Чарлс Мартин
Планината помежду ни (6)

5.

Беше тъмно. Болката се усилваше. Натиснах бутончето на часовника и осветих екрана — 4:47 сутринта. Бяха изминали около шест часа от катастрофата. Оставаха още два до разсъмване. На такава височина може би и по-малко. Но на този студ се съмнявах, че ще изкарам и петнайсет минути. Така треперех, че зъбите ми тракаха. Гроувър бе затрупан от десетина сантиметра сняг. Още бях вързан с колана за седалката, чиито панти бяха счупени.

Ашли лежеше отляво на мен. Напипах артерията на шията й. Пулсът й бе ясен и учестен, но тя не помръдваше. Не я виждах в тъмното. Взех да опипвам наоколо. Бяхме засипани със сняг и парчета счупено стъкло. Отдясно открих торбата със спалния чувал, завързан под седалката на Гроувър. Измъкнах го с усилие. Разкопчах целия цип на чувала и го метнах върху двама ни.

От болката в ребрата дъхът ми секваше дори при най-малките движения. Подпъхнах чувала под тялото й, завих старателно краката й. Позата на единия ми подсказа, че има сериозен проблем. Кучето се сгуши при мен. Отново осветих часовника — 5:59. Циферблатът светеше във фосфоресциращо зелено, а цифрите в черно. Недалеч забелязах перката, щръкнала във въздуха. Затрупана със сняг. Липсваха парчета.

* * *

Съмна се. Събуди ме кучето, което, стъпило на гърдите ми, ме ближеше по носа. От сивото небе все още се сипеше сняг. На крачка от мен Гроувър бе почти затрупан и не се виждаше вече. Клон на иглолистно дърво някъде наблизо привлече погледа ми. Надигнах се на лакти. Пухеният спален чувал беше едновременно и добро, и не толкова добро нещо. Топлеше ме. Което беше добре. Засилваше кръвообращението. Сега може би студът нямаше да ме убие. Но засиленото кръвообращение засилваше болката в ребрата ми.

Ашли продължаваше да лежи до мен безмълвна и неподвижна. Отново докоснах шията й. Пулсът й бе все така ясен и не толкова учестен. Което означаваше, че тялото й се е справило с адреналина след катастрофата.

Седнах и се опитах да я прегледам. Лицето й бе подпухнало и цялото в засъхнала кръв от порезните рани на челото и по скалпа. Прокарах ръка по рамото й. Изглеждаше все едно някой е натъпкал чорап в пухеното й яке. Явно беше извадено от ставата.

Пъхнах ръка в ръкава й и издърпах рамото надолу, за да дам възможност на сухожилията да го дръпнат обратно в ямката. Когато това стана, опипах ставата. Беше хлабава, движеше се прекалено свободно в двете посоки, което ми подсказа, че не й се случва за пръв път, но сега бе точно където трябва. Раменете имат чудесната способност да се наместват сами, ако ги побутнеш в правилната посока.

Без да я съблека и да говоря с нея, не можех да установя дали има други вътрешни травми. Опипах хълбоците й. Нормални, слаби, с добра мускулатура. Продължих надолу по краката. Десният беше добре. Левият не.

Бедрената й кост се бе счупила при удара на самолета в скалата. Може би това бе предизвикало писъка й. Бедрото й бе отекло, бе станало почти двойно, а крачолът на панталона го притискаше. Добър знак беше, че костта не се подаваше през плата.

Знаех, че трябва да го наместя, преди да дойде в съзнание, но ми бе нужно пространство за действие. Чувствах се като в апарат за ядрено-магнитен резонанс, притиснат от всички страни. Корпусът на самолета приличаше на пещера, затрупана от сняг. Което, в известен смисъл, беше добре.

Инцидентът и бурята ни бяха запратили в снежна преспа. Снегът ни бе затрупал отгоре и стояхме в нещо като пашкул, което си беше лоша работа, погледнато отвсякъде. От друга страна, температурата се задържаше около нулата, което изглеждаше много по-добре, отколкото да сме изложени на външната. А и ни осигуряваше заслон от бръснещия вятър. През заснежения плексиглас над главите ни се процеждаше светлина и ми даваше възможност да действам.

Докато се мъчех да изрина снега, за да направя място да обработя крака й, кучето взе да скимти и да се върти в кръг. После скочи в скута на Гроувър и започна да облизва снега от лицето му. Сигурно искаше да знае кога най-после този самолет ще излети. Ровех снега с голи пръсти, които след минута премръзнаха. Осъзнах, че ако продължавам така, няма да мога да си служа с тях. Поразкопах около Гроувър и в джоба на вратата открих пластмасова папка. Измъкнах документите отвътре и я използвах за лопата. Работех бавно, но успях да прокопая улей, по-скоро корито, достатъчно широко, за да положа в него Ашли. Чак тогава бих могъл да се заема с левия й крак.

Смъкнах спалния чувал, с който я бях завил, и застлах улея, после внимателно започнах да я свличам от седалката на пода. Това усилие ме изтощи и опрях гръб в седалката на Гроувър, като едва си поемах дъх на къси, плитки вдишвания, за да огранича болката.

Кучето ме заобиколи и скочи в скута ми, взе да ближе лицето ми.

— Ей, момче — прошепнах. Не можех да си спомня името му.

Изминаха трийсет минути, преди да събера достатъчно енергия, за да се заема с крака й.

Приседнах и започнах да й говоря, но тя не реагираше. Което беше добре, защото онова, което се канех да направя, щеше да боли много повече от първоначалното счупване.

Свалих колана си, увих го около глезена й, после около едната си китка, за по-добър хват. Събух туристическата си обувка и внимателно опрях стъпалото си между краката й. Пристегнах колана и хванах счупения й крак с две ръце. Поех четири-пет дълбоки вдишвания и тогава почувствах ръката й върху крака си. Вдигнах поглед и забелязах, че е повдигнала клепача на едното си око. Потупа ме по крака и промълви:

— Дърпай… силно.

И аз дръпнах, запънал крак в чатала й, извивайки гръб — всичко едновременно. Болката прониза тялото й, тя отметна глава назад и нададе приглушен стон, преди да загуби съзнание.

Прекършената кост изпука и се освободи, завъртях крака и го оставих сам да се намести, после го положих на пода и той се отпусна огледално на десния, почти естествено.

За да се оправи един счупен крак, са нужни две важни неща. Да бъде правилно наместен и после да бъде обездвижен до срастване на костите. И двете са сложни манипулации.

След като наместих крака й, се заех да направя шина. Над главата ми висяха две смазани подпори на крилото, дълги почти метър и дебели колкото показалеца ми, които се бяха прекършили на две, когато лявото крило се откъсна от корпуса. Започнах да ги клатя напред-назад, за да отслабя метала, и най-после ги откъртих.

Когато се катеря, нося със себе си две джобни ножчета — един швейцарски армейски нож и един сгъваем, заключващ се, с едно острие. След проверката на летището бяха опаковани подобаващо, прибрани в раницата и натоварени в багажното на самолета. Сега тя се намираше някъде зад нас, затрупана със сняг. Виждах само едното й крайче.

Разринах снега, дръпнах ципа, пъхнах ръка и зарових, докато напипам ножовете.

Швейцарското ми ножче имаше две остриета. С по-късото разрязах крачола на Ашли чак до хълбока. Кракът й беше подут, а по-голямата част от бедрото й бе синьо-черна. Дори морава.

Коланите на седалките ни минаваха през рамо и имаха бутон за бързо освобождаване. Издърпах ги от седалките и прикрепих двата края на единия към „рейките“, които току-що бях свалил от крилото. Закопчалките, макар обемисти, ми послужиха да пристягам и разхлабвам „шината“. Нагласих я по крака й и я пристегнах плътно с колана, като поставих закопчалката точно на бедрената артерия.

После извадих една моя тениска от раницата, разрязах я на две, навих всяко парче на стегнато руло и ги поставих под двете части на закопчалката. Това ми позволи да стегна още колана, без да притискам артерията, за да може кракът й да получава нормално кръвоснабдяване, което щеше да му е нужно.

Накрая трябваше да направя нещо, което щеше да й хареса още по-малко от предишните ми действия — наложих сняг на счупеното място. Трябваше обаче да внимавам да не преохладя тялото й, докато се опитвам да овладея отока.

Бръкнах още по-дълбоко в раницата и измъкнах полипропиленово бельо и вълнен пуловер, който нося в планината. Малко е стар, но отвътре има ветроустойчив слой и ми държи топло дори да съм мокър. Съблякох пухеното й яке, сакото, блузата, сутиена и проверих гръдния й кош за следи от вътрешни травми. Не се виждаха синини. Навлякох й моето бельо и вълнения пуловер, бяха й прекалено големи, но пък сухи и топли. Отгоре сложих пухеното яке, без да пъхам ръцете й в ръкавите. Нагласих спалния чувал под нея и я омотах като мумия, като оставих само левия крак навън. После го повдигнах и покрих и него.

Човек губи половината от топлината си през главата, затова извадих ластична шапка от раницата и й я надянах до ушите, покрих цялото чело, но без очите. Не исках, когато се събуди, да помисли, че е мъртва или ослепяла.

Щом се уверих, че е на сухо и топло, осъзнах колко плитко дишам и колко ускорен е пулсът ми. Болката в ребрата ми се усили. Пъхнах ръце в джобовете си и се долепих до нея, за да се постопля. През това време кучето мина през краката ми, направи две кръгчета, заровило нос в опашката си, и се намъкна между нас. Явно му беше навик. Неволно обърнах поглед към затрупаното със сняг тяло на Гроувър.

Притворих очи и в този миг пръстите на лявата ръка на Ашли се прокраднаха изпод якето и докоснаха моята. Понадигнах се и видях, че мърда устни, но не чувах какво казва. Приведох се над нея. Пръстите й се свиха около дланта ми и устните й пророниха:

— Благодаря.