Чарлс Мартин
Планината помежду ни (27)

26.

Лежах буден на топлината на огъня, наблюдавах поредния прелитащ високо в небето самолет и се чудех на горчивата ирония. Ашли спеше. Тихо похъркваше. Лек бриз проникваше през клоните на дърветата над нас и ги поклащаше, от което десетте милиона звезди на небето проблясваха ритмично. Планът за следващия ден ме притесняваше. Наистина ли бях видял нещо, или след петнайсетдневно бедствие толкова неистово ми се искаше да открия човешка следа, че съзнанието заблуждаваше очите ми?

Събудих се от шум. Стъпки в снега. Сякаш двама души стояха до дървото и сумтяха. Примляскваха с устни. Каквото и да имаше отвън, явно беше тежко, защото не просто стъпваше, а направо сплескваше снега. Трамбоваше го. Пресегнах се да докосна Ашли, но ръката й пресрещна моята насред разстоянието.

Измъкнах се от чувала си, грабнах лъка, заредих стрела и приклекнах между Ашли и входа. Ръката й докосна тила ми. От огнището ни се издигаше бял дим, който се процеждаше между клоните нагоре. Студът се завърна. Целият настръхнах. На по-малко от два метра от нас обикаляше някакво същество, душеше, пръхтеше и после дочух как нещо твърдо се удари в друго твърдо нещо.

Рога.

Дочух как рога се търкаха в клоните на дървото. Поех си дълбоко въздух и се отпуснах. Ашли също се успокои и махна ръката си от тила ми. Животното изсумтя два пъти, после силно изръмжа, което здравата ни стресна, и побягна.

Оставих лъка и се пъхнах в чувала си.

— Бен? — повика ме Ашли.

— Да.

— Нещо против да спиш тук?

— Нищо против. — Вдигнах чувала си и се настаних от дясната й страна. Тя се свлече навътре в своя, подаваха се само очите и устните й, и потъна в сън. Лежах буден и се ослушвах, наблюдавах как дъхът ми се издига като димни сигнали. Това ми напомни за филмчето „Питър Пан“ на Дисни и песента „Какво прави червения човек червен?“. Дори си я запях и се засмях на себе си. Сигурно това се дължеше на надморската височина и глада.

Малко по-късно отново се събудих. По лицето си усещах коса. Човешка коса. Миришеше на жена. Отделни косми гъделичкаха носа ми. Други се плъзгаха като коприна по кожата ми. Първата ми реакция беше да се отдръпна. Да се обърна. Да поддържам дистанция.

Но не го направих.

Лежах там и вдишвах. Крадешком попивах аромата й. Вдишвах бавно, после продължително, тихо издишвах. Припомнях си как ухае жена.

И ми хареса.

Ашли се обърна и притисна чело в моето. Усещах дъха й в лицето си. Притиснах се и аз, и бавно, дълбоко вдишах. После внимателно, за да не я събудя, го направих отново. Правих го продължително.

По някое време се унесох в сън, изпълнен с чувство за вина и копнеж.

* * *

Събудих се по тъмно. Луната се бе издигнала високо и грееше ярко. Светлината й проникваше през клоните на бора над мен и хвърляше рошавата сянка на игличките по снега. Огънят бе угаснал, но въглените все още тлееха. Раздухах ги и те се разгоряха, хвърлих още съчки и след секунди огънят се съживи.

Ашли се размърда. Пламъците хвърляха нежни сенки по лицето й. Изглеждаше отъняла, беше загубила много от теглото си. Може би десетина килограма. Очите й бяха хлътнали, очертаваха ги тъмни сенки, бялото на склерите й беше покрито с червена паяжина, дъхът й беше лош. Всичко това означаваше, че тялото й се самоизяжда отвътре.

И моето не беше в по-добро положение.

Облякох се, помогнах и на нея и след като я опаковах, я избутах през входа. Можех да дърпам шейната само на около стотина метра, преди ъгълът да стане прекалено остър и тогава се наложи да я вдигна в изправено положение. Хвана се с една ръка през врата ми. Сложих я от дясната си страна, така че болният й крак да остане помежду ни.

Тя примижа, когато тежестта й притисна шината.

— Така не е добре.

— Искаш ли да седнеш, да се върнем?

— Не. Да продължаваме — увери ме тя.

Не бързахме. Една крачка, после друга. Наполеон вървеше след нас, скачаше по стъпките ни. Радваше се, че е навън.

Ашли здраво обгръщаше врата ми с дясната си ръка, а с другата стискаше ръката ми и така вървяхме като закопчани. Разстоянието, което бях изминал за двайсет минути, ни отне почти час, но се справихме без инциденти. Помогнах й да седне на скалния перваз, откъдето се откриваше панорама, и тя взе да оглежда местността, ширнала се пред нас. После каза:

— При различни обстоятелства бих го определила като красива гледка.

Подпрях компаса на крака си, оставих стрелката да се успокои, тогава посочих над килима от иглолистни дървета към далечния планински хребет.

— Виждаш ли онова кафяво нещо? Почти плоско, простира се от ляво надясно спрямо върховете на дърветата, вляво от онзи хребет, покрит в бяло.

Наполеон скочи в скута ми и се загледа в долината. Ашли сви длани около очите си.

— Всичките са заснежени.

Изчаках да проучи хоризонта. Наблюдавахме едно петънце на десет-петнайсет километра. Като игла в купа сено, както се казва.

— Видя ли го?

— Да — кимна тя и замълча за миг. — Как, за бога, изобщо успя да го видиш?

— Не знам.

— Трудно е да се определи.

— Отдели му десет минути. Когато слънчевите лъчи прехвърлят хребета, ще го осветят. Ако е дело на човешка ръка, ще забележим нещо необичайно.

И зачакахме. Опитвахме се да не го гледаме толкова, та накрая да загуби значение. Като някоя дума, която повтаряш и повтаряш, докато свикнеш със звученето й, и забравяш за значението й. Слънчевата светлина запъпли надолу по планинския хълм, през долината, избута сенките пред себе си.

И по пътя си ни разкри онова, което се простираше пред нас. Обширна долина, оградена от три страни от стръмни склонове и планински зъбери. В средата й зеленото море на иглолистна гора, сред което се виждаха потоци, малки замръзнали езера и вирчета. Много от дърветата бяха изсъхнали. Хиляди, с обелена кора, избелени от слънцето, стояха като мълчаливи стражи. Някои бяха паднали напреки през гората, лежаха под ъгъл и образуваха лабиринт с библейски пропорции.

— Как се казваше онази игра, в която вземаш шепа клечки, задържаш ги вертикално, после ги пускаш да паднат свободно в разбъркана камара?

— Микадо.

— Ето го същото — замахнах аз, показвайки зеленото море пред себе си. — Сякаш Господ е играл на микадо и внезапно са го повикали.

Това я разсмя.

 

 

Точно преди слънцето да се вдигне и да озари всичко, и бялото сияние на снега да замъгли образа, който наблюдавахме, онова кафяво нещо лъсна. Или заблещука. А под него като че ли за миг просветна отражение от стъкло.

Без да откъсвам поглед, я попитах:

— Видя ли това?

— Аха… Не съм сигурна дали е отражение на леда и снега, или е нещо друго.

— Добре… погледни надясно. Забеляза ли онова празно място?

— Аха.

— Може ли да е замръзнало езеро?

— Какво имаш предвид?

— Ами… ако аз трябваше да построя планинска хижа или бивак, или каквото и да е, за да се откъсна от света, бих дошъл на това плато, за предпочитане до езеро.

— Разбирам.

Слънцето се издигна, ярко заблестя, отражението от снега беше болезнено и замъгли гледката. Подканих я:

— Е, какво мислиш?

Посочих надолу към първоначалния ни курс, който би ни отвел на по-ниско и встрани от долината, която сега наблюдавахме.

— В тази посока слизаме на по-малка височина. Вероятно и на по-топло. Със сигурност ще дишаме по-лесно. Само че не знам къде ще ни отведе и колко ще ни отнеме да стигнем долу.

Очертах арка вляво през долината към нашата находка в далечината.

— В долината с гигантското микадо има много дълбок сняг, дървета, замръзнали потоци, скрити под повърхността, които като нищо може да ме погълнат. Ако онова нещо се окаже празна надежда, този маршрут ще ни отнеме време, за да го извървим, после ще трябва да се пуснем напряко, встрани от онова нещо до проход през планината, откъдето вероятно ще можем да се спуснем по-надолу.

— Това се казва дилема — уточни тя.

Съгласих се.

— С колко храна разполагаме?

— Ако намалим дажбите ли?

— Да.

— Може би за ден. Ден и половина, ако можем да търпим глад.

— Колко би изкарал, след като свърши всичката храна?

— Ще продължа да дишам още седмица може би, но енергията ми ще се стопява. Ако тегля шейната… — свих рамене. — Не съм сигурен.

— От това разбирам, че ако не се сдобием ненадейно с храна, ще имаме достатъчно енергия да слезем в долината и да я прекосим, разчитайки на запасите в нас. А ако стигнем отсрещната страна, без да намерим храна, ще е добро място да се сгушим и да спим дълго.

— Щом предпочиташ тази версия.

— Ти по-добра ли имаш?

— Не точно.

— Ами ако ме оставиш тук и отидеш сам да проучиш?

— Мислих и за това. Възможно е да се добера дотам по-бързо, но няма никаква гаранция, че ще пристигна без проблеми, нито че ще се върна при теб. Ако падна, ако се нараня, ако бъда изяден от планински лъв, така и няма да разбереш, и двамата ще загинем с куп въпроси без отговор. Не ми се иска да поемам такъв риск.

— Ами ако аз искам?

— Не избираш ти.

— Откъде знаеш?

— Защото аз съм този, който може да прекоси нататък. После да се върне. Не ти.

— А ако те помоля да го направиш?

— Ще откажа.

— Защо?

— Да кажем, че стигна дотам, застана на върха на хребета и видя къща или път, или нещо си, каквото и да е, от другата страна. Тогава ще трябва да взема решение дали да продължа. Това ще ми отнеме още няколко дни далеч от теб. Докато намеря помощ и се върна, ще ти е все едно, защото ще си мъртва.

— Но ти би оцелял.

— Няма да поема такъв риск — поклатих отново глава.

— Мислех, че сме заедно в това изпитание.

— Така е, затова няма да тръгна оттук без теб. — Не откъсвах поглед от нея. — Ашли, това не е игра. Ние… двамата с теб, или тръгваме по единия, или по другия път. Това е изборът, няма „може би“, нито „ами ако“.

Тя затвори очи и изпод клепачите й се търколиха сълзи, после проговори, без да ме поглежда:

— В това положение сме вече четиринайсет дни. Понякога ми изглежда, че само отлагаме неизбежното. Ако е така и ти можеш да продължиш без мен, тогава трябва да опиташ. Един само да оцелее ще е по-добре, отколкото и двамата да загинем.

— Ето тук грешиш. Няма да го направя.

— Ами ако аз не искам да дойда с теб? Ако се скараме?

— Тогава ще те тресна по главата, ще те вържа за шейната и ще те влача принудително. Сега край. Няма да те оставя.

Седяхме един до друг. Гледахме замислено към отчайващото си бъдеще. Тя пъхна ръката си в моята и отпусна глава на рамото ми.

— Защо го правиш?

— Имам си причини.

— В някой от тези дни ще трябва да ми помогнеш да ги проумея, защото нещо ми се губи.

Изправих се и я издърпах да застане на двата си крака.

— Зависи.

— От какво?

— Дали гледаш на всичко през моите, или през твоите очи.

Тръгнахме обратно надолу. Тя предпазливо слагаше крак пред крак, вкопчена в мен. Насред пътя ни я оставих да си почине и отидох да изровя стрелата си.

— Все едно се надбягваме с чували — подхвърли тя и подсмръкна.

Наблюдавах я къде стъпва с крака си. Ако се подхлъзнеше, рефлексите й щяха да се задействат и да я подтикнат да се подпре на счупения крак. Направеше ли го, щеше да припадне от болка. Надявах се да го предотвратя.

Тя вървеше, вкопчена в мен, дишаше тежко. Двете седмици лежане на гръб си казваха думата.

— Трябва да спра — каза Ашли. Обърна се с лице към мен. Стояхме един срещу друг като две танцуващи деца. — Няма ли да пъхнеш ръце в задните джобове на джинсите ми? — вметна шеговито.

— Не, но сме добър отбор.

— Ако Винс и аз бяхме тръгнали от тук до онзи перваз, щяхме да се озовем по гръб, като аз, полужива от болка, щях да се опитам да го задуша, като му натъпча гърлото със сняг, задето ме е оставил да падна.

— Не проявявам любопитство, но всеки път, когато заговориш за него, изтъкваш колко сте различни, а не колко си приличате. Или колко си допадате. Какъв е проблемът?

— Различни сме, вярно е. Но ми харесва да съм с него. Той ме разсмива. И имаме много общо помежду си.

— Хората си вземат кучета от приюта по такива причини. Но не и сродни души.

— Добре де, доктор Фил, ти каква причина би посочил?

— Любов.

— Това се случва само на някои избраници — поклати глава Ашли. — Ние простосмъртните по-добре да хващаме каквото можем, докато можем. Иначе…

— Иначе какво?

— Иначе ще си чакаме приказката, която никога не се сбъдва.

— Но… какво ще стане, ако можеше да преживееш такава приказка… за която си заслужава да почакаш.

— Каква, като във филма „Хубава жена“ ли? Опитваха се да ми пробутват този вариант цял живот. И аз чаках и чаках, опитвах се да подбирам, да не скачам на първия влак, минал през гарата. Но просто не се получава. Всички подходящи са вече заети. Мъже като Гроувър, като теб… Никога не съм имала късмет да попадна на такъв.

— Само казвам, че…

— Че какво?

— Че се продаваш евтино, ако се съгласяваш на брак, който е по-малко от онова, на което се надяваш. Заслужаваш нещо повече. И по-добро.

— Бен Пейн… да не би да флиртуваш с мен?

— Не, просто казвам, че според мен ти си изключителна, забележителна и ако Винс не е такъв, ако не е също толкова забележителен, и ако не ти е завъртял главата, тогава, с цялото ми уважение, не се омъжвай за него.

— Лесно ти е да го кажеш. Женен си от петнайсет години и не ти се налага да се озовеш на пазар, където търсенето е голямо, а предлагането — малко. И не че Винс не ми е завъртял главата…

— Не съм твърдял, че е лесно. Просто мисля, че заслужаваш… нещо или някого, който е специален.

— Благодаря — усмихна се Ашли. — Ще го запомня.

Пресегна се и ме почеса по брадата.

— Имаш малко сиво тук…

— От годините е. Както и от…

— От какво?

— Износване на шасито.

Стигнахме до нашия импровизиран заслон и аз отново превъртях разговора ни наум. Моите собствени думи ме цапардосаха като тухла по главата. Ролите бяха разменени. Времето и износването също си казваха думата.

Приготвих шейната, настаних я в спалния чувал и я завързах.

Ашли ме спря.

— Добре ли си? Изглеждаш ми блед?

Кимнах, без да я поглеждам. Изражението ми щеше да ме издаде.