Чарлс Мартин
Планината помежду ни (51)

50.

Пристегнах пояса, изпънах папийонката, закопчах сакото, после го разкопчах и минах от задната страна на кънтри клуба. Едно от най-изисканите и дискретни заведения в Атланта. С много камъни и огромни дървета. Показах поканата си на охранителя, той ми отвори портата и тръгнах по лъкатушещата алея. Дизайнерски лампи обсипваха дърветата, придаваха на мястото атмосфера на храм. Вътре вече се беше събрало множество гости. Лъскави жени. Властни мъже. Много смях. Питиета. Репетиция за официалната вечеря. Вечерта преди сватбата. Щастливо събитие.

Бяха изминали три месеца. Бях се върнал на работа, бях качил някой и друг килограм, бях разказал разни епизоди от случилото се и вниманието постепенно бе стихнало. Не бях контактувал с Ашли след сбогуването ни в болницата. Реших, че така е най-добре. Макар да изглежда странно да сте толкова близки в продължение на месец, толкова зависими един от друг, а после внезапно това да спре. Да се прекрати подобна връзка изглеждаше неестествено.

Отново влязох в типичния еднообразен ритъм, опитвайки се да превъзмогна раздялата. Ставане преди изгрев, дълъг крос по брега, закуска с Рейчъл и децата, после на работа, понякога вечерях с Рейчъл и децата, понякога вкъщи, може би още един крос или оглед на пясъка в търсене на зъби от акули. Просто слагах единия крак пред другия.

Ашли стоеше в далечния край. Поканата включваше написана на ръка бележка и подарък. На бележката пишеше:

Моля те, ела. Ще сме щастливи да те видим. Елате и двамата.

По-нататък пишеше, че кракът й е заздравял добре и че вече тича. Дори връща формата си в таекуондо и обучава младите, макар че можела да вдига крака си само на 75 процента.

Подаръкът беше нов часовник за катерачи, производство на „Сунто“. Наричаха го „Коър“^[1]. Писмото й продължаваше.

Момчетата в магазина ми обясниха, че всички катерачи имат такъв. Измерва температурата, налягането, височината. Дори има компас. Ти си го спечели. Заслужаваш го повече от всеки друг.

Усетих, че не мога да откъсна очи от писмото. Нещо в това „сме“ ме човъркаше.

Наблюдавах я отдалеч. Стойката й подсказваше, че си е върнала самоувереността и че болката е изчезнала. Беше красива. И за пръв път от дълго време не изпитвах угризения, че си го мисля.

Винс стоеше до нея. Изглеждаше щастлив. Солиден. В онази пустош си бях изградил собствена представа за външния му вид, за поведението му. Останах изненадан. Успяла е. И той също беше случил с нея. Ако не беше тя, с Винс можехме да станем приятели.

Стоях незабележим наблизо до сградата, загледан през прозорците. Погледнах новия си часовник. Закъснявах. Притеснен, запремятах пластмасовата кутия в ръцете си. Бях купил два нови диктофона. Един за нея. Един за мен. По най-новата технология двата работеха с дигитална карта с двойно повече памет и живот на батерията. В началото това ме очарова, сега не толкова. Извадих ги от кутийките им, инсталирах батерии на единия и го включих.

Здравей… аз съм. Бен. Получих поканата ти. Благодаря, че си се сетила за мен. Че си ме включила в списъка. Ъъъ… нас двамата. Знам, че си била много заета… Хубаво е, че те виждам да стоиш на двата си крака. Явно добре си се възстановила. Радвам се. Толкова много хора са дошли. Всичките са тук, за да споделят твоя празник.

Исках само да ти кажа, че изпълних обещанието си. Отидох да видя Рейчъл. Занесох й орхидея номер 258 и бутилка вино. Разказах й за пътуването. Говорих й до късно през нощта. Пуснах й записите. Всичките. И спах с нея. Отдавна не го бях правил.

Но за последно.

 

 

Трябваше да я оставя да си иде. Няма да се върне. Дели ни огромно разстояние. Планината помежду ни е единствената, която не мога да прекося.

Мислех, че трябва да го знаеш.

Напоследък често се чудя как да започна отначало. Ергенският живот се оказа по-различен, отколкото си го представях. Чета някои неща от онзи сайт, наречен „Самотен полет“. Иронично, не мислиш ли?

Не е лесно. Рейчъл беше първата ми любов. Моята единствена любов. Никога не съм излизал с друга жена. Никога не съм бил с друга.

Не исках да ти го казвам, защото не беше редно, но… дори в най-ужасното ти състояние, без грим, със счупен крак, с налджиновата бутилка по малка нужда, със закърпено лице… бе много по-хубаво да бъда изгубен в пустошта с теб, отколкото да бъда намерен и сам.

Исках да ти благодаря за това.

Ако Винс не ти говори така, не те поставя на пиедестал, трябва да се замисли. Ако забравя, обади ми се да му напомня. Аз съм експерт по това какво трябва да казва един съпруг.

След Рейчъл… не знаех какво да направя, как да продължа да живея, затова събрах парчетата от себе си, сипах ги в един чувал и ги метнах през рамо. Все едно влачех грамада от камъни на гърба си. Години наред се тътрех с чувала си, впрегнат в хомота си, влачех шейната зад себе си, с миналото, впито в раменете ми.

Тогава отидох на онази конференция, озовах се в Солт Лейк и по причини, непонятни и до днес, ти седна до мен. Чух гласа ти и чувалът ми се изсипа, парчетата от моето аз се разпиляха. И там, проснат и натрошен, си мислех, дори се надявах, че може да се свърши с историята на живота ми, която така и не разказах. Онази, белязаната от болка, записваната с отчаяние… отекваща във вечността.

Но ето че стоя под дърветата, разкъсан на парчета, които никога не ще се съберат в едно цяло. В съзнанието ми изникват всички кралски коне и цялото кралско воинство. И не успявам да ги събера заедно.

… Интересното е, че съм обичал две жени през живота си, но сега не мога да имам нито една от тях. Чудя се какво ли говори това за мен? Искаше ми се да ти подаря нещо, но какво ли би могло да се сравни с онова, което ти ми даде?

Ашли… точно заради това… желая ти… всичкото щастие на земята.

Прикрит от клоните на големия дрян, стоях загледан през прозореца. Наблюдавах я как се смее. На врата й висеше медальон с единствен диамант. Сватбен подарък от Винс. Диамантите й отиваха. Всичко й отиваше.

Оставих диктофона включен, да записва, извадих от джобовете си последните две резервни батерии, привързах ги с ластик, сложих всичко това в кутията, затворих капака, завързах панделката, не оставих визитка, промъкнах се през задната врата и пъхнах пакетчето под камарата от стотици подаръци. След трийсет и шест часа двамата щяха да летят към Италия на двуседмично пътешествие. Щеше да намери подаръка ми, когато се върне.

Прекосих неосветената градина, качих се на колата си и потеглих на юг, надолу по магистрала I-75. Нощта беше топла, затова карах на отворени прозорци. Плувнал в пот. Това не ми пречеше.

Когато се прибрах, се преоблякох, взех втория нов диктофон и излязох на плажа. Стоях дълго време. Вълните и пяната се плискаха около краката ми. Въртях машинката в ръце и се борех със себе си какво да кажа, как да започна.

Когато първите слънчеви лъчи огряха хоризонта, натиснах бутона за запис, направих три крачки и захвърлих диктофона надалеч. Той се завъртя във въздуха и изчезна на светлината на деня в пяната на вълните на отлива.