Чарлс Мартин
Планината помежду ни (23)

22.

През първия час почти не си проговорихме. Повечето време газех сняг до коляно. На места беше дори по-дълбок. Няколко пъти затъвах до гърди и едва изпълзявах. Това беше добре за Ашли и зле за мен. Придвижването ми беше два-три пъти по-затруднено, но нейната шейна се плъзгаше с лекота. Съсредоточих се върху дишането си, върху хватката си — по-точно внимавах да я държа здраво — и не бързах. Пронизваше ме остра болка в ребрата.

Слязохме от платото и тръгнахме към потока, където улових пъстървата, оттам навлязохме в малка иглолистна горичка. Клоните бяха целите отрупани и изглеждаха като захаросани. При всяко докосване до тях по гърба ми се изсипваха няколко лопати сняг.

След около час и почти километър изминато разстояние тя каза:

— Извинете, докторе, но струва ми се, не се движим много бързо. Я се размърдайте.

Строполих се на снега до нея, едва си поемах дъх. Гърдите ми се надигаха за глътка разреден въздух. Краката ми трепереха.

Тя ме погледна отгоре, потупа ме по челото и продължи:

— Да ти предложа „Геторейд“^[1] ли, що ли?

— О, да. Супер.

— Знаеш ли какво си мисля?

Усещах как по врата ми се стичат струйки пот.

— Не мога да се сетя.

— Мисля си колко добре би ми дошъл един чийзбургер точно сега.

— Или пък два патибургера. С допълнително сирене, разбира се — размечтах се аз.

— Разбира се.

— И домат. Но да е свеж. Лук. За предпочитане „Видалия“. Кетчуп. Горчица. Майонеза.

Бели пухкави облаци се носеха в небето. Още един пътнически самолет чертаеше диря високо над нас.

— И допълнително туршия — добави тя.

— И по две порции пържени картофки.

— Мисля, че точно сега бих погълнала две такива менюта.

— Жестоко е — изстенах. — Виждаме ги толкова ясно оттук, но съм напълно сигурен, че те изобщо не ни виждат.

— Защо не накладеш голям огън?

— Според теб ще има ли полза?

— Не точно, но може да ни накара да се почувстваме по-добре. — Загледа се напред, към дърветата, накъдето се бях отправил. — Най-добре започвай да теглиш — потупа тя изобретението ми, в което лежеше. — Това нещо не върви с мотор, нали знаеш?

— Интересното е, че и аз се сетих за това още преди час. — След няколко крачки попитах: — Ще ми направиш ли една услуга?

— Не предизвиквай съдбата.

Подадох й чиста налджинова бутилка.

— Трябва да поемаме течности. Много течности. Ако, докато тегля шейната, можеш да я напълниш със сняг и да я пъхнеш в чувала си, ще го разтопиш на топлината на тялото си и така ще се поддържаме хидратирани. Няма да се налага да ядем студен сняг. Нещо против?

Тя поклати глава и взе бутилката, загреба сняг. Завинти капачката.

— Може ли да те попитам нещо?

Въпреки че температурата беше около нулата, от челото ми се лееше пот. Бях свалил якето си, за да не го намокря, и се движех по спортно бельо и риза. Целият подгизнах. Докато се движехме, нямаше да има проблем, но щеше да стане проблем, когато спрем и няма къде да се сгрея и подсуша. Щеше да се наложи веднага да наклада огън. И то преди да мога да помогна на Ашли. Деликатно положение.

— Разбира се. Давай.

— Гласовата поща. Какъв е проблемът?

— Каква гласова поща?

— Онази, която слушаше, докато излитахме.

Задъвках парченце обелена кожа от долната си устна.

— Имахме недоразумение.

— За какво?

— За… разминаване в мненията.

— Не искаш да ми кажеш.

Свих рамене.

— Тя ли е правата? — хитро се усмихна Ашли.

— Да — отвърнах, без да я поглеждам.

— Това е нещо ново.

— В какъв смисъл?

— Мъж, който си признава, че жена му е права за нещо важно.

— Невинаги съм бил такъв.

— Сега, като се заприказвахме… иска ми се да те питам. Записвал ли си нещо за мен на диктофона си?

— Само по медицински причини.

Тя протегна ръка.

— Дай ми го.

— Не — усмихнах се.

— Значи си говорил нещо за мен — повдигна едната си вежда тя.

— Онова, което казвам на тази кутия, няма почти нищо общо с теб.

— Все пак си признаваш? Явно понякога говориш за мен.

— Като лекар, който диктува диагноза.

— И никакво лично мнение? Никакви клюки зад гърба ми?

Каквото и да казвах, нямаше да я убедя. Натиснах бутона за връщане на записа назад, после го пуснах, увеличих звука максимално и сложих машинката в ръцете й. Последното ми послание до Рейчъл отекна във въздуха. Ашли приведе глава и внимателно се заслуша.

Когато монологът спря, ми върна устройството.

— Не ме излъга.

Пуснах го в джоба си, близо до сърцето.

Тя не откъсна поглед от мен около минута. Думите бяха на езика й и едва се сдържаше да не ги изрече. Накрая не се стърпя:

— Защо се затваряш като мида всеки път, когато стане въпрос за диктофона? — попита, повдигнала едната си вежда. — Какво криеш?

Въздъхнах едва чуто.

— Мълчанието не се брои за отговор.

Отново въздъхнах, този път по-дълбоко.

— Двамата с Рейчъл сме… разделени.

— Какво сте?

— Скарахме се. Сериозно и трябваше да изясним… един въпрос или два. Диктофонът ми помага.

Ашли изглеждаше объркана.

— Не ми звучеше като жена, която иска раздяла.

— Какво имаш предвид?

— Гласовата поща.

— Сложно е.

— Висим тук колко време — единайсет дни вече? Намести ми крака, закърпи ми главата, дори ми бърса задника, и чак сега ми казваш, че с жена ти сте разделени?

— Правех всичко това като твой лекуващ лекар.

— Ами през останалите деветдесет и девет процента от времето, когато ми беше просто приятел?

— Не мисля, че това има отношение.

— Давай го тук — протегна ръка тя.

— Какво?

— Сложи го в ръката ми — разтвори длан.

— Ще го повредиш ли по някакъв начин?

— Не.

— Ще ми го върнеш ли?

— Да.

— Ще продължи ли да работи и след това?

— Да.

Сложих диктофона в ръката й. Тя го разгледа и после натисна бутона за запис.

— Рейчъл… говори Ашли. Ашли Нокс. Аз съм загубенячката, която прие да се качи с него на самолета. Съпругът ти има много прекрасни качества и е много добър лекар, но стане ли дума за теб, се забулва в тайни. Какво им става на тия мъже с тяхната стоическа позиция дума да не обелват за чувствата си? Хм? — Тя поклати глава. — Защо просто не ни казват какво мислят? Няма да пускаме ракети в космоса, я. Мислиш си, че ще намерят начин да отворят уста и да споделят какво им се върти в главите. Явно не е толкова лесно. Ами… много бих искала да се запозная с теб, стига да ме измъкне оттук. Междувременно ще продължа да го обработвам. Според мен идеята с диктофона е много добра. Сега, като си мисля, ще взема да дам и аз един на Винс, щом се прибера. Но… — Тя ми хвърли усмивка. — Не ми се иска аз да ти го казвам, обаче Бен може да се окаже загубена кауза. Той е мъжът с най-вързания език, когото съм срещала. — Тъкмо се канеше да го изключи, когато добави: — Естествено, може да му се прости, особено ако мъжът е откровен и ти направи чаша рядко кафе.

Пуснах диктофона обратно в джоба си и станах. Бях се схванал. Студът се бе просмукал през мокрите ми дрехи, които бяха залепнали за гърба ми. Бяхме се застояли прекалено дълго.

Тя ме погледна.

— Съжалявам, че не ти повярвах. Мога да изтрия записа, ако не ти харесва.

— Не. Вече й казах всичко за теб, така че… не е зле да добавим и глас към историята. — Върнах се до носилката по старите си стъпки, хванах дръжките и потеглихме.

— Е… тя къде живее?

— Наблизо до брега.

— Колко близо?

— На почти три километра. Построих й къща.

— Вие сте разделени, но ти си й построил къща?

— Не беше точно така.

— А как?

— Сложно е. Децата…

— Деца! Имаш деца?

— Две.

— Имаш две деца и ми казваш чак сега?

Свих рамене.

— Колко са големи?

— На четири години. Близнаци са.

— И как се казват?

— Майкъл и Хана.

— Хубави имена — кимна тя.

— За хубави деца.

— Обзалагам се, че си постоянно зает покрай тях.

— Не съм… не ги виждам често.

Тя смръщи вежди.

— Явно сериозно си сгазил лука.

Не отговорих.

— Моят опит показва, че обикновено мъжът е виновен. Винаги мислите с оная си работа.

— Не е така.

Не изглеждаше убедена.

— Тя ли е по скитането?

— Не.

— Стига де… изплюй камъчето. Защо сте разделени?

Така ми се искаше да прекратя този разговор.

— Не щеш да ми кажеш, така ли?

Не отговорих.

— Ами ако… — смени тона тя.

Знаех си, че ще се стигне дотук.

— Да?

— Ами ако не се измъкнем оттук… тогава какво?

— Искаш да кажеш, „каква полза?“ Като се има предвид това, защо ли я убеждавам?

— Нещо такова.

Обърнах се и тръгнах към Ашли. Снегът беше до пояс. Сиви, тежки облаци постепенно затрупваха синьото небе и обещаваха сняг.

Потупах се по гърдите.

— Оперирал съм хиляди хора. Много от тях в тежко състояние. Много по-зле от нас. Нито веднъж не съм си помислил: „Няма да се справят, няма да се подобрят“. Лекарите са едни от най-големите оптимисти на планетата. Налага се да бъдем такива. Представяш ли си лекар, който не е оптимист? Седиш там и го питаш: „Докторе, мислите ли, че ще се справя?“. И какво става, ако поклати глава и отвърне: „Не ми се вярва“. Едва ли би се задържал дълго в медицината, защото всички пациенти ще се разбягат.

Трябва да се изправяме лице в лице с много тежки ситуации и да намерим начин да ги подобрим. Всеки ден е рулетка. Ние срещу дявола. Повечето пъти печелим ние. Но има дни, в които не е така. — Замахнах и описах широк кръг пред себе си. — И правим всичко това заради една-единствена дума. — Потупах диктофона. — Надежда. Тя е във вените ни. Тя ни зарежда.

Извърнах глава. Една сълза се търколи по лицето ми. Тихо промълвих:

— Ще го пусна на Рейчъл. Ще й пусна гласа ти.

Ашли кимна, притвори очи и се отпусна назад. Аз застанах отпред, грабнах дръжките и задърпах. Зад себе си чух:

— Така и не отговори на въпроса ми.

— Знам.

 

 

Времето тук е непостоянно. Само да премигнеш и си връхлетян от облаци, които те захлупват, затрупват те със сняг или лед. Може да зъзнеш цял ден, но като се стъмни, усещаш, че лицето и устните ти са изгорели от слънцето и се белят. Кожата ти е опърлена от вятъра, краката ти са в мехури.

Ако има достатъчно вода, обикновено хората могат да изкарат три седмици без храна. Но тук горе, където изгаряме двойно повече калории само като дишаме и треперим, да не споменавам и дърпането на носилка през метър и половина пръхкав сняг, този период е много по-кратък. Тукашната земя е сурова и безмилостна, красива, величествена, но неприветлива. Хаплив студ в един миг, пек в следващия, мраз в третия.

Изминаха пет минути. Събраха се облаци, мъгла се спусна над планината. Съвсем скоро започна да навява сняг. Дори го завихряше. Бодеше лицето ми и беше почти невъзможно да вървя. Нямаше да продължим дълго в тази буря. Нямаше и къде да се скрием. Никакъв заслон. Взирах се в тази бяла тъмнина и взех тежко решение. Тръгнахме обратно.

Пътят ни назад беше обезкуражаващо мъчителен. Не можех да понасям мисълта, че отстъпваме пространство, което вече бяхме преодолели, но по-добре да се откажем и да живеем, отколкото да отстояваме и да загинем. Четири часа по-късно се озовахме отново на мястото на катастрофата. Едва се движех. Настаних Ашли удобно. Лицето й бе сгърчено от болка. Нищо не каза. Наложих си да държа очите си отворени, докато тя заспи.

 

 

Събудих се четири часа по-късно. Треперещ. Така и не бях свалил мокрите си дрехи. Грешка, която щеше да ми струва скъпо. Спалният чувал е създаден, за да съхранява температурата вътре. Независимо топла или студена. А аз бях изстинал и мокър — две състояния, които унищожават изолационните свойства на чувала и коефициента на съпротивление. Съблякох се, метнах дрехите си на рейките на едното крило, накладох огън и допълзях обратно в чувала си, треперейки. Отне ми цял час да се постопля — това означаваше, че вместо да спя, изразходвах енергия, която нямах и която не можех да съхраня. Не само скъпо, но и тъпо. Такива грешки може да ти струват живота, ако не внимаваш.