Чарлс Мартин
Планината помежду ни (4)

3.

Гроувър се бе настанил на мястото си пред контролното табло със слушалки на ушите, натискаше бутони и въртеше копчета.

— Готови ли сте?

— Гроувър, това е Ашли Нокс, писателка от Атланта. Ще се омъжва след четиридесет и осем часа, та си помислих, че можем да я вземем с нас.

— Удоволствието е мое — отвърна той, докато поемаше чантите й да ги натовари.

Натъпка багажа ни зад задната седалка, което предизвика любопитството ми.

— Нямаш ли багажник в опашката?

Той отвори малка вратичка в задната част на опашката и се ухили.

— В момента е заето — посочи яркооранжева машинария с акумулатор. — Нарича се ААП.

— Приличаш на доктор с тези акроними.

— Автоматичен авариен предавател. В случай на удар, при натиск по-силен от тринайсет килограма, изпраща авариен сигнал на честота 122.5. Така другите самолети разбират, че имаме проблем. Диспечерите улавят сигнала, два самолета триангулират местонахождението ни и изпращат кавалерията на помощ.

— Тогава защо им отне толкова дълго да открият самолета на Стив Фосет?

— ААП не са устроени да понасят удари при скорост над триста и двайсет километра в час.

— Разбирам.

Качихме се в самолета и той затвори вратата след нас. Включи мотора, докато ние с Ашли си слагахме слушалките, които висяха над главите ни. Оказа се прав — беше си тесничко. Бедро до бедро.

Излязохме от хангара. На път към пистата той продължи да човърка още копчета, да движи кормилото между коленете си и да върти ключове. Не разбирам от самолети, но Гроувър ми приличаше на човек, който би могъл да управлява това нещо и насън. На конзоли от двете страни на контролното табло бяха монтирани джипиес устройства.

Понеже съм си любопитен по природа, го потупах по рамото и попитах:

— Защо са две?

— За всеки случай.

Пак го потупах.

— За всеки случай, ако какво?

Той се разсмя:

— Ако единият ми откаже.

Докато той се занимаваше с предполетните операции, аз набрах гласовата си поща. Имах едно съобщение. Притиснах телефона до ухото си.

„Хей… аз съм — гласът й звучеше приглушено. Уморено. Сякаш току-що се бе събудила. Или плачеше. Дочувах прибоя на океана. Ритмичното плискане на вълните по брега. Това означаваше, че стои на верандата. — Не обичам да си тръгваш. — Въздъхна дълбоко. Замълча. — Знам, че се тревожиш. Недей. След три месеца всичко ще е забравено. Ще видиш. Ще те чакам — опита да се засмее. — Всички ние ще те чакаме. За кафе на плажа. Връщай се бързо… Обичам те. Всичко ще се нареди. Довери ми се. И нито за миг не си помисляй, че те обичам по-малко. Обичам те все така силно. Дори повече. Знаеш го… Не ми се ядосвай. Ще се справим. Обичам те. От цялото си сърце, обичам те. Връщай се бързо. Ще се срещнем на плажа.“

Изключих телефона и останах загледан през прозореца.

Гроувър ме погледна с крайчеца на окото си и леко натисна напред кормилото, продължихме по битумната настилка. Подвикна ми през рамо:

— Искаш ли да й се обадиш?

— Какво?

Той посочи мобилния ми телефон.

— Искаш ли да й се обадиш?

— Не… — махнах небрежно с ръка, пъхнах телефона в джоба си и се загледах в бурята навън. — Няма проблем. — Чудех се как ли е чул думите й през вибрациите на перката. — Имаш добър слух.

Той посочи микрофона, свързан към моите слушалки.

— Микрофонът ти прехвана гласа й. Все едно говореше в ухото ми. — После кимна към Ашли. — В такъв малък самолет няма тайни.

Тя се усмихна, потупа слушалките си и кимна, като внимателно следеше работата му с контролното табло.

Той намали и почти спря.

— Мога да почакам, докато й се обадиш.

— Не… наистина, всичко е наред — поклатих глава аз.

— Контролна кула, тук е едно-три-осем-браво, искам разрешение за излитане — изрече той в микрофона.

Изминаха няколко секунди и някакъв глас се обади в слушалките ни:

— Едно-три-осем-браво, излитането разрешено.

— Това устройство има ли радар за времето? — посочих аз джипиеса.

Той натисна някакъв бутон и екранът показа нещо, наподобяващо картината на синоптичния канал в терминала. Същото зелено петно се придвижваше от ляво надясно и бързо ни настигаше. Гроувър почука с пръст по екрана.

— Това тук е страшна работа. Много сняг ще падне от тоя зелен облак.

Две минути по-късно вече се носехме във въздуха и набирахме височина. Той се обърна към нас двамата по микрофона:

— Ще се изкачим на три и половина километра и ще прекосим около осемдесет километра в посока югоизток през долината Сан Хуан към езерото Струбери. Покаже ли се то, поемаме на североизток през високопланинския масив Юинтас и кацаме в Денвър. Продължителността на полета е малко повече от два часа. Настанете се удобно, отпуснете се и се чувствайте свободни да се поразтъпчете из кабината. Храната и развлеченията ще ви се предоставят веднага.

Всъщност бяхме натъпкани като сардини в консерва.

Гроувър се пресегна и извади от джоба на вратата две пакетчета пушени бадеми, които ни подаде през рамо, и започна да си пее „Отлитам“.

Спря насред изречението.

— Бен?

— Да.

— От колко време си женен?

— Тази седмица ще станат петнайсет години.

Ашли шумно изсумтя.

— Признай си… все още ли е така вълнуващо, или е просто навик? — Това беше нещо повече от въпрос.

Гроувър се разсмя.

— Женен съм почти петдесет години и, повярвай, става все по-хубаво. Не по-лошо. Не скучно. Днес я обичам повече, отколкото в деня на сватбата ни, когато стоях под юлското слънце и потта се стичаше по гърба ми, и си мислех, че това не е възможно.

Тя ме погледна.

— Какво ще кажеш? Имаш ли планове?

— Мислех да й занеса цветя — кимнах аз, — да отворя бутилка вино и да се любувам на плисъка на вълните по пясъка.

— Още й подаряваш цветя?

— Всяка седмица.

Тя се обърна ребром, приведе глава и повдигна едната си вежда с тънка крива усмивчица — типичната поза на жена, която не вярва на нито една твоя дума.

— Носиш й цветя всяка седмица?

— Да.

— Браво на теб — изстреля Гроувър.

— Кои са любимите й? — Журналистката в нея не мирясваше.

— Орхидеи в саксии. Само че те не цъфтят винаги когато ти трябват, затова, ако не намеря орхидея, отскачам до един цветарски магазин до болницата и й купувам нещо цъфтящо.

— Ама сериозно ли?

Кимнах.

— И какво прави с толкова много орхидеи? — учудено поклати глава тя. — Моля те, само не ми казвай, че просто ги хвърляш.

— Построил съм й оранжерия.

— Оранжерия ли? — Едната вежда се повдигна отново.

— Точно така.

— Колко орхидеи имате?

— Последния път ги изкарах двеста петдесет и седем — небрежно свих рамене аз.

Гроувър не сдържа смеха си.

— На това му се казва истински романтик. — После добави през рамо: — Ашли, къде се запозна с твоя годеник?

— В съдебната зала. Пишех материал за процеса на известна личност в Атланта. Той беше адвокат на противната страна. Взех интервю от него. Той ме покани на вечеря.

— Супер. Къде ще отидете на сватбено пътешествие?

— В Италия. За две седмици. Тръгваме от Венеция и приключваме във Флоренция.

Силна турбуленция разтресе самолета.

Тя пое щафетата с въпросите.

— Извинете за любопитството, господин — щракна с пръсти в опит да си припомни името му.

— Наричай ме Гроувър — улесни я той.

— Колко летателни часа имате?

Той рязко наклони самолета надясно, после издърпа кормилото към себе си и ни изстреля нагоре, което качи стомаха ми до гърлото.

— Искаш да знаеш дали мога да ви откарам до Денвър и до сватбата ти, без да заровим нос в планините?

— Ами… нещо такова.

Гроувър завъртя кормилото наляво-надясно, като заклати самолета.

— Със или без военната ми служба?

Бях се вкопчил с побелели кокалчета на ръцете в дръжката над главата си.

— Без — отвърна Ашли, заела същата поза.

Той изправи самолета и го закова като покривка.

— Около петнайсет хиляди.

— А с военната служба? — Тя отпусна хватката си.

— Малко повече от двайсет хиляди.

Въздъхнах с облекчение и пуснах дръжката. Отвътре пръстите ми бяха кървавочервени. Той се обърна към двама ни и долових усмивката в гласа му.

— Сега вие двамата по-добре ли се чувствате?

Кучето изпълзя изпод седалката, скочи в скута му и ни зяпна над рамото му. Ръмжеше и ни налиташе като катерица, пила стероиди. Цялото му тяло беше само мускули, но краката му бяха най-много петнайсетина сантиметра. Сякаш някой му ги беше отсякъл до коленете. Разполагаше с доста голяма лична територия и съдейки по езика на тялото му, в кабината се чувстваше в свои води.

Гроувър се обади:

— Вие двамата, запознайте се с Танк. Моят втори пилот.

— А той колко летателни часа има? — попитах аз.

Гроувър килна глава, помълча секунда-две и отвърна:

— Някъде около три-четири хиляди.

Кучето се обърна и се загледа през предното стъкло. След като задоволи любопитството си, скочи от скута на Гроувър и отново се сви под седалката.

Леко се приведох напред и надзърнах над облегалката към ръцете на пилота ни. Загрубели. Едри. С изпръхнала кожа. Големи кокалчета. Брачна халка, изтъркана по краищата от времето. Стоеше някак хлабаво в основата на пръста му, но за да я свали през възлестата става, щеше да му е нужен сапун.

— За колко време ще стигнем?

Той измъкна от ризата си сребърен джобен часовник и отвори капачето му с палец. От вътрешната страна бе залепена снимка на жена. Погледнах надолу. Джипиесът му бе изчислил времето на пристигане, но имах чувството, че бе навикнал да се подсигурява. Щракна обратно капачето.

— С този насрещен вятър… точно след два часа.

Снимката, която мернах, бе избледняла от времето и напукана, но дори така си личеше, жената на нея бе красива.

— Имате ли деца?

— Пет и тринайсет внуци.

— Не сте си губили времето — разсмя се Ашли.

— Някога беше така — усмихна се той. — Три момчета. Две момичета. Най-малкото сигурно е по-голямо от теб. — Той се извърна и попита през рамо: — Бен, на колко години си?

— На трийсет и девет.

— А ти, Ашли?

— Не знаеш ли, че не е редно да питаш една дама за възрастта й?

— По принцип не е редно и да возя двама души отзад, но понеже съм старо куче, това не ме спира, а и вие двамата добре се справяте.

— Каква е разликата между един и двама пасажери? — потупах го аз по рамото.

— Умните глави от Федералното управление по гражданска авиация ми позволяват да возя само един пасажер на задната седалка.

Ашли се усмихна и вдигна пръст във въздуха:

— Значи това е нелегално?

— Пиши го легално — разсмя се той.

— А като кацнем… къде отиваме — на терминала или в затвора?

Това го развесели още повече.

— Фактически никой не знае, че сте на самолета, така че се съмнявам да ви чакат, за да ви арестуват. Ако са там обаче, ще им кажа, че сте ме отвлекли, и ще искам обезщетение.

— Е, сега ми олекна — погледна ме Ашли.

— Този самолет е конструиран да лети ниско и бавно. И заради това не спазвам ПВП, което ще рече „Правила за визуални полети“.

Нищо не разбрах от казаното, затова попитах:

— Което ще рече?

— Което ще рече, че не трябва да регистрирам полетен план, ако мога да се ориентирам. А аз мога. Което пък значи, че ако не знаят нещо, то не ги засяга. Е? — отметна глава назад, подканяйки с поглед Ашли: — Години?

— Трийсет и четири.

Гроувър впери поглед в контролното табло, после в един от двата джипиеса и поклати глава.

— Дрейфът е убийствен. Задава се сериозна буря. Добре че си знам пътя, иначе вятърът ще ни отнесе — подсмихна се той. — Младоци сте вие двамата. Целият живот е пред вас. Какво не бих дал да съм на трийсет и нещо и да знам колкото сега.

Седяхме необичайно притихнали на задната седалка. Ашли бе сменила позата си. Изглеждаше по-напрегната. Не толкова пленителна. Не се чувствах много удобно с мисълта, че я бях поставил в това положение.

Гроувър усети напрежението ни.

— Ей, вие, не се притеснявайте. Незаконно е само ако ви хванат, а мен никога не са ме хващали. След няколко часа ще сте на твърда земя и ще сте поели по пътя си. — Той се разкашля, прочисти гърлото си и пак се изсмя.

През стъклото виждах нощното небе, което се стелеше над главите ни. Звездите изглеждаха толкова близо, все едно можех да ги докосна.

— Е, добре де. — Гроувър замълча за миг и взе да проверява уредите. Покашля се отново. — Като се има предвид бурята, която се задава отляво, и че сега излезе добър попътен вятър, а също, че нямам кислородни маски, ще трябва да държим височина под пет километра, за да не се приземите с главоболие.

— Но… — обади се Ашли.

— Но — продължи Гроувър — се дръжте здраво, че наближаваме Юинтас.

— Ю-какво?

— Високопланински масив Юинтас. Най-голямата планинска верига, която пресича континента от изток на запад, с нейните милион и триста хиляди акра пустош, където годишно падат между дванайсет и седемнайсет метра сняг, а в най-високите места и повече. Има над седемстотин езера, някои от тях са най-добрите за лов и риболов изобщо.

— Изглежда ми откъснато от света.

— Гледали ли сте филма „Джеремая Джонсън“?

— Един от любимите ми.

Той посочи надолу. Кимна замечтано.

— Точно тук е сниман.

— Шегуваш се?

— Не се шегувам.

Подскачахме все по-силно. Стомахът ми се качи в гърлото.

— Гроувър? Нали ги знаеш онези 3-D пътешествия в увеселителните паркове, където пътуваш, без да мърдаш от мястото си?

Той завъртя кормилото към лявото си коляно.

— Аха.

— Наричам ги повръщащите комети. Същото ли ще стане и тук?

— Няма нищо общо. Прилича повече на увеселително влакче. Просто е забавно. Ще ви хареса.

Той вторачи поглед в предното стъкло, същото направихме и ние. Кучето скочи отново в скута му.

— Голяма част от тази територия е обявена за национален парк, което означава, че не се допускат никакви превозни средства. Затова се смята за едно от най-дивите места на планетата. Прилича повече на Марс, отколкото на Земята. Трудно се излиза оттук, но е голям зор и да влезеш. Ако обереш банка и искаш да се скриеш, това е идеалното място.

Ашли се разсмя.

— От опит ли го знаеш?

Под нас се стелеше безбрежна пустош.

— Гроувър?

— Да.

— Колко далеч можем да виждаме през стъклото?

Той се замисли.

— Може би на около стотина километра.

Не се виждаше нито една светлинка, докъдето погледът ми стигаше.

— Колко пъти си минавал по този маршрут?

Той килна леко глава.

— Повече от сто.

— Значи можеш да го направиш и с вързани очи?

— Може би.

— Хубаво, че да не забършем заснежените върхове.

— Няма страшно… — Той, изглежда, се забавляваше с нас. — Минаваме на цели трийсет метра над тях. Макар че от гледката може свят да ви се завие.

Ашли се разсмя. Гроувър измъкна кутийка с хапчета против киселини от джоба на ризата и тръсна две в устата си, задъвка ги и пак се покашля. Потупа се по гърдите, закри микрофона с ръка и се оригна.

Докоснах рамото му и го попитах:

— Я ми кажи нещо повече за твоята машинка. Откога кашляш така и нагъваш антиацидни хапчета?

Той дръпна кормилото, вирна носа на самолета и се издигнахме над нещо като плато, промушихме се между две възвишения. Луната се показа през левия прозорец и освети застланата в бяло шир под нас.

Известно време той не отговаряше, само се оглеждаше наляво и надясно.

— Не е ли красиво?

— Направо сюрреалистично — възхити се Ашли от името и на двама ни.

— Докторе — започна Гроувър, — миналата седмица посетих кардиолога си. Точно той ми предписа хапчетата против киселини.

— Тогава кашляше ли?

— Ами да. Жена ми настоя да отида.

— Направиха ли ти ЕКГ?

— Аха. Всичко е наред.

— Направи си услуга и иди пак. Може да няма нищо. Но може да има нещо.

— Така ли мислиш?

— Мисля, че си струва да се направи още една проверка.

Той кимна.

— В живота си имам няколко правила. Едно от тях е, че се занимавам само с това, в което ме бива, и уважавам хора, които вършат онова, в което тях ги бива.

— Значи ще отидеш?

— Сигурно утре няма да успея, но ще отида в средата на седмицата. Това достатъчно скоро ли е?

Облегнах се назад.

— Само гледай да е тази седмица? Става ли?

— Разкажи ми за жена си — прекъсна ни Ашли.

Гроувър прелиташе с изключителна прецизност между планинските върхове. Остана смълчан за известно време, после заговори някак приглушено:

— Момиче от Средния запад. Омъжи се за мен, когато имах единствено любов, мечти и страст. Дари ме с деца, остана с мен, когато загубих всичко, повярва ми, когато я уверявах, че всичко ще се оправи. Без да се обиждат присъстващите, но тя е най-красивата жена на планетата.

— Няма място за обиди тук. Какво би посъветвал едно момиче, което след четиридесет и осем часа ще застане пред олтара?

— Когато сутрин отварям очи, тя държи ръката ми. Правя кафе и после тя се настанява до мен, докосва колене до моите, докато го пием.

Явно обичаше да говори и го оставихме, без да го прекъсваме. Не че имахме избор.

А и той се възползва от тази възможност.

— Не очаквам да разберете всичко това — примиренчески сви рамене. — Може би някой ден и това ще стане. Женени сме от дълго време, видели сме много, преживели сме много, но колкото по-дълго обичаш един човек, толкова по-хубаво става. Може и да не ви се вярва, но макар да съм синодален старец, още се паля, като я видя да прекосява спалнята в избелялата си памучна нощница. И с нея е същото — разсмя се. — Въпреки че не нося памучни нощници.

Може да не е така напращяла като на двайсет, може кожата на ръцете й да е провиснала, а задните й части да са малко смъкнати. Може да има бръчки, които не харесва, може клепачите й да са отпуснати, може бельото й да не е така изрязано, както някога, може всичко това да е вярно… но и аз не съм младежът от сватбените снимки. Сега съм побеляло, сбръчкано, мудно, загоряло от слънцето подобие на това момче. Дори да ви прозвучи като клише, но аз се ожених за жена от моята черга. Аз съм нейната половинка.

Ашли отново се обади:

— А какво най-много обичаш у нея?

— Смехът й… винаги ме кара да се усмихна. А когато плаче, по моето лице също се стичат сълзи. — Той кимна. — Не бих заменил това за… за… нищо.

Целият самолет вибрираше от бръмченето на мотора, докато се носехме над планинските върхове и през долините. Гроувър посочи джипиеса, после през стъклото към пустошта под нас.

— Тук прекарахме медения си месец. Катерехме се. Гейл обича да е сред природата. Оттогава идваме всяка година. — Той се засмя. — Имаме каравана „Уинибаго“. Спим в туристически чували. Имаме електрическа кафеварка. Спартански живот.

Размърда се на седалката си.

— Питаш ме за съвет. Ще ти кажа каквото казах и на моите момичета, преди да се омъжат. Омъжи се за човек, с когото ще можеш да извървиш следващите петдесет или шейсет години. Който ще ти отваря врати, ще те държи за ръката, ще ти прави кафе, ще втрива крем в напуканите ти пети, ще те поставя на пиедестал, където е мястото ти. За лицето ти ли се жени, или за платиненорусата ти коса, или ще те обича и такава, каквато ще станеш след петдесет години?

Наруших мълчанието си:

— Гроувър, сбъркал си професията си.

Той се изхили и провери уредите.

— Как така?

— Доктор Фил^[1] ще ти диша прахта. Трябваше да имаш свое телевизионно предаване. Само ти, психотерапевтът, и всеки път по един слушател насреща ти.

Отново последва смях.

— Вие двамата се появихте в хангара тази вечер и видяхте синьо-жълт самолет, пилотиран от свадлив старец със старчески петна по ръцете си и малко заядливо кученце до краката му. Искате бързо да отскочите до Денвър, да се върнете към забързания си, разпределен по часове, засипан от имейли и всевъзможни съобщения живот. — Той поклати глава. — А аз виждам една капсула, която ви издига над земните проблеми и ви разкрива истини, до които не бихте стигнали долу, на земята. Отвежда ви там, където бихте прогледнали.

Той замахна към простора под нас, който сенките завладяваха.

— Всички ние прекарваме живота си, гледайки го през омазани, замъглени, издраскани и често счупени очила. Но това тук — той почука по кормилото, — това ви маха очилата и за няколко кратки мига ви връща нормалното зрение.

— Затова ли обичаш да летиш? — промълви Ашли.

Той кимна и продължи:

— Понякога с Гейл идваме тук и прекарваме два-три часа. Без да си кажем думичка. Не изпитваме нужда да говорим. Без напрежение във въздуха. Тя сяда ей тук, слага ръка на рамото ми и обикаляме над земята. И когато се приземим, светът изглежда както трябва.

Няколко минути не продумахме.

Кашлицата му прекъсна мълчанието ни.

Гроувър изстена някак приглушено, гърлено. Хвана се за гърдите, приведе се напред, свали слушалките и главата му клюмна настрани и се тресна в стъклото. Изви гръб, сграбчи ризата си и я съдра. Хвърли се напред върху кормилото, изви го рязко надясно, после наклони крилото под прав ъгъл към земята.

Планината летеше към нас. Сякаш падахме от маса. Точно преди да се ударим, той изправи самолета, дръпна силно кормилото и скоростта рязко взе да пада. Почти спряхме и помня, че дочух стърженето на върховете на дърветата по корема на корпуса.

После, като че ли го бе правил хиляди пъти, той залепи самолета към планинския хребет като палачинка.

Най-напред се удари опашката, после лявото крило, което се блъсна в нещо и се прекърши. Дясното натежа и заора като котва. Някъде в този момент Гроувър угаси двигателя. Започнахме да се въртим, да се премятаме и опашката се отцепи. След това нещо шумно изпращя, Ашли изпищя неистово, кучето се разлая и полетя във въздуха. Сняг се ръсеше по лицето ми, клони на дървета се трошаха, последва силен удар.

Последното, което помня, бе зеленото петно, пъплещо по синеещия екран на джипиеса на таблото.