако не го правя, тя няма да може нито да се наведе, нито да седне, нито да се подпре на него. Опитвала ли си някога да клекнеш на един крак? Не е лесно. Аз съм пробвал. Така че вече не сме си толкова чужди.

И да, поглеждал съм я, и не, не е това, което си мислиш. Ако се сещаш какво имам предвид. Е, разбира се, намирам я за привлекателна. Такава е. Тя е… невероятна. Скъпа, тя ще се жени, а аз се опитвам да я върна у дома при годеника й. Не съм сигурен дали го харесва, или не. Понякога си мисля, че го харесва. Друг път — че не го харесва.

Няма да обсъждам това с теб.

Да, краката й приличат на твоите. Но тя е… по-едра. Не знам кой номер носи. Няма да седна да й меря сутиена. Е, разбира се, видях й ги. Трябваше да го сваля след катастрофата.

Не, това не ме дразни. Аз просто… липсваш ми.

Скъпа, аз съм лекуващият й лекар. Това е всичко. Добре де… може би малко ме притеснява. Ето, нали искаш да съм откровен. Казах го. Не е лесно…

За нея мога да кажа, че има уникално чувство за хумор. Забелязах, че ме окуражава. Нуждая се от това. Дава ми сила. Също като твоето чувство за хумор. Идва ти отвътре. Жилава е. Мисля, че ще се справи. Освен ако не я уморя от глад.

Ще го направя ли? Мила… не знам. Не очаквах, че ще издържа досега, но успях. Може ли да стане още по-зле? Със сигурност. Това не е най-страшното. Най-страшното нещо е… да съм далеч от теб. То е десетократно по-мъчително, отколкото да съм тук.

Отивам да си легна.

И не, не знам какво ще правя с положението, което не е толкова лесно. Не, няма да й казвам нищо. В никакъв случай. Престани. Няма да й казвам. Не те слушам.

Добре де, мога и да й кажа… малко е притеснително. Справедливо ли, каза?

Не, не знам как. Не знам… ще бъда откровен. Честността никога не е била проблем за мен. Себичността? Да. Откровеността? Не. Но ти вече го знаеш.

И, да, ще й кажа, че съжалявам.

Съжалявам, че ти повишавам глас.

И сега… и тогава.