Чарлс Мартин
Планината помежду ни (52)

51.

Събуди ме котешко мяучене на верандата. Бяха се завърнали в пълен състав. Бяха довели и приятели. Красив черен котарак с бели лапички. Кръстих го Чорапчо. Втората беше игрива, мъркаше под носа ми. С дълга опашка, дълги мустаци, неспокойни уши. Постоянно се умилкваше в краката ми и скачаше в скута ми. Нарекох я Ашли.

Взех си почивен ден. Прекарах го у дома. Подпирах се на парапета с чаша топла напитка в ръце, загледан в океана, заслушан във вълните, бъбрех с котките. Ослушвах се за смях. Ашли винаги беше наблизо. И котката, и споменът за жената. Отново се върнах в пустошта и скоро след като се мръкна, потънах в сън. Сънувах я в гондола заедно с Винс под следобедното слънце на Венеция. Сгушена до него, ръката му обгръщаше раменете й. И двамата бяха загорели, а тя изглеждаше щастлива.

Не ми допадна видяното.

Надигнах се от канапето няколко часа преди съмване. Пълната луна висеше ниско над хоризонта, гребените на вълните проблясваха на светлината й, а сянката ми се плъзгаше по плажа. Завързах обувките си. Топлият бриз ме галеше. Над главата ми тихомълком прелетя ято пеликани, рееха се във формата на стрела и сенките ни се пресякоха.

Обърнах се по посока на вятъра, който ме насочи на юг. Имаше отлив и целият плаж беше на мое разположение. Тичах час, после два, следвах каменистия бряг. Една-единствена пътечка на костенурка водеше от водата към дюните. Снасяше яйца.

Когато в далечината зърнах Сейнт Огъстин, се обърнах, сложих очилата си „Оуклис“ и поех към дома. Слънцето се издигаше, вятърът духаше в гърба ми. Нямаше студ, проникващ навсякъде сняг, бяла шир, глад, тежка шейна и може би най-важното — гласа на Ашли.

На половината път към вкъщи се натъкнах на костенурката майка. Изтощена от нощния си труд. Беше голяма, стара и дълбаеше дълбоки следи от гнездото до водата. Първата вълна я заля, тя се гмурна, изплакна пясъка, после се понесе и загреба по водната повърхност. Черупката й проблясваше. След няколко минути изчезна. Костенурките карета могат да живеят почти двеста години. Струва ми се, че тази е старата ми позната.

Наблюдавах я, докато изчезна от погледа ми. Така посрещнах и залеза, и изгрева.

Странно. Не бях очаквал това.

Минах през входа на национален парк „Гуана Ривър“ и къщата изникна пред очите ми. Намалих темпо, подтичвах леко и накрая просто ходех. Ребрата ми бяха зараснали. Дишах дълбоко. Отново бях здрав. Юлското слънце се бе издигнало високо и прежуряше. Водата изглеждаше като синьо търкалящо се стъкло. Няколко делфина си играеха близо до брега, от костенурката майка нямаше следа. Но щеше да се появи. В следващите седмици плажът щеше да гъмжи от нейните следи.

 

 

Не чух стъпките. Изневиделица ръка докосна рамото ми. Познах я по вените и по луничките на мястото на часовника.

Обърнах се и насреща ми стоеше Ашли. С грейка, шорти, маратонки „Найк“. Очите й бяха зачервени, влажни. Изглеждаше сякаш е прекарала безсънна нощ. Тя поклати глава и посочи зад гърба си към Атланта.

— Очаквах да се появиш. Като не те видях, аз… аз не можах да спя, затова взех да разглеждам подаръците. Отварях онези, които ми се виждаха интересни. Търсех начин да откъсна мислите си от… днешния ден. — Тя хвана ръцете ми в своите, после ме тупна с юмрук в гърдите. На лявата й ръка нямаше халка. — Докторът ми препоръча да започна отново да тичам.

— Добра идея.

— Не обичам да тичам сама.

— Нито пък аз.

Тя зарови върха на маратонката си в пясъка. Скръсти ръце на гърдите си, присви очи към издигащото се слънце и каза:

— Бих искала да се запозная с Рейчъл. Ще ме заведеш ли?

Кимнах.

— Сега ли?

Обърнах се и тръгнах по плажа. Изминахме три километра. Къщата, която й бях построил, стоеше сред дюните, засенчена от ниски дъбови издънки и треви.

След завръщането си бях оградил с розова лента десет гнезда на костенурки в близост до дюните.

— Гнезда на костенурки? — веднага ги забеляза Ашли.

Кимнах.

Минахме между дюните, нагоре по пътеката. Пясъкът беше мек. Наподобяваше сняг. Дръпнах връзката с ключа от врата си и отключих, повдигнах увисналите лиани на жасмина, с които също трябваше да се заема, и отворих вратата.

Заради летните жеги цялата къща — стени, под, всичко беше облицовано или направено от мрамор. Остъклената градина на горния етаж се показваше с пълния си блясък лете. Повечето орхидеи бяха отрупани с цвят.

Поканих Ашли да влезе.

Рейчъл лежеше отляво. Майкъл и Хана отдясно. Ашли покри устата си с ръце.

— Ашли, запознай се с Рейчъл. Рейчъл, това е Ашли.

Ашли коленичи и погали мраморната плоча с пръсти. Докосваше гравираните букви на името й, датите. Върху плочата, там, където би трябвало да са скръстени ръцете й, бяха поставени седем диктофона. Всичките покрити с прах. Освен един. Онзи, който носех със себе си в планината. Ашли го взе, завъртя го в ръка, после го върна при другите. В горната част, където трябваше да е лицето й, лежеше якето ми, сгънато като възглавница.

Седнах долу с гръб към Рейчъл, с лице към близнаците. Вдигнах поглед нагоре към цветовете на орхидеите, облени от светлината, проникваща през стъкления купол.

— С Рейчъл очаквахме близнаци. Тя получи онова, което се нарича частичен аборт. Плацентата започва да се отлепва от стената на матката. Сложихме я в пълен покой на легло с надеждата да го овладеем, но поради независещи от нея причини положението се влоши. Беше като ходеща бомба.

Опитах се да я вразумя. Обяснявах й, че когато плацентата се откъсне напълно, ще убие и нея, и близнаците. Лекарят й и аз настоявахме да прекратим бременността. А тя ни гледаше като побъркани и ни питаше: „Как така ще ми ги отнемете?“.

Исках да имам Рейчъл и ако това означаваше, че бебетата трябва да изчезнат, тогава така и щеше да бъде. Щях да ги върна на Господ. Двамата с нея щяхме да си създадем други. Исках да остареем заедно, да се шегуваме за дълбоките си бръчки. Тя също го искаше, но проблемът беше, че имаше шанс… нищожен шанс… децата да оцелеят. И всичко да се размине.

Може би щеше да има по-голям късмет на рулетка, но тя реши да заложи, дори с най-малка вероятност за успех, на децата ни. Казвах й: „Върни ги на Бог. Той ще знае как да ги устрои“. Тя обаче упорито отказа с думите: „Това е наша отговорност“. Побеснях, изразих съмнение в любовта й, крещях, хвърлях предмети из къщата, но тя не отстъпи. Онова нейно качество, което най-много ме привличаше, тогава ме хвърли в пълно отчаяние.

Не спирах да крещя: „Какво против би могъл да има Бог? Как би могъл да те обвинява? Сигурен съм, че би разбрал“. Но тя не искаше и да чуе. Просто погали корема си и отвърна: „Бен, обичам те. Но няма да мога да живея до края на живота си с вина за съдбата на Майкъл и Хана. С мисълта, че са могли да оцелеят, че е имало някакъв шанс, а аз съм им го отнела“.

След тези думи обух маратонките си и излетях през вратата. Имах нужда от този среднощен крос, за да избистря главата си. Когато телефонът ми звънна, аз… го включих на гласова поща. Не мога да ти опиша колко пъти съм…

Наведох се и прокарах пръсти по имената на Майкъл и Хана.

— Предполагам, минути след моето излизане тя е получила разкъсването. Успяла е да се обади на 911, но бяха пристигнали твърде късно. Не че са могли да направят нещо. Два часа по-късно аз се прибрах. Около къщата светеха светлини на полицейски коли и линейки. Полицаи сновяха в кухнята, разговаряха по радиопредаватели. Телефонът звънна. Обаждаха се от болницата. Непознати хора стояха около мен… Закараха ме до моргата. За да я идентифицирам. В опит да я спасят бяха предприели спешна операция и бяха извадили близнаците. Бяха ги положили до нея. Сгушени в обятията й. Гласът, който чу от гласовата поща в самолета, беше нейният. Това съобщение ми бе оставила сигурно секунди преди да се случи най-лошото. Запазих го на различни места, за да мога да си го изпращам. Почти всеки ден. Да ми напомня, че въпреки всичко, което й бях наговорил, тя ме е обичала.

Погледнах Ашли. Лицето й бе обляно в сълзи.

— Веднъж ме попита какво не може да се прости? Думите. Думите не можеш да върнеш обратно, защото човекът, на когото си ги казал, ги е отнесъл в гроба си преди четири и половина години.

Огледах се и посочих с ръка мраморните саркофази.

— Обикновен гроб ми се струваше недостатъчен, затова им построих това. Положих ги заедно. Направих оранжерията отгоре, за да може тя да вижда орхидеите си. А нощем — звездите. Знаех, че би й харесало. Дори окастрих клоните на дърветата, за да не спират светлината. Понякога оттук се вижда Голямата мечка. Друг път — луната.

Много нощи идвам тук, облягам се на нея, галя с ръка плочата на близнаците, докосвам буквите на имената им и… слушам себе си как й разказвам нашата история. — Посочих с глава диктофоните. — Разказвам я много пъти, но краят винаги е един и същи.

Устната на Ашли затрепери. Държеше ръката ми в своите. Сълзите й капеха по мрамора. Върху хилядите засъхнали мои.

— Трябваше да ми кажеш. Защо не го направи?

— Толкова пъти ми се искаше да спра да влача шейната, да се обърна и да излея душата си, да ти разкажа всичко, но… теб те очакваха толкова много неща. Всичко беше пред теб.

— Трябваше да ми кажеш. Дължиш ми го.

— Правя го сега. Тогава не можех.

Тя положи ръка на гърдите ми, после обгърна шията ми с ръце и притисна лицето си до моето. После го обхвана с длани.

— Бен?

Не отвърнах.

— Бен?

Разтворих устни, приковал поглед в Рейчъл, и си наложих да прошепна:

— Толкова… съжалявам.

— Тя ти е простила — усмихна се Ашли — още в мига, в който си го изрекъл.

Прошката е трудна работа. И да я дадеш… и да я приемеш.

 

 

Седяхме там дълго време. През стъкления купол над нас забелязах да прелита ято пеликани. После друго от орли рибари. Навътре в морето, отвъд прибоя, делфини в групи по шест и осем плуваха на юг.

Ашли понечи да каже нещо, но замълча. После пробва пак, но не можа да намери точните думи. Накрая изтри очи, положи глава на гърдите ми и прошепна:

— Дай ми всички парчета.

— Прекалено много са. Не съм сигурен дали някога ще могат да се съберат заедно.

Тя ме целуна.

— Позволи ми да опитам.

— Най-добре ще е за теб да ме оставиш и да…

Тя едва се усмихна.

— Няма да те оставя. Няма да си тръгна сама. Няма да понеса да те виждам всеки път, щом затворя очи.

Дълбоко в себе си бях очаквал да чуя това. Нуждаех се да знам, че заслужавам тези думи. Че независимо как се чувствам, любовта може да ме намери и сграбчи отново. Че може да ме спаси от изпепеляване. Останахме там няколко часа, загледани в океанската шир.

После станах и целунах мраморните плочи на Рейчъл и близнаците. Този път нямаше сълзи. Не се сбогувах. Само си давах пауза. Помахах им през мъглата, през дима, докато образите им избледняха.

Излязохме, заключих и тръгнахме през дюните. Държах ръката й, на която липсваше брачната халка, в своята. Тя ме спря, сбърчила вежди. Избърса носа си с ръкав.

— Върнах пръстена на Винс. Обясних му, че много го харесвам, но… Мисля, че той прие истината с облекчение.

Стояхме на последната дюна, загледани към плажа. На юг, вдясно от нас, в едно от гнездата се беше излюпило поколение. Стотици малки следи водеха към водата. Вълните и пяната ги заличаваха постепенно. Навътре във водата, зад прибоя и белите гребени на вълните, се виждаха множество лъскави черни кръгчета оникс, които се носеха по водната повърхност. Блестящи като диаманти.

— Да започнем полека. Много отдавна не съм тичал… с някого до себе си. Не съм сигурен как ще се почувстват краката ми.

Тя ме целуна с топли, влажни, треперещи устни.

— Накъде?

Усмихна се насреща ми с блеснали на слънцето очи.

— Няма значение. Ти си истинският бегач, не аз, и не знам дали бих издържала твоето темпо. Нито като бързина. Нито като разстояние.

— ЛСД.

— Какво?

— Лесни спокойни дистанции. При които разстоянията са без значение. Само времето е важно. От друга страна, колкото по-бавно, толкова по-добре.

Тя обви ръце около кръста ми, притисна се към мен и се засмя.

— Щом казваш, но по-добре да поемем през Атланта.

— През Атланта ли?

— Ще трябва да поговориш с баща ми.

— Така ли?

— Аха.

— Не си ли вече голяма за такива сцени?

— Не помниш ли — аз съм южнячка, единствена дъщеря.

— Какво е отношението му към лекарите?

— Не особено добро — разсмя се тя.

— Леле. С какво се занимава?

— Адвокат е по медицински жалби.

— Сигурно се шегуваш?

— Не се притеснявай, теб те харесва.

— Откъде знаеш?

— Чете историята.

— Каква история?

— Онази, която написах и стана сензация — тя погледна часовника си, — тази седмица.

— Къде?

— Навсякъде — небрежно сви рамене тя.

— Разкажи подробно.

— Подробно — завъртя очи тя.

— За какво се разказва в нея?

— За едно пътуване, което предприех… неотдавна.

— И аз ли съм там?

— Ами да. — Тя хукна напред, а смехът й се носеше като ехо след нея. — И двамата сме там.

Усукваше ръце, така губеше прекалено много енергия. А и крачката й беше твърде къса, може би с пет-шест сантиметра. И натискаше прекалено пръстите на краката си. Кривеше стъпалата си навътре. И наблягаше на левия си крак. И…

Затова пък възприемаше бързо. Щяхме да поправим всичко. Нямаше да отнеме много време. Наранените хора се нуждаят от малко време да се съберат.

Толкова дълго бях носил парчетата на разбитата си душа. Понякога бях пускал по няколко, като трохи. За да намирам обратния път към дома си. После се появи Ашли и събра парчетата, и някъде между морското равнище и три хиляди метра над него картината взе да добива очертания. Отначало бяха неясни, но постепенно се избистриха. Недостатъчно, но тези работи изискват време.

Може би всеки от нас някога е бил едно цяло. Ясен образ. После се случва нещо, което ни пропуква. И оставаме наранени, разкъсани и разпилени. Някои от нас се разбиват на стотици, други на десетки хиляди парченца. Някои са остри, контрастиращи. Други в различни нюанси на сивото. Трети откриват, че им липсват цели парчета. А някои установяват, че имат в излишък. При всички случаи сме убедени, че не можем да се възстановим.

После се намира някой, който сглобява парчетата или открива и ни връща загубените. Процесът е тежък, болезнен, няма преки пътеки. Може да си мислите, че има, но това е измамно.

Понякога, докато вървим през местопроизшествието, докато газим през разпилените парчета, забелязваме, че се събират все по-големи части. Долавяме нещо смътно с периферното си зрение. За миг се спираме. Чудим се. Може би… дали е възможно?

Рисковано е и за двама ни. Ти трябва да се надяваш и сляпо да вярваш в образ, който не можеш да видиш, а аз трябва да ти се доверя, че ще се справиш с мен.

Точно в това е тънкостта на събирането на парчетата.

* * *

Ашли тичаше напред по плажа. Слънцето осветяваше гърба й. Стъпки по мокрия пясък. Потта проблясваше по бедрата й, капки се стичаха по прасците й.

Виждах едновременно и двете — Рейчъл сред дюните, Ашли на плажа. Странно. Не проумявах как е възможно това.

Ашли се завърна. Задъхана, ту се смееше с глас, ту само се усмихваше. Повдигна вежди, хвана ме за ръка и ме дръпна.

— Бен Пейн?

Сълзи се стичаха по лицето ми. Не можех да си обясня защо. Не се и опитвах.

— Да?

— Когато се смееш… ми се иска да се смея. А когато плачеш… — тя избърса сълзите от лицето ми, — аз също искам да плача. Няма да те изоставя… няма — прошепна ми.

Преглътнах. Как ли ще се живее? Тогава откъм дюните долетя един спомен. Слагай единия крак пред другия.

Може би събирането на парчетата е постоянен процес. Може би е нужно време лепилото да стегне. Както костите имат нужда от време да зараснат. Може би няма нищо лошо в това, че бъркотията, наречена „аз“, е в процес на обработка. Може би трябва да вървя дълго и тежко, докато се измъкна от местопроизшествието. Може би всеки от нас измерва разстоянието по различен начин. Може би любовта е по-голяма от моята бъркотия.

— Може ли… малко да повървим? — едва чуто попитах.

Тя кимна и тръгнахме. Първо изминахме километър, после два. Нежният бриз полъхваше. Стигнахме спасителния пост и се обърнахме.

Тя ме подкани. Бризът вече духаше в гърбовете ни.

— Хайде… готов ли си?

Подхванахме лек тръс. Чувствах се слаб — бях забравил, че имам тези мускули. Скоро след това се втурнахме уверено напред.

Тичахме дълго.

Някъде по трасето, докато капки пот се стичаха по пръстите на ръцете ми, а солта щипеше очите ми, докато дишах дълбоко, ритмично и чисто, а краката ми едва докосваха земята, усетих как натрошените ми парчета се слепват едно за друго.