Чарлс Мартин
Планината помежду ни (48)

47.

Къщата беше обикновена. Недалеч от града. Бяла със зелени кепенци. Бяла ограда. Кацнала на върха на хълма. Навсякъде наоколо имаше цветя. Никакви бурени. На пощенската кутия бе забито знаменце, от онези, които използват по летищата. Като мрежа, за да показват посоката на вятъра.

Тя седеше на верандата. Люлееше се на стол. Чистеше зелен фасул. Висока красива жена. Излязох от колата. Наполеон скочи на земята, подуши тротоара и драсна напред, прелетя нагоре по стълбите и скочи в скута й, като разпиля боба по верандата. Тя се разсмя, прегърна го, а той взе да ближе лицето й.

— Танк, къде беше, за бога?

Танк… ето така се казваше.

Изкачих стъпалата.

— Госпожо… казвам се Бен Пейн. Аз съм лекар в Джаксънвил. Бях със съпруга ви, когато самолетът му се разби…

Тя присви невярващо очи.

— Невъзможно е самолетът му да се разбие. Беше прекалено добър пилот…

— Права сте, госпожо. Той получи инфаркт. Приземи самолета в планината. Спаси ни. — Отворих една кутия и я поставих до нея. Там бяха часовникът, портфейлът, лулата му… и запалката, която някога тя му бе подарила.

Докосна всяка вещ. Запалката остана последна. Пусна я в скута си. Устните й затрепериха, сълзи се застичаха по лицето й.

Говорихме в продължение на няколко часа. Разказах й всичко, което си спомнях, дори къде съм го погребал и при каква гледка. Това й хареса. Каза, че и на него би му харесало.

Разгърна семейния им албум и ми разказа историята им. С обич. Сърцето ми се свиваше.

Няколко часа по-късно станах да си вървя. Какво друго можех да добавя? Запремятах в ръце ключовете от колата.

— Госпожо… искам да…

Предчувстваше какво ще й кажа, Танк застана нащрек в скута й. Жената се избута напред до ръба на стола, Танк скочи долу и тя бавно се надигна. Разбита лява тазобедрена става. Стана под ъгъл, после се изправи. Подаде ми ръка.

Погледнах крака й.

— Ако и когато имате нужда от смяна на тазобедрената става, обадете ми се. Ще дойда тук и ще ви я сложа безплатно.

Тя се усмихна.

Коленичих.

— Танк, ти си най-страхотното куче. Ще ми липсваш.

Той олигави лицето ми, после се втурна из двора и започна да препикава всяко дърво.

— Знам, че и аз ще ти липсвам.

Дадох й визитката си, в случай че се нуждае от помощта ми. Не бях сигурен как да се сбогувам. Дали да я прегърна, или само да подам ръка? Искам да кажа, че не знаех какво казва протоколът за сбогуване с жената на пилота, който умира, спасявайки твоя живот? Да не споменавам, че ако не го бях наел да ме закара до Денвър, щеше да е с нея в часа на смъртта си. Предполагам, тя също бе мислила за това.

— Млади човече?

— Да, госпожо.

— Благодаря.

— Госпожо… аз…

— А аз не.

— Не какво?

Ясните й сини очи проблеснаха.

— Гроувър не качваше всеки на самолета си. Беше придирчив. Подбираше. Отказал е на повече клиенти, отколкото е приел. Щом се е съгласил да ви превози… имал е причина. Това е бил неговият подарък за вас.

— Да, госпожо.

Тя се приближи към мен, прегърна ме и стисна ръцете ми в своите. Изтънялата й кожа висеше по костите. Имаше снежнобяла коса. Трепереше, когато ме прегърна.

Целунах я по бузата, мека, мъхеста, и потеглих. Погледнах назад в огледалото. Видях я, че продължава да стои на верандата, загледана към планинските върхове. Наполеон бе на най-горното стъпало, изпъчил гърди, и лаеше срещу вятъра.