Чарлс Мартин
Планината помежду ни (28)

27.

Напуснахме заслона си и потеглихме. Снежната повърхност бе заледена и това ме улесняваше в тегленето. Ашли седеше смълчана. Уморена. Не изглеждаше добре. Измършавяла. С хлътнали страни. Нуждаеше се от подсилване. Тялото й работеше на двойно по-бързи обороти, като се опитваше да оцелее и да заздрави раните.

На дневна светлина огледах следите отвън и те потвърдиха онова, което мислех. Лос. Проклех се, че не бях се измъкнал, за да се опитам да го убия с лъка. Дори малък лос би ни хранил седмици наред.

Ашли ме чу и се обади:

— Не знаеше какво е. Ами ако беше гризли?

— Сигурно вече щях да съм мъртъв.

— Значи си взел правилното решение.

— Да, но пък вече можехме да ядем.

— Вярно, и гризлито вече можеше да облизва лапите си, след като те е схрускало за вечеря, а мен — за десерт.

— Гледаш ли филми на ужасите? — попитах я.

— Не, защо?

— Долавям известна зловеща нотка в мислите ти.

— Започнах работа в местен вестник в секцията за криминални престъпления. Явно съм се нагледала на случаи с хора, които са си мислели, че нещата не са такива, каквито са. Понякога е по-добре да не отиваш да провериш какъв е шумът, идващ от хола.

Сложих Наполеон на гърдите й, а той ме целуна по лицето. Постегнах ботушките на лапите му и го почесах по главата. Кучето се завъртя, зарови се в спалния й чувал и изчезна. Аз надянах хомота и задърпах напред. От всички досегашни дни този предвещаваше да е най-дългият.

До обяд изминахме около три-четири километра. Добро постижение, което ми се отрази подобаващо.

Ашли наруши тишината:

— Хей, защо не си починеш малко?

Спрях, подпрях ръце на коленете си, отпуснах глава, дишайки тежко.

— Добра идея. — Освободих се от коланите и избутах шейната на малък равен участък под две дървета.

Пристъпих и дори не успях да осъзная какво се случва.

Измамната повърхност под мен поддаде, двете ми снегоходки се огънаха и потънах в снега до шия. От натиска върху ребрата останах без дъх. Краката, прасците, дори коленете ми бяха във вода. Дробовете ми също сякаш бяха пълни, макар че бях останал без дъх.

Рефлекторно посегнах да се вкопча в каквото и да е, за да спра потъването си. Сграбчих шейната, тя се обърна, Ашли и Наполеон излетяха от нея с писъци и скимтене.

Със сетни сили се набирах, избутвах се нагоре от засмукващата ме дупка и потока отдолу. При всяко движение краката ми пропадаха, а когато се издърпвах с дясната ръка, в гърдите ме пронизваше болка, която предизвикваше спазъм по цялото ми тяло. Спрях, събрах сили и напънах. После отново. И отново. Бавно, сантиметър по сантиметър, се измъквах от дупката. Снегът ме дърпаше надолу като подвижни пясъци.

Успях да се изкача до повърхността и излазих на четири крака. Ашли лежеше на около метър разстояние, дишаше дълбоко, изглеждаше напрегната, свила юмруци с побелели кокалчета, стиснала устни. Допълзях до нея и огледах зениците й. Шокът се проявяваше първо там.

Тя ме стрелна с поглед и отново обърна очи към някаква точка на небето. Нещо, което бе научила от таекуондо.

Бях подгизнал от кръста надолу. И двамата стенехме от болка, нямахме огън, не можех да изсуша дрехите си и нямаше да можем да прекосим тази адска долина поне още ден. Трябваше да вървя с мокрите дрехи. Щяха да замръзнат, което беше по-добре, отколкото да се лепят мокри по кожата ми. Но мокрите обувки бяха друго нещо. Обърнах се и се загледах в шейната. Забелязах дупка в дъното й. Когато я бях обърнал и изхвърлил Ашли от нея, тя се бе ударила в нещо, от което бе зейнала дупка точно на нивото на плещите й.

Понадигнах главата на Ашли, отворих ципа на чувала и внимателно прегледах крака й. Падането не беше счупило повторно костта, ъгълът на крака й не изглеждаше променен, но беше усукало всички връзки и крехки кости, които бяха започнали бавно да зарастват и заздравяват. Подуваше се пред очите ми.

Нямахме голям избор.

Можех да изровя яма в снега, да влезем вътре, да се увием в спалните чували и да се окопаем, но така само щяхме да отложим проблема. След това дрехите, и още по-важно, обувките ми щяха да са мокри и замръзнали, нямаше да имаме никакъв напредък и щяхме да сме още по-гладни. Нагоре от кръста бях добре, якето ми бе прибрано на сигурно място в чувала на Ашли, но нямах резервни чорапи, защото и двата чифта бяха на краката ми, за да ми е по-топло. Или поне такова беше предишното ми намерение. А дъното на шейната, най-важната й част, беше пробита. Опитам ли се да я дърпам, шейната щеше да заоре.

Ако можех да изсуша краката си, да ги поддържам топли, бих могъл да ходя. Единственият друг чифт сухи чорапи сега беше на краката на Ашли. Въпросът бе как да изсуша моите, а още по-важно бе как да поправя шейната.

Хванах главата си с две ръце. Ако преди час положението ни изглеждаше тежко, дори бедствено, сега вече бяхме на ръба на невъобразима катастрофа.

Нямах решение, но разбирах, че трябва да се движа. Зъбите ми вече тракаха от студ.

Седнах, свалих гетите, после обувките и двата чифта чорапи.

— Знам, че сигурно точно сега не искаш да ми говориш, но мога ли да взема назаем чорапите ти?

Тя кимна. Кокалчетата на ръцете й бяха все така бели.

Свалих чорапите от краката й, а тях увих в якето си и отново вдигнах ципа на чувала й.

Двата спални чувала имаха торби, в които се съхраняваха. При пухените чували е от изключителна важност да бъдат сухи, иначе губят изолационните си свойства. Затова качествените чували винаги вървят с торби за съхранение, които са почти изцяло непромокаеми.

Извадих двете торби от раницата си, натъпках моя спален чувал на тяхно място, обух чорапите на Ашли и нахлузих торбите, намотах пристягащите колани около прасците си, изнизах връзките от обувките, завързах ги на краката си, после обух и гетите под крачолите на панталоните. Мизерно решение, но единственото, което ми идваше наум в момента. Направих няколко крачки. Имах чувството, че съм обул луноходки.

Погледнах снегоходките си и реших, че не подлежат на възстановяване. И двете се бяха прегънали в средата и рамката бе напълно смазана. Всеки момент щяха да се прекършат. Шейната беше по-големият проблем.

Кракът на Ашли трябваше да остане изпънат. Не можех просто да я грабна и да я нося, защото натискът на ръката ми върху бедрената кост не само щеше да й причини болка, но можеше да я прекърши отново. Шейната беше от жизнена важност за нас.

Трябваше ми нещо, с което да запуша дупката. Не разполагах с нищо, освен с раница и две огънати снегоходки.

Снегоходките привлякоха вниманието ми. Мрежите, които служеха за подметки, бяха двойно сгънати в първоначалния си вид, за да издържат на тежестта ми. Ако ги разгънех…

Така и направих. Прикрепих ги към двете страни на шейната. Така Ашли нямаше да пропада през дупката, но пък снегът щеше да преминава през нея. Единствената ми възможност бе да повдигна единия край на шейната и да го завържа за себе си с коланите на хомота. По този начин главата и раменете на Ашли щяха да са над снега, а аз щях да влача задния край, оставяйки след себе си две дълбоки дири като железопътна линия.

Това беше доста по-трудно от дърпането на шейната по снега. А може би най-неприятната част бе, че Ашли щеше да е по-нестабилна, което пък означаваше по-голяма болка за нея и по-бавно придвижване.

Не виждах обаче никакъв друг начин.

Извадих последния запас от храната ни и го разделих с нея.

— Вземи, може да отвлече мислите ти от болката. Но яж бавно. Това е последната дажба. — Аз погълнах моите три парчета, които разпалиха още повече апетита ми. Надянах коланите и повдигнах шейната, закопчах се и тръгнах крак пред крак. После пак. И пак.

Спрях чак когато грохнах.

* * *

Помня сняг до колене, препъвах се хиляди пъти, пълзях на лакти, хващах се за стволовете на дърветата с покритите си с мазоли, премръзнали ръце и продължавах през огромни непроходими преспи сняг, на каквито не бях очаквал да се натъкна. Помня, че вървях цял следобед, по здрач, през първите часове на нощта, когато луната се издигна. Помня как ни осветяваше и сянката ми пълзеше по снега. Помня светлината на звездите, а после и ниските облаци, които пълзяха по небето. Помня, че дъхът ми замръзваше във въздуха. И помня, че вървях още известно време. Компасът се мяташе на врата ми. Вземах го в ръка, оставях го да се успокои и просто следвах стрелката. Яркозелена, проблясваща в мрака. Рейчъл бе платила сто долара за него преди десет години. Сега струваше десет хиляди.

Събудих се с лице в снега. Беше тъмно като в рог, нямаше луна, нито звезди, а дясната ми буза беше студена, но благодарение на брадата ми не бе замръзнала. Ръцете ми се бяха схванали от дърпането на шейната зад мен в опит да предотвратя тръскането на Ашли. Коланите се бяха врязали в раменете ми и не чувствах краката си.

Станах, стъпих на снега и потънах за десетхиляден път до хълбоци. Поддържах топлината си, защото досега се бях движил. Но вече не можех да се движа и тялото ми бе изстинало. Ашли или бе заспала, или бе в несвяст. Разкопчах катарамата, измъкнах се от хомота, изпълзях под едно иглолистно дърво, разритах снега, за да направя равно място, достатъчно широко за двама, и издърпах Ашли там. Разгънах чувала си, съблякох се и се пъхнах вътре.

Тунелът се стесняваше и осъзнах, че не очаквам да се събудя.