Чарлс Мартин
Планината помежду ни (17)

16.

Струваше ми се странно да притежавам дома, източник на толкова много горчиви спомени, но ти само поклати глава и ми се усмихна.

— Дай ми шест месеца, позволи ми да го преустроя, пребоядисам, да купя нови мебели и… ще ти създам нови спомени. Освен това… — ти подпря ръце на хълбоците си — жилището е изплатено, разположено е на морския бряг — направо мечта.

И започнахме — съборихме стени, пребоядисахме, сложихме нови плочки, преправихме почти всичко. Стана съвсем различно. Баща ми предпочиташе спуснати щори, тъмни цветове, слаба светлина, никакви гости. Нещо като пещера. Ти избра светлосинята гама, меки тонове, открити прозорци с винаги вдигнати щори, плъзгащи врати, леко открехнати, така че да пропускат шума на морето. Вълна след вълна.

Колко нощи морето ни приспиваше.

Сигурно помниш нощта на онази катастрофа? Работих извънредно, защото два кадилака, натъпкани с хора, бяха пометени от голям камион с ремарке. Спешното отделение беше пълно до краен предел. Смяната ми приключваше в четири следобед, но първата линейка пристигна няколко минути преди това и се очакваха още. Останах, докато стабилизирахме състоянието на всички — поне на онези, които можеха да бъдат стабилизирани. Бях уморен. Мислех за живота, за това колко е кратък. Как винаги сме на един дъх разстояние от вероятността да се обърнем в канавката и някой пожарникар да реже ламарините със спасителни клещи, за да ни измъкне. Това бе един от онези моменти, в които си давах сметка, ясно осъзнавах, че човешкият живот не е гарантиран. И че винаги съм го приемал за даденост. Всяка сутрин отварям очи със съзнанието, че ще събудя и на следващия ден.

Само че не е задължително.

Беше рано сутринта. Около три. Океанът ръмжеше гневно пред буря. Страничен вятър. Бодлив дъжд, примесен с пясък. Пенлив прибой. Бурни вълни. Бучене. Надигаше се буря и дори най-големият тъпак знаеше, че подводното течение ще е страшно.

Аз обаче си стоях до стъклената врата и разсъждавах върху несправедливостта на живота, загледан в плажа. Появи се ти в копринения си халат. Сънена.

Попита ме:

— Добре ли си?

Разказах ти какво се бе случило. За мислите, които се въртяха в главата ми. Ти пъхна рамото си под мишницата ми и ме обгърна през кръста. Останахме така няколко минути. Светкавици като паяжини проблясваха в небето.

— Дължиш ми нещо и искам да си го получа.

Стори ми се странно да подхващаш такъв разговор, когато споделях най-сериозни мисли. Дори се подразних. Мисля, че пролича в гласа ми.

— Какво?

Известно е, че си падам емоционален пън. Още съжалявам за реакцията си.

Не знам колко време си се подготвяла да повдигнеш темата. Не знам колко време аз съм пренебрегвал намеците ти. Като се връщам назад, разбирам, че си правила опити от месеци, ала аз съм бил прекалено погълнат от работата си, за да го проумея. Но ти прояви търпение. Все ти бях повтарял: „Нека да завърша университета“.

Предполагам, беше решила, че е време да форсираш атаката си. Отстъпи крачка, развърза колана на халата си, остави го да се свлече на пода и тръгна към спалнята ни. На вратата се обърна. Пламъкът на свещта до леглото освети профила ти.

— Искам да си направим бебе. Точно сега.

Помня, че те наблюдавах как се потопи в меката светлина на свещта, една сянка пробяга по кръста ти. Помня, че погледнах отново към вратата и поклатих глава на глупака, отразил се в стъклото. Помня, че те последвах в спалнята, коленичих до леглото ни и промълвих: „Ще ми простиш ли?“. Помня, че ти ми се усмихна, закима и ме придърпа към себе си. Сякаш само миг по-късно се притисна към корема ми, гърдите ти опряха в моите, сълзите ти се стичаха по кожата ми, уморена усмивка, треперещи ръце. Помня още мига, в който разбрах. Че ти отприщи у мен онова, което е във властта единствено на любовта. Че ми се отдаде с всяка частица на съществото си. Безкористно. Безрезервно.

Нещо в твоя подарък ме порази. Нещо в неговата значимост ме докосна там, където думите са безсилни. Където признанията се провалят. Където няма тайни. Където има само теб и мен, и всичко, което сме ние двамата.

Помня също, че плаках като малко дете.

Тогава разбрах. За първи път разбрах какво е любов. Не какво е да съм влюбен. Не как ме караше да се чувствам. Не онова, което очаквах да бъде. А такава, каквато беше. Каквато беше, когато не й се бърках.

Ти ми показа. Била си е там през цялото време, но нещо в онази нощ, онези хора, усещането за успех, загуба, разочарование и радост — всичко това се сля в онзи момент и… През целия си живот съм искал да обичам, но никога не съм успявал да отделя това чувство от болката, която бях носил в себе си. Болката, причинена от баща ми. Болката от липсата на майка ми. От тичането, което все не беше достатъчно бързо. От това, че никога не бях на нужната висота.

Но тогава… в онази нощ… в онзи момент за първи път се почувствах освободен. Вдишах дълбоко и въздухът ме изпълни. През целия си живот се бях борил с вълните, бях се мятал, въртял, хвърлял като парцалена кукла, която вечно бе правила усилия да се издигне на повърхността, бе жадувала за глътка въздух, но всеки път една невидима ръка ме бе натискала надолу. В онзи момент обаче ти отблъсна вълните, повдигна ме над повърхността и ми вдъхна живот.