Чарлс Мартин
Планината помежду ни (41)

40.

На следващата сутрин излязох рано. Дванайсетте капана, които заложих, отнеха по-голямата част от времето. Приключих чак след пладне. Дванайсет плюс двата предишни, ставаха общо четиринайсет. Поставих ги покрай езерото. Някои по брега, някои на стотина метра настрани, така че да мога да ги контролирам от моето прикритие.

Късно следобед се настаних да чакам. Изминаха три часа, преди да видя нещо. Млад лос, следван плътно от майка си, дойде, пързаляйки се, по заледеното езеро. Изтича няколко крачки напред, нагази в сняг до колене, после се обърна, изприпка обратно до дърветата и започна да яде. Беше прекалено голям, за да суче. Доколкото знам, повечето животни раждат след суровата зима. Ако това лосче е било родено през май-юни предишната година, вече трябваше да е на осем месеца. Майка му изглеждаше огромна. Измерена откъм плешките, сигурно достигаше два метра височина и тежеше, предполагам, петстотин килограма. Можеше да ни храни цяла година. Но на нас не ни беше нужна година. Ако хванех малкото, майката щеше да оцелее. Ако убиех майката, най-вероятно малкото щеше да загине.

Пасяха на около двайсет метра от мен и сърцето ми заби лудешки. Снегът блъскаше в лицето ми, от което разбрах посоката на вятъра. Женската се приближи на десетина метра и едва се сдържах да не я убия. Сега си мисля, че трябваше да го направя. Малкото не се делеше от нея и се приближи на пет метра от мен. Още няколко стъпки и щяха да чуят ударите на сърцето ми.

Бавно опънах лъка и майката вдигна глава. Едно голямо око гледаше право в мен. Или по-точно в дървото. Тя знаеше, че там има нещо. Само не знаеше какво.

Прицелих се в гърдите на малкото, вдишах дълбоко, отпуснах леко тетивата и зашепнах: „Гледай в мерника, гледай в мерника, гледай в мерника… натискай“.

Стрелата потъна в гърдите на лосчето. То подскочи нагоре с извит гръб, завъртя се в кръг и се втурна през езерото, следвано от майка си. Тя препускаше с вирната глава и наострени уши. Готова за бой, изтупурдя през снега.

Възстанових дишането си, отпуснах нерви и се върнах към момента на изстрелването и полета на стрелата. Намеренията ми бяха да улуча сърдечната област, за да предизвикам бърза смърт, но трепнах и стрелата попадна вдясно, доста назад в ребрата. Разликата беше може би десетина сантиметра. Това означаваше, че е пронизала белите му дробове, което щеше да прогони лосчето и да му причини див страх и болка. То не можеше да се бие. Оставаше му да бяга. Щеше да умре от кръвозагуба, но през това време можеше да се отдалечи на един-два километра. Майката щеше да го следва и да се бие, когато се наложи.

Щом се отдалечеше, то щеше да спре и да се ослушва за майка си. Когато я видеше, щеше да се почувства защитено, щеше да легне и бавно да умре. Ако излезех от скривалището си и тръгнех подире му, щях да го накарам в уплахата си да продължи да бяга още по-далеч.

Изчаках почти час, заредих друга стрела и се показах. Кървава диря се стелеше напред през езерото. Оказах се прав. Лош изстрел. Малкото бе прекосило леда и се бе шмугнало сред дърветата отсреща. Предпазливо продължих, оглеждайки се за майка му. Женските лосове са закрилници. Нападат вместо да бягат.

Спря да вали, лек ветрец разгони облаците и непълната луна се показа над мен. Това бе най-ясната нощ, която виждах от много време насам. Дългата ми сянка ме последва сред дърветата. Единствените звуци бяха моето дишане и хрущенето на снега под снегоходките ми.

Вървях бавно и след час ги открих. Малкото бе изминало почти два километра от мястото, където го пронизах. Бе тръгнало да изкачва един склон, но прекалено слабо да продължи, се бе строполило и се бе изтърколило надолу. Майката стоеше над него и го побутваше с муцуна.

То лежеше безжизнено.

Женската стоеше изправена насреща ми, с вирната опашка. Изкрещях и вдигнах лъка си високо във въздуха, опитвайки се да се докарам по-голям, отколкото всъщност бях. Тя ме погледна, после се обърна и хвърли поглед през рамо. Лосовете имат добро обоняние, но лошо зрение. Приближих се на двайсет метра по посока на вятъра със заредена стрела. Не ми се искаше да я пронижа, но ако ме нападнеше, едва ли щеше да ми остави голям избор.

Гледах да съм близо до дърветата. Ако се наложеше, щях да се мушна под клоните им.

На десет метра от нея моето натрапничество я ядоса. Спусна се към мен като снаряд. Отстъпих към дърветата, но се препънах в снегоходките си. Тя ми налетя с глава и гърди и ме запрати сред клоните на една трепетлика. Треснах се в ствола и се строполих под най-ниските клони, като се свих на кълбо до дънера. Женската ме надушваше, но клоните й пречеха да ме види. Изпръхтя, силно измуча, разклати клоните с гърди, удари с копито и после спря и взе да се ослушва. Наостри уши. Пристъпи предпазливо напред…

Връхлетяха изневиделица.

Осем вълка изскочиха измежду дърветата на хълма и налетяха да разкъсат малкото. Тя не се поколеба нито за секунда. Девет животни се хвърлиха в бой и се завъртяха в камара козина, зъби и копита над главата на мъртвото лосче.

Изпълзях изпод дървото, легнах по корем и се заех да наблюдавам. Женската стоеше над малкото и хвърляше къчове. Чух трошене на кости и видях вълци да летят на пет-шест метра нагоре във въздуха. Един изскочи отнякъде и се впи в хълбока й, ръфайки месо, докато друг се метна на врата й и сключи челюсти в трахеята. Трети и четвърти я хапеха отдолу. Други двама пък разкъсваха малкото. Още двама дебнеха в готовност в снега отстрани.

Вместо да брани себе си, женската изрита двата вълка, нахвърлили се върху малкото й, и ги запрати във въздуха като футболни топки. После се зае с онези, които я ръфаха. Скачаше нагоре, хвърляше къчове, докато наоколо се разхвърчаха вълча кръв и избити зъби. За секунди ранените вълци се оттеглиха в гората, скимтейки. Застанаха на трийсет-четиридесет метра, преценявайки шансовете си. Женската стоеше под лунната светлина, дишаше тежко, кръвта й капеше по снега, надвесена над малкото си, и го побутваше с муцуна. През няколко минути поемаше дълбоко въздух и надаваше плътно мучене. Допълзях до чувала си, седнах на раницата и се облегнах на дървото.

Вълците обикаляха още час, предприеха второ неуверено нападение, после изчезнаха отвъд хълма. Воят им долиташе отдалеч. В следващите няколко часа женската остана над малкото си, предпазвайки го от снега, който отново се сипеше. Червените петна наоколо постепенно се скриха под бялата пелена и останаха само спомен.

Призори, когато лосчето вече беше само бяла купчина в краката й, женската измуча дълбоко за последен път и потегли между дърветата. Безмълвно издърпах малкото в гората. Бутовете и хълбоците му ги нямаше. Бяха изядени или поне откъснати от вълците. Плешките също бяха наръфани, но все още имаше месо по тях. Отрязах парчета от гърба, одялках колкото можах повече месо от плешките и извадих рибицата отвътре, между плешките. Беше около петнайсет килограма месо. Достатъчно да изкараме седмица до десет дни. Дори повече.

Прибрах го в раницата си и тръгнах да намеря лъка си, където го бях изпуснал при атаката. Беше счупен, мерникът смазан, тетивата лежеше оплетена, всички стрели бяха прекършени, стъпкани от копитата на лоса.

Оставих ги там.

Завързах снегоходките си и тръгнах обратно към езерото. В далечината виждах хижата, огънят осветяваше прозореца. Съмнявах се Ашли да е заспала.

Стигнах до кървавата диря и спрях. От хълмовете долетя мученето на женската. Щеше да мучи през целия ден, може би до следващия.

Не страдах, че съм убил малкото. Трябваше ни храна. Ако се наложеше, пак бих го направил. Не изпитвах угризения за самотната женска. Щеше да си роди други лосчета. Повечето раждаха по две или по три.

Онова, което свиваше сърцето ми, бе гледката на майката, надвесена над малкото й.

Зарових ръка в снега, притиснах между пръстите си червените бучки. По-голямата част бе поръсена отново с бяло. Прозираше само бледо очертание. След около час всичко щеше да бъде заличено.

Може би беше заради двайсет и третата ми сутрин, заради немощта ми, заради отчаянието, тежестта на диктофона, притискащ гърдите ми, далечното мучене на лоса, мисълта за Ашли, обездвижена и притеснена, а може би всичко това заедно. Строполих се напред на колене, раницата ме събори в снега, който стигаше до хълбоците ми. Гребнах в шепа една червена буца сняг, вдигнах я към носа си и вдишах.

От лявата ми страна се извисяваше бор. Съвършено прав, устремен нагоре, може би двайсетина метра. Най-долните му клони започваха на около десет метра от ствола.

Свалих раницата, извадих брадвичката от колана си и допълзях до дървото. С няколко замаха направих по долната част на ствола прорез около шейсет сантиметра дълъг и шест широк, три-четири сантиметра дълбок. През лятото, когато започнат жегите, жизнените сокове ще се раздвижат, ще напират и ще се стичат от раната като сълзи.

Възможно е това да продължи няколко години.