Чарлс Мартин
Планината помежду ни (25)

24.

Беше мъчително да се събудиш с мисълта, че се бориш за оцеляване вече тринайсети ден. Тази мисъл бързо ме разсъни и побързах да се облека, преди да е разсъмнало. Огънят бе угаснал, но все още проблясваха няколко въглена. Хвърлих съчки, пораздухах го, повях му и след минута пламна. Добавих още дърва, почесах Наполеон и тръгнах към близкото възвишение, за да огледам околността.

Внимателно проучих всеки детайл. Всяка гънка по планинските склонове. Постоянно се питах дали видяното не е направено от човешка ръка.

Все отекваше един и същи отговор — не. Всичко наоколо беше девствено, недокосвано. Рай за природолюбителите. И аз обичах природата не по-малко, и тъкмо в това беше цинизмът.

Извадих компаса, оставих стрелката да се успокои и разчетох данните. За да се доберем до планините отсреща, трябваше да пътуваме цял ден, може би два, между високи дървета и да газим дълбок сняг. Нямаше да е лесно, а навлезем ли в гората, щях да загубя ориентация. Никога не бих се справил без компаса. Сред дърветата изчезва перспективата. Посоката. Също като в живота.

Моите приспособления щяха да ни преведат през падината и, надявам се, на по-ниско. Гледката към безкрайната пустош ми напомни, че мога да изгубя почти всичко и пак да имам шанс. Но не и без компас. Завързах го с корда и го надянах на врата си.

Когато се върнах, заварих Ашли седнала да разбутва огъня. Подхвана ме още преди да успея да й кажа добро утро.

— Как разбра, че искаш да се ожениш за съпругата си? Искам да кажа, какво те подтикна да го направиш?

— Добро утро и на теб.

— Да, да, да. Добро, как не. Не забравяй да ми съобщиш, когато стане добро.

— Виждам, че си във форма.

Клекнах до чувала й, отворих ципа и го отметнах, за да прегледам крака й. Добрата новина бе, че нямаше съществена промяна. Лошата също беше, че няма съществена промяна.

— Днес на обяд ще трябва да му сложим лед… нали?

— Наистина, искам да знам — продължи тя.

Започнах да прибирам спалния си чувал в калъфа.

— Исках да бъда с нея всяка секунда. Исках да се смея с нея, да плача с нея, да остарея с нея, да я държа за ръка, да докосваме коленете си под масата на закуска, и тъй като бяхме заедно от няколко години, исках да правя секс с нея. И то много.

Ашли се разсмя.

— Правехте ли го и преди да се разделите?

— Най-голямата тайна за брака е, че сексът става по-добър. Човек губи — или поне така беше при мен — желанието си „да се доказва“, или нещо подобно. Мисля, че ние, мъжете, добиваме представа за онова, което трябва да става, от филмите. А всъщност реалността има малко или нищо общо с тази идея. Показват ни най-разгорещената, най-пикантната част. И това е чудесно, не споря. Просто искам да развенчая мита, че трябва да става както ни го показват. Сигурно има много хора, при които огънят угасва, но мисля, че има и много двойки, женени от трийсет, четиридесет, петдесет години, които знаят много повече за тази част от брака, отколкото можем да си представим. Мислим си, че като сме млади, държим монопол върху страстта — поклатих глава. — Съмнявам се. Много от по-старите могат да вземат хляба на доктор Фил. Поне за Гроувър съм сигурен.

— А какво става, когато единият иска, а другият не иска?

— Рейчъл обичаше да нарича тази ситуация „секс по милост“ — разсмях се аз — и в деветдесет и девет процента от времето тя проявяваше тази милост към мен.

— Секс по милост?

— Става нещо такова: „Скъпа… не мога да заспя. Помощ“.

— И… преди да се разделите… тя помагаше ли ти?

— Понякога. Не винаги.

— И тогава какво правеше ти?

— Тиленол ПМ.

— Май навлизам в прекалено лично пространство.

— Така е.

— Ами… как се справяш след раздялата?

— Не се справям — въздъхнах дълбоко.

— От колко време сте разделени?

— Достатъчно дълго, че да си купувам тиленола на едро в „Коско“ — поясних и се захванах да привързвам багажа на шейната. — Виж, трябва да те изправим. Не искам да натоварваш счупения крак, затова ще го направим бавно, но трябва да започнеш да се опираш на здравия. Да поддържаме кръвообращението.

Подаде ми ръцете си. Разкопчах ципа на спалния й чувал, тя запъна здравия си крак в моя и бавно я издърпах. Ашли залитна, главата й се замая, тя облегна глава на рамото ми, накрая застана права.

— Така е добре. Чувствам се почти цял човек.

— Как е болният крак?

— Чувствителен. Болката е по-скоро тъпа, не остра, стига да не напрягам мускулите около счупената кост.

Пристегнах коланите на шината й. Тя положи ръце на раменете ми за равновесие. Придържах я за хълбоците.

— Да постоим така няколко минути. Промяната в кръвното налягане е добра за сърцето ти. Ще го натовари и ще го накара да раздвижи кръвта в тялото ти.

Тя се загледа към дърветата и се усмихна.

— Краката ми са студени.

— Е… така става, като се разхождаш по чорапи и бельо.

— Знаеш ли, когато бях в прогимназията, така се танцуваше, когато „ходиш с някого“.

— Отдавна не бях чувал този израз — „ходя с някого“.

— Ако имахме сериозни намерения, аз слагах ръце на раменете на момчето, а той неговите — на хълбоците ми, и ги пускаше по гърба ми, когато учителите не ни наблюдаваха. Грубияните пък те сграбчват в прегръдката си и те хващат за дупето или пъхат ръце в джобовете на джинсите ти. Баща ми не ми позволяваше да излизам с такива.

— Браво на него.

— Винс мрази да танцува.

— Не че аз съм много по танците.

— Защо не?

— Нямам чувство за ритъм.

— Е, добре. Мисля, че трябва да си почина. Свали ме долу.

Помогнах й да седне обратно в чувала си и вдигнах ципа.

— Я сега ми покажи какво можеш.

— Какво? Да танцувам ли?

Тя кимна.

— Ти си полудяла.

Тя описа кръгче с пръст на земята пред краката ми.

— Давай. Чакам.

— Не разбираш. Кръшен съм в кръста като дървено човече. Не мога да танцувам дори танца на белия човек.

— Какво?

— Танцът на белия човек. Нали знаеш, това е танц, с който черните осмиват белите, които не могат да танцуват. Единственият проблем е, че трябва да имаш чувство за ритъм, за да имитираш някого. А аз не мога дори това.

Тя кръстоса ръце на гърдите си.

— Чакам.

— Чакай да цъфнат налъмите.

Ашли се почеса по главата, усмихна се и попита:

— Това пък откъде го чу?

— Баща ми го казваше понякога, когато му исках пари за почивните дни.

— Комай отношенията ви не са били много гладки.

— Нещо такова.

— Е, ще танцуваш ли?

Аз се завъртях, изиграх най-добрата си имитация на Джон Траволта в „Да оцелееш“, последвана от странните движения с моп и кофа, които хората правят с ръце и хълбоци. Накрая завърших с лунната походка на Майкъл Джексън, завъртане и килване на шапката. Когато спрях, тя се заливаше от смях, превита на две.

— Спри… не… направо си намокрих малко гащите.

Смехът ни дойде добре. Много добре. И макар да си мечтаех за сателитен телефон, за хеликоптер, който да ни измъкне оттук, и за хирургичен костюм, за да оправя крака й, този смях струваше повече от всичко това накуп. Наполеон ни гледаше като че сме превъртели. Особено мен.

Тя се отпусна назад, задъхана, като продължаваше да се кикоти.

Вдигнах ципа на якето си.

— Рейчъл ме накара да ходя на уроци.

— Моля?

— Ами да. Суинг. Танго. Валс. Виенски валс. Джитърбъг. Фокстрот. Някои танци в редица.

— И можеш да танцуваш всичко това?

— Според Рейчъл заради бягането хълбоците ми са твърде неподвижни и ме правят същинско предизвикателство за влизане в ритъм. Затова се записах на уроци по танци. Цяла година. Един от най-хубавите ни периоди като гаджета.

— Значи наистина можеш да танцуваш?

— С нея.

— Ако имам късмет, ще измъкна един танц от Винс на сватбата ни. И толкоз.

— Разбрах, че обичам да танцувам със съпругата си. Щом се научих какво трябва да правя, как да водя… — разсмях се. — Даде ми шанс и… не беше толкова зле. Не се изложих много. Освободих се от притеснението и се забавлявахме. Естествено, след това тя искаше да танцува на всяко парти, на което се появявахме.

— А ти?

— Аз го наричах „танци по милост“ и в деветдесет и девет процента от времето проявявах милост към нея. Но това си имаше цена — закачливо повдигнах вежди.

— Ще е хубаво да поговориш с Винс, когато се измъкнем оттук.

— Ще направя каквото мога. — Подадох й якето си и тя го напъха в чувала. Надянах хомота и се закопчах. — Потегляме. Губим си деня.

— Чувала съм този израз и преди. — Тя щракна с пръсти. — Откъде беше?

— Джон Уейн. „Каубои“.

Ашли се смъкна надолу в чувала си.

— С всеки изминал ден ставаш все по-интересен.

— Повярвай, магическата ми шапка вече е празна.

— Съмнявам се.

Завързах снегоходките, напънах напред и шейната потегли по замръзналия сняг. След две крачки тя ми подвикна:

— Мога ли да видя още веднъж коктейла ти от танци?

Поклатих хълбоци, избърсах пода, метнах пицата, завъртях се и изобразих инициалите на YMCA, Младежката християнска организация.

Тя виеше от смях и лекичко подритваше със здравия си крак.

Поехме през боровете, потопени в уханието на зелените им клони и звънкия й смях.