Чарлс Мартин
Планината помежду ни (18)

17.

Опитах да преместя вкочаненото тяло на Гроувър. Беше замръзнал в седяща поза. Главата му бе леко килната встрани. Едната му ръка все още стискаше кормилото. Очите му бяха затворени.

Ашли извърна глава.

Отцепих парче от крилото, положих го отгоре и го изтиках навън. Изтеглих го по снега до една морена, покрита със стъпките на планинския лъв. Разчистих снега от камъка и го подпрях на него.

Отдалечих се, броейки. Осемнайсет крачки.

Сложих стрела, прицелих се в натрупания сняг на няколко сантиметра от Гроувър и отпуснах тетивата. Този път не стрелях по нищо конкретно. Разстоянието беше достатъчно, за да позволи на стрелата да лети хоризонтално, а същевременно беше достатъчно близо, за да уцеля мишената си.

Наполеон не спираше да тича напред-назад между мен и Гроувър. Заради куцането си бе изровил улей. Вдигна поглед към мен.

— Няма да позволя нищо да му се случи.

Наполеон се прибра в нашата разпадаща се пещера. Всичко в това място беше лошо. Трябваше да организирам слизането ни на по-ниско, но бях изправен пред два проблема. Първият бе нивото на енергията ми. Щеше да отслабва с всеки изминал ден. Вторият — тъй като бях работил известно време на Западния бряг, където има много планински лъвове, бях виждал какво могат да причинят на нищо неподозиращи хора, при това знаех колко често се случва, така че нямах никакво намерение да прекарам следващите няколко дни, озъртайки се през рамо. Пропълзях обратно вътре.

Лицето на Ашли бе мокро. Самообладанието й се сриваше.

— Какво правиш?

— Ловувам.

— Да не би да използваш Гроувър като примамка?

— Да.

Тя замълча.

— Но ако всичко се получи, както го планирам, нищо няма да му се случи.

— Не че искам да натяквам, но откакто се срещнахме в Солт Лейк, нищо не се получава, както го планираш.

Беше права. Нищо не можех да възразя по този въпрос. Кимнах. Но пък просто знаех, че няма да стоя в пещерата и да чакам онова нещо да се върне. Гроувър можеше да ми даде шанс да променя ситуацията. Може би не в моя полза, но не и в полза на животното.

Ако планът ми се осъществеше, както го бях замислил, за Гроувър нищо нямаше да се промени, нито щеше да стане по-зле от сега. Ако ли не, той така или иначе вече бе мъртъв, просто щях да го погреба, преди Ашли да има възможност да види какво се е случило.

Почти не си говорихме до края на деня. И на нощта. Нито на следващия ден. До настъпването на втората нощ ми се събираха четиридесет и осем часа без нормален сън и вече карах на изпарения. Както и Ашли.

Застудя още повече. Не можех да определя със сигурност каква е температурата, но пронизващият, болезнен студ ми подсказваше, че е под нулата. Събраха се облаци и закриха луната, а това беше лошо. Имах нужда от светлина. Без нея не можех да се целя през мерника.

Към полунощ заваля сняг. Бях изтощен. Заспивах за части от секундата. Виждах силуета на Гроувър на фона на снега. Съдейки по натрупаното отгоре му, имахме нова покривка от десетина сантиметра.

Трябва да съм потънал в дълбок сън, защото се събудих със силно трепване. Наполеон лежеше до мен. Дебнеше. Очите му бяха впити в Гроувър.

Нещо се надвесваше над Гроувър. Нещо голямо. Почти два метра дълго. Ръцете ми бяха премръзнали, но опънах лъка и се опитах да погледна през мерника. Нямаше никакъв шанс да видя каквото и да е в тази тъмница.

— Хайде. Само миг светлина — прошепнах.

Пак нищо. Размърдах лъка, осъзнавайки, че имам само една-две секунди. Ръцете ми се схващаха и имах чувството, че някой е забил копие в гърдите ми. Изкашлях се и усетих вкус на кръв. Силата ми се топеше. Трябваше ми светлина. Ръцете ми трепереха.

Усетих движение до себе си и докосване до крака ми, после чух изщракване — някой изстреля сигнална ракета през отвора на пещерата. Тя излетя в траектория като арка и оранжевият й пламък се разгоря на около три метра над нас. Светлината озари всичко наоколо, плъзнаха сенки. Котката бе положила двете си лапи на ризата на Гроувър все едно танцуваха. Вдигна глава, аз я хванах на мушка, прицелих се в плешката й и натиснах спусъка.

Така и не видях стрелата.

Хвърлих лъка, паднах назад, сграбчих се за гръдния кош и се опитах да дишам. Закашлях се, усетих още кръв в устата си и я изплюх на снега до себе си.

Ашли, легнала вдясно от мен, наблюдаваше какво става навън.

— Избяга — съобщи тя.

— Уцелих ли я? — Лежах превит. Исках да облекча напрежението в гръдния си кош. Спазъмът се простря към гърба ми и още повече затрудни дишането ми.

— Не знам. Стана бързо.

В тъмнината успях някак си да напипам ръцете й.

Лежахме и се борехме за въздух. Бях твърде изтощен, за да я преместя обратно до чувала й, затова я придърпах към гърдите си, преметнах моя чувал върху ни и я притиснах в обятията си. След няколко минути главата й се отпусна на една страна и пулсът й се успокои.

 

 

Разбуди ни настъпващото утро. Наполеон лежеше сгушен помежду ни. Измъкнах се от чувала и видях какво бе направила Ашли миналата нощ. Следите на влачещото се животно ми изясниха всичко.

Трябваше да прегледам крака й, затова надигнах чувала и внимателно прокарах ръка по кожата й. Беше тъмноморава и отокът се бе завърнал. Усетих наболите косъмчета по крака й. Не бяха почиствани десет дни. Пулсът на глезена й беше нормален. Проблемът беше в отока. Кожата беше опъната. Придвижването й миналата нощ я бе травмирало допълнително. Не изглеждаше добре. Беше се върнала в изходно положение. Болката щеше да е силна, но вече нямахме „Перкосет“.

Повдигнах главата й, поставих две таблетки „Адвил“ на езика й, тя отпи вода и ги преглътна.

Подложих чувала на тила й, облякох се, завързах обувките си, заложих стрела в лъка и се приближих до Гроувър. Беше се катурнал. Или беше съборен. Изглеждаше заспал настрани. Кървава диря се бе проточила към скалите. Плътна диря.

Изминаха няколко часа без следа от животното, което можеше да е много добър, но и много лош знак. Ако планинският лъв е бил смъртно ранен, тези няколко часа са му били достатъчни да умре. Ако е бил леко ранен, това време е било достатъчно да събере сили и да се разяри.

Обърнах се към Наполеон и вдигнах длан насреща му в знака „стоп“.

— Стой. Грижи се за Ашли.

Той се пъхна в чувала при нея. Само носът му се подаваше. Дъхът ми излизаше като облаче гъста пара. Носът ме заболя. Студът беше болезнен.

Тръгнах нагоре по скалите, следвах кървавата диря. Нагоре изтъняваше, което беше лош знак. Тънка струйка кръв означаваше неточно попадение и вероятно разярен ранен лъв. След стотина метра виждах само капки тук-там. Спрях да обмисля положението. Вятърът брулеше, пронизваше ме и запращаше пръхкав сняг в очите ми.

На едно открито пространство капките станаха многобройни, нататък продължаваха в широка струя. След още няколко метра се натъкнах на голяма локва кръв, която сочеше, че животното е спряло там. Добър знак. Разрих снега с обувката си. Червеното бе пропило надолу.

Това изглеждаше добре. Поне за нас.

Дирята продължи още около двеста метра през по-малки скали и нискостеблени дървета. Първо забелязах върха на опашката, черното тяло се бе изпружило на снега и се подаваше изпод най-ниските клони. Въздъхнах дълбоко, вдигнах лъка и бавно се доближих до котката. На около два метра от нея се прицелих в главата й и пуснах стрелата. Тя прониза врата. Остана да стърчи само краят й. Животното не помръдна.

Измъкнах стрелата, прибрах я в колчана и седнах на скалата, загледан в котката. Не беше голяма. Може би метър и петдесет от главата до задницата. Хванах лапата й в ръката си.

Малка или не, би ме разкъсала на парчета. Проверих зъбите й. Бяха изтъркани, което обясни защо се бе насочила към лесни жертви.

Знаех, че Ашли ще се притеснява.

Върнах се обратно по стъпките си и я открих в сериозно страдание. Цялата се тресеше и беше на ръба да изпадне отново в шок. Съблякох се по бельо, отворих ципа на чувала й и дръпнах моя до нейния. Легнах и се притиснах до нея, обгърнах я с ръце. Беше лежала и треперила така почти час.

Когато заспа, се измъкнах, увих я в двата чувала и запалих голям огън, заредих го добре с дърва и се върнах при котката. Одрах я, после я изкормих. Така се сдобих с труп на планински лъв — целия мускули и кости, тежеше може би около двайсет килограма, което ни осигуряваше повече от десет килограма месо за ядене. Довлякох го до пещерата, отрязах няколко клона, направих рамка до огъня и провесих ленти месо.

Миризмата я събуди.

Тя надигна глава, подуши въздуха и прошепна хрипливо:

— Искам малко.

Отрязах парче, запремятах го между ръцете си като горещ картоф, взех да го духам и го поднесох към устните й.

Ашли задъвка бавно и го изяде цялото. След няколко минути надигна глава и подложих отдолу част от нейния чувал. Имаше тъмни кръгове под очите. Откъснах още едно парче и й го поднесох, за да може да си гризе по малко. Тя отпусна глава назад, без да спира да дъвче.

— Сънувах най-ужасния сън. Няма да повярваш.

— Пробвай.

— Сънувах, че полетът ми от Солт Лейк е отменен, но се появи някакъв непознат, приятен мъж, малко невзрачен, но въпреки това симпатичен, и ме покани да споделя с него чартърния полет до Денвър. Съгласих се, обаче някъде над безкрайната гориста пустош пилотът ни получи инфаркт и катастрофирахме. Кракът ми се счупи и почти седмица изкарахме само на шепа ядки, утайка от кафе и планински лъв, който първо се опита да изяде нас.

— Невзрачен? Приятен? Приятни наричахме момичетата с качества в гимназията.

— Ти не приличаш на нито един лекар, когото съм срещала. — Дъвчеше бавно. — Най-странното в този сън бе, че се съгласих да се кача на чартърен самолет с напълно непознат. Всъщност с двама. Какво съм си въобразявала? — Тя поклати глава. — Трябва да преосмисля парадигмата си за вземане на решения.

Разсмях се.

— Я ми обясни как точно се прави това.

Трябваше да прегледам крака й на дневна светлина. Тя се страхуваше да гледа, което беше добро решение, тъй като не беше за гледане.

— Имаш късмет, че не си го счупила отново. Краищата на костта тъкмо са слепнали и я държат на място, а ти се хвърляш да размахваш сигнален пистолет. Слава богу, не си разместила костта, но отокът се е разсвирепял.

Кожата й бе бледа и лепкава. Натрупах отново сняг върху подутината и махнах шината, за да облекча кръвообращението, после притиснах стъпалото й към корема си, за да го стопля.

До края на деня дъвкахме печен планински лъв и пихме топла вода. Налагах крака й със сняг и следях количеството течност, която приемаше и изхвърляше. Лежеше вече десет дни и поемаше по-малко от половината от обичайното количество кислород. Притеснявах се от атрофиране на тъканите и инфекция. Ако се стигнеше дотам, не бях сигурен дали би се преборила.

Щом организмът ми усвои протеина, се захванах да масажирам десния й крак — здравия, засилвах кръвообращението, разтягах го, доколкото бе възможно, без да размърдвам счупения. Поддържах деликатен баланс. През деня продължих да режа дълги ивици месо от хищника, нанизвах ги на вечнозелени клонки и ги провесвах над огъня. Няколко пъти излизах да събирам съчки, за да го поддържам, като се отдалечавах все повече от пещерата. До вечерта бях одялал всяко възможно парченце месо от трупа на животното и го бях опекъл. Не беше много, дори не беше особено вкусно, но ни нахрани, набави ни протеини, енергия, а не по-маловажното бе, че си осигурихме запас. Нямаше да се налага да търся храна всеки ден.

Когато се върнах късно следобед, цветът на лицето и страните на Ашли се бе възвърнал. А може би по-важното бе, че очите й бяха влажни, а погледът — бодър.

Оставаха около два часа до смрачаване. Надзърнах през входа и погледът ми попадна на Гроувър, строполил се настрани. Приличаше на съборена статуя. Завързах обувките си.

— Ще съм наблизо.

Тя кимна. Когато минавах покрай нея, се пресегна, сграбчи ме за якето и ме дръпна към себе си. Вторачи се в мен, после наведе главата ми към лицето си и допря устни до челото ми. Бяха топли, влажни и тръпнещи.

— Благодаря.

От толкова близо забелязах колко е отслабнала. Дори измършавяла. Цяла седмица треперене от студ, съчетано с продължителни периоди в шок и липса на храна, неизбежно причиняваха измъчен вид.

— Не знам откъде извади тази сила снощи. Такъв необичаен прилив на сила — отместих поглед — съм виждал само веднъж досега. — Положих длан на челото й, за да проверя дали има треска. — Утре сутрин си тръгваме оттук. Не съм сигурен къде отиваме, но напускаме това място.

Тя пусна ръката ми и се усмихна:

— С първия полет ли?

— Да. При това в първа класа.

Изпълзях навън. Стомахът ми бе пълен и за пръв път от десет дни не чувствах нито глад, нито студ. Огледах се, замислих се. Имаше нещо странно, което не бях забелязвал от дълго време насам. Сякаш нещо се бе промъкнало зад мен, без да го видя. Замислено се почесах по брадата и тогава осъзнах.

Усмихвах се.