Чарлс Мартин
Планината помежду ни (39)

38.

Още два дни изминаха. Три седмици от катастрофата. В един момент ми се струваха като цяла година. В друг — само ден. Странно усещане. Място, на което времето едновременно препускаше и се точеше.

Събудих се напълно отмалял. Хванах главата си с ръце. През последните два дни ядохме заек и два лалугера. Дребна работа. Сега не изразходвахме много енергия, но и не си набавяхме нова. Имах нужда от голямо количество калории, ако исках да измъкна и двама ни оттук. В малката хижа бяхме на безопасно и топло място. Подклаждането на огъня, придремването и играта на „Монопол“ изискваха малко енергия. Но впрегнех ли се в хомота, прекрачех ли прага, всички надежди се изпаряваха. С този студ, треперенето, вятъра, снежните виелици, потенето и физическото усилие, никога не бих се справил на празен стомах.

Трябваше ни храна за няколко дни напред поради простия факт, че не можех да тегля шейната, да се грижа за Ашли и да ловувам едновременно. Трябваше да ловувам сега, да замразявам месото, за предпочитане да натрупам запаси за седем дни и чак тогава да потеглим. Да тръгнем, без да сме подготвени, означаваше да се изложим на опасност от измръзване и гладна смърт.

И бездруго бяхме на крачка от нея.

Ашли се събуди скоро след мен. Протегна се и заяви:

— Все се надявам, че като отворя сутрин очи, ще видя, че си ни измъкнал от това място, че сме в света, където нощем се чува свиренето на влаковете, където ароматите на „Старбъкс“ ме омайват на път към офиса и където най-важните ми битки са с гнева по шосетата и телефона ми, който звъни по-често, отколкото бих искала, и където… — размърда се с болезнено изражение — съществува „Адвил“. И… — разсмя се тя — където се намират еднократни самобръсначки и крем за бръснене.

Вече бях привикнал към този смях. Почесах се по лицето, обрасло с гъста брада.

— Амин за всичко това.

Тя отново легна.

— Давам хиляда долара за бъркани яйца, печена филийка, настъргано сирене — много сирене — и пикантна наденица. — Ашли вдигна пръст във въздуха. — Накрая кана кафе и датска бутерка с крем.

Отидох в кухнята да кипна вода. Стомахът ми стържеше.

— Не ми помагаш особено.

Захванах се да масажирам краката на Ашли, окуражен от видимо доброто им оросяване и липсата на оток. Настаних я на шезлонга и й казах:

— Ще отсъствам цял ден. Може да се върна по тъмно.

Тя кимна разбиращо, гушна Наполеон в скута си, а аз оставих пъзела до нея. Сложих спалния чувал в раницата си, завързах снегоходките, взех лъка и брадвичката и потеглих към брега на езерото. Взех и макарите на Гроувър, в случай че остане време да хвърля въдица в езерото.

Бе излязъл вятър, който навяваше снега. Дребни ледени снежинки се въртяха и бодяха лицето ми. Заобиколих езерото и се насочих към мястото, където бях забелязах женския лос и малкото й преди няколко дни. Малкото щеше да ни храни цели две седмици.

Вървях по брега и заложих два капана там, където следите показваха оживено движение на животни. Нарязах клони и разхвърлях парчета дърва, за да стесня пътеката, после закачих примки точно над повърхността на снега.

Когато стигнах до отсрещния бряг, попаднах на голяма площ отъпкан от лосове сняг. Следите не отвеждаха в определена посока, а подсказваха, че животните са стояли и са се хранили. Не беше трудно да се досетя. Лосовете отиват на езерото и се хранят с клонки, провиснали там, където лете се плиска водата. Снегът и замръзналата в лед вода им позволяваха да се добират до повече клони.

Имах нужда от прикритие, място, където да се приютя. Езерото бе оградено от борове, смърчове, ели и трепетлики. Избрах си една трепетлика близо до следите — на около трийсетина метра от мястото, където идваха да се хранят. Клоните на дървото се свеждаха до земята. Изрязах част от тях и ги преплетох с останалите, за да ги сгъстя и животните да не могат да ме виждат отзад, после изкопах снега около ствола и го натрупах под клоните. Така изградих заслон срещу вятъра и удобно прикритие. Под дървото имаше няколко големи камъка. Дотъркалях единия под клоните, за да седна на него и да се облягам на ствола. Оформих малък прорез пред себе си, заредих стрела в лъка, пъхнах се в чувала си до гърди и дългото чакане започна. По обед уцелих заек, взех го и го зарових в снега до себе си. Следобедът напредваше, без да съм видял нищо, затова подремнах и се събудих преди мръкване.

Когато се стъмни, тръгнах да се прибирам. Не беше трудно да намеря пътя обратно. Внимавах дърветата да са винаги от дясната ми страна, а просторната, бяла открита зона — отляво. Първият капан си стоеше непокътнат, вторият бе поместен, но празен, което ми подсказа, че нещо се е блъснало в него. Заложих го отново и се повлякох към хижата, като осъзнах, че трябва да увелича шансовете си. Нещо като тото. Ако толкова ти се иска да спечелиш, пускай повече фишове.

Почистих заека и го нанизах на пръта над огъня. Измих ръцете и лицето си, и след около час ядохме. Ашли, за разлика от мен, беше в настроение за приказки. Резултат от целодневното й самотуване. А аз бях останал сам с мислите си и един-два въпроса, на които не можех да отговоря.

— Изглежда, не ти се говори? — усети ме тя.

Бях приключил с вечерята и размотавах парчета от макарата на Гроувър за нови примки.

— Съжалявам. Не ме бива да правя няколко неща едновременно.

— Ти ръководиш спешното отделение в твоята болница, нали?

Кимнах.

— Значи се занимаваш с по няколко случая наведнъж?

Пак кимнах.

— Значи добре се справяш с няколко задачи едновременно. Какво не е наред?

— Да не би да ме интервюираш за някоя статия?

Тя повдигна вежди. Типичният женски знак за „Чакам“.

Кордата беше светлозелена на цвят и добре се сливаше с клоните. Трябваше да се получи. Отрязах дванайсет еднакви парчета, всички с дължина около два и половина метра, и ги вързах на хлабав възел. Седнах на спалния си чувал и кръстосах крака.

— Намираме се на кръстопът.

— Мисля, че е така, откакто падна самолетът.

— Вярно, но този път е по-различно.

— В какъв смисъл?

Свих рамене.

— Да останем или да тръгнем. Тук имаме подслон, топлина, може някой да ни открие, но според мен е по-вероятно това да стане след два-три месеца. Ако потеглим, рискуваме подслона и храната, а не знаем колко дълго ще вървим. Ако си набавим хранителни запаси, можем да ги обработим тук, да ги опаковаме и евентуално да изкараме две-три седмици на път. Новата шейна ще се движи по-леко, снегоходките ще ми вършат работа, но…

— Но какво?

— Оставаме с една голяма неизвестна.

— Каква?

— Колко далеч отиваме? Не знаем дали трябва да извървим двайсет километра или петдесет, или повече. Вали не знам откога си, натрупало е дванайсет сантиметра нов пръхкав сняг, лавините ще са постоянна заплаха, и…

— Да…?

— Ами ако те изведа оттук и накрая и двамата загинем, или пък, ако останем тук, може да извадим късмет и да дочакаме спасение.

— Виждам, че си затънал до гуша.

— Аз ли?

— Да, ти.

— Не аз решавам за нас. Двамата решаваме.

Тя затвори очи.

— Да го обсъдим утре сутрин. Не е нужно да решаваш точно сега.

— Казах ти. Не аз решавам. Ние решаваме.

— Ще поспя — усмихна се тя. — Кажи ми решението си утре сутрин.

— Не ме слушаш.

Тя измъкна Наполеон изпод мишницата си и се зави с чувала до брадичката.

Само огънят осветяваше хижата. Хвърлих още дърва. Поне от тях имахме много.

— Информирай ме, когато преодолееш задръжките си да признаеш какво точно те тревожи.

Почти долавях усмивката в гласа й. Почесах се по главата.

— Току-що го направих.

— Не. Не си. Още си е там. — Тя посочи към вратата. — Защо не идеш да се поразходиш. Вземи си и диктофона. Като се върнеш, вече ще си разбрал.

— Обичаш да… дразниш.

— Опитвам се да бъда нещо повече от дразнител. А сега иди се разходи. Ще бъдем тук, когато се върнеш.