Чарлс Мартин
Планината помежду ни (1)

Прелюдия

Хей…

Кое ли време е? Това тук би трябвало да покаже. Събудих се преди няколко минути. Тъмно е. Нямам представа колко дълго съм бил в безсъзнание.

Снегът се сипе през липсващото предно стъкло и замръзва по лицето ми. Едва мигам. Чувствам го като засъхнала боя по кожата си. Само дето няма нейния вкус.

Треперя… и сякаш някой е седнал на гърдите ми. Не мога дъх да си поема. Може би имам две-три счупени ребра. Възможно е да съм получил колапс на белия дроб.

Вятърът не стихва. Блъска по опашката… или поне по останалото от нея. Нещо, може би клон, дращи по плексигласа над главата ми като нокти по черна дъска. Мразовито течение пронизва гърба ми. Оттам, където беше опашката.

Надушвам миризма на керосин. Предполагам, че двете крила са все още пълни. Иска ми се да повърна.

Нечия ръка ме обгръща. Грубите пръсти са вкочанени. Има брачна халка, изтъркана по ръбовете. Това е Гроувър.

Беше мъртъв още преди да докоснем върховете на дърветата. Никога няма да разбера как успя да приземи това чудо, без да ме убие.

Когато излитахме, температурата беше малко над нулата. Не съм сигурен сега колко е. Струва ми се по-студено. Сигурно се намираме на над три хиляди метра височина. Приблизително. Не може да сме падали повече от сто и петдесет — двеста метра, след като Гроувър наклони крилото. Контролното табло е тъмно. Поръсено със сняг. През няколко секунди джипиесът премигва, после отново потъва в мрак.

Някъде тук имаше и куче. Цялото зъби и мускули. Къса козина. С размерите на кутия за хляб. Като диша, издава гневно гъргорене. Сякаш скоростта на движение го нахъсва. Чакай…

— Ей, момче… чакай… не. Не тук. Добре, оближи ме, само не скачай. Как се казваше? Страх ли те е? Как не… и мен ме е страх.

Не мога да си спомня името му.

Дойдох на себе си… колко ли дълго съм бил в безсъзнание? Я, куче. Заровило се е в палтото, под мишницата ми.

Казах ли ви вече за него? Не мога да се сетя за името му. Трепери, а кожата около очите му потръпва. Щом вятърът зафучи, скача и ръмжи.

Мислите ми са в мъгла. Двамата с Гроувър си приказвахме, той управляваше самолета, като че ли зави надясно, контролното табло беше осеяно в сини и зелени светлинки, под нас се стелеше тъмнина, нито една светлинка нямаше докъдето поглед стига, обаче… имаше и жена. Опитваше се да се прибере при годеника си за репетицията за сватбата им. Я да се огледам.

… А, ето я. В безсъзнание е. Учестен пулс. Очите й са затворени, подпухнали. Зениците — разширени. Вероятно има сътресение. Виждат се порезни рани по лицето. Нуждаят се от няколко шева. Дясното рамо е извадено, а лявата бедрена кост — счупена. Няма разкъсване на кожата, но бедрото стои под ъгъл и опъва крачола на панталона. Трябва да го прегледам… само да си поема дъх.

… Температурата пада. Явно бурята най-после ни застигна. Ако не намеря нещо да се покрием, до сутринта ще сме вкочанени. Утре ще трябва да оправя тоя крак.

Рейчъл… не знам колко време ни остава, не знам дали изобщо ще оцелеем… но… вземам си думите назад. Не бях прав. Оставих се на гнева. Изобщо не трябваше да казвам онова. Ти си мислела за нас. Не за себе си. Сега те разбирам.

Права си. За всичко си права. Винаги има шанс.

Винаги.