Чарлс Мартин
Планината помежду ни (44)

43.

Потеглихме отново по светло. Ашли не спираше да бърбори, а аз се опитвах да се съвзема от дългия преход предишния ден. А отгоре на всичко пътят ни тръгваше по високото. Плавно лъкатушеше и се виеше нагоре по планината, която наблюдавах от два дни. Заради големия наклон и мокрия лепкав сняг тегленето на шейната ставаше все по-трудно. Стегнах каишките на снегоходките, пъхнах ръце под коланите и напънах напред. Отне ми три часа да измина по-малко от километър. До обед бяхме отхвърлили три-четири километра общо и вероятно бяхме изкачили отново триста метра.

А пътят продължаваше все по-нагоре. И снегът се забиваше в лицето ми.

На здрачаване бяхме изминали десет километра, но се чувствах напълно изтощен, а мускулите на краката ми пулсираха. Нуждаех се от по няколко секунди почивка преди всяка следваща стъпка. Надявах се, че ще намерим друг заслон, ала напразно, а нямах сили да продължа да търся.

Избрахме да лагеруваме под една извисяваща се към небето трепетлика. Завързах платнището около ствола й, прикрепих другия край към шейната, постлах едно одеяло на снега, поставих раницата си отгоре и заспах, преди главата ми да докосне земята.

Събудих се посред нощ. Сипеше се сняг, който се трупаше върху платнището и го опъваше. Избутах го отдолу и изтърсих снега. Отхапах парче студено месо, отпих вода и подадох глава навън. От север облаците отминаваха. Нахлузих обувките, завързах снегоходките и излязох да обиколя, като се изкатерих на още стотина метра. Пътят се виеше още повече към върха на планината. Единствената окуражаваща мисъл бе, че щом се изкачваме нагоре, после ще слизаме надолу. Пътят правеше остър завой наляво и аз се прегънах да си поема въздух. Краката ме боляха и се схващаха на къси интервали.

Изправих се и се загледах в тъмното. Облаците се стелеха ниско и прихлупваха планинския хребет. Поредното усложнение. Отвъд, може би на около двайсет-трийсет километра, се проясняваше. Присвих очи. Отне ми секунда да осъзная какво виждам.

Развързах платнището, сгънах го и стреснах Ашли. Тя подскочи.

— Какво? — извика. — Какво става?

— Искам да видиш нещо.

— Сега ли?

— Да.

Надянах коланите и задърпах нагоре. Разстоянието, което бях изминал сам за петнайсет минути, сега ми отне час. Вървях бързо и се надявах, че небето ще остане ясно още няколко минути. Надявах се тя да има шанс да го види. Мускулите на корема и жилите на врата ми ме боляха, едва си поемах дъх, коланите се впиваха в раменете ми.

Заобиколихме ъгъла, издърпах я до ръба на скалата и изчаках облаците да се разсеят отново. Прониза ме вятър. Облякох якето си. След няколко минути облаците отлетяха и гледката се проясни. Посочих с пръст.

Електрическа крушка просветваше на около шейсет-седемдесет километра пред нас. А зад нея, малко по̀ на север, се издигаше един-единствен стълб пушек.

Тя стисна ръката ми и никой от нас дума не продума. Вятърът довяваше облаци, после ги прогонваше. Погледнах компаса. Търпеливо изчаках стрелката да се успокои, за да отчета точните данни. Триста петдесет и седем градуса — почти чист север.

— Какво правиш? — попита Ашли.

— Застраховам се за всеки случай.

Останахме да наблюдаваме до края на нощта, с надеждата да се появят още пролуки в облаците. Далечната светлина имаше оранжев оттенък, което ме караше да мисля, че вероятно е улична лампа или дежурно осветление на някаква постройка. Нещо достатъчно голямо, щом се вижда толкова отдалеч. Най-сетне, когато слънцето се подаде от изток, изгубихме гледката от поглед и светът отново се превърна в безкраен бял килим.

Пътят ни бе изкачил отново на три хиляди метра височина. Нуждаех се от сън, ала знаех, че няма да мога да заспя. Бях твърде развълнуван. Безмълвно се повлякохме по снега. Мислехме за видяното в далечината. За света някъде там, в който има електричество, топла вода, храна, микровълнови печки и кафе-барове.

Достигнахме планинско плато. В продължение на няколко километра сякаш вървяхме по върха на света. Вятърът не утихваше, вееше насреща ни, щипеше лицето ми. Въздухът беше разреден. Крачех напред с главата, безчувствен, отмалял от оскъдния кислород, броящ километрите в съзнанието си. Може би оставаха още седемдесет километра.

Вървях и броях на обратно. Говорех на себе си.

— Седемдесет и един до крушката… седемдесет до крушката…

Когато стигнах шейсет и девет, озовахме се на седловина на върха на хребета. Нещо като котловина, защитена от вятъра. Докато я прекосявахме, попаднахме на заслон. Този беше по-голям от предишния. Една стая, три метални легла с матраци, камина и дърва, достатъчни за цяла зима. Над вратата имаше надпис: „Рейнджърска хижа“. Вътре видях същата ламинирана табела, каквато имаше и в предното ни убежище.

Благодарение на запалителната течност, която бяхме отмъкнали от хижата, лесно запалихме огъня. Стъкмих дървата, полях ги и запалих външния край. Пламъкът лумна, подхвана към вътрешността и се разгоря. Щом се уверих, че се разпали, свалих мокрите си дрехи и ги прострях на рамките на леглата. Настаних Ашли, после се тръшнах на другото легло и не помня кога съм заспал.