Чарлс Мартин
Планината помежду ни (34)

33.

Ашли се къпе. Аз съм отвън. Вятърът се усилва. Не знам дали всичко това е добър шанс, или просто отлагаме неизбежното.

По онова време беше вече в четвърти месец и половина. Лежеше за преглед, а сестрата влезе и изцеди желето, както ти го наричаше, на корема ти и започна да го размазва със стика.

Подадох й плик и казах:

— Моля ви да не ни казвате сега. Ако не ви затруднява, просто напишете дали е момче, или момиче, пъхнете го в плика и го залепете. Ще го отворим довечера.

Тя кимна и започна да ни показва глава, крачета, дори ръчичка. Това бе най-удивителното преживяване. Бях виждал десетки, но никога не бях се разчувствал така.

Тогава сестрата започна да се смее.

Вместо да се присъединим, ние се озадачихме.

— Какво има? — попитах.

Тя само поклати глава, написа нещо на картончето, облиза плика, залепи го и ми го подаде с думите:

— Поздравления. Майката и бебето са здрави. Пожелавам на всички ви да се забавлявате тази вечер.

Така и направихме. Закарах те у дома. Ти не спираше да питаш:

— Какво мислиш? Момче или момиче?

— Момче. Определено момче — отвърнах.

— Ами ако е момиче?

— Пак добре. Момиче, определено момиче.

— Не каза ли току-що, че е момче.

— Миличка — разсмях се, — нямам представа. Няма значение. Ще го приема, независимо какво дете ще излезе от пещта.

Нашият любим ресторант. „Матюс“. Срещу площад „Сан Марко“. Настаниха ни в сепаре в дъното. Ти сияеше. Мисля, че не бях те виждал такава.

Никога.

Не помня какво поръчахме. Май беше специалитетът на главния готвач, защото Матю излезе, поздрави ни и ни изпрати шампанско. Седяхме там, с чаши пенливо шампанско, пламъкът на свещта се отразяваше в очите ти, а на масата помежду ни лежеше пликът. Ти го побутна към мен. Аз го побутнах към теб. Ти отново към мен. Аз отново към теб и задържах ръката си отгоре.

— Ти го отвори. Скъпа, ти си го спечели.

Взе плика, пъхна пръст под лепилото, извади бележката и я притисна до гърдите си. Смееше се. Никой от нас не продумваше. После ти бавно разтвори листчето и го прочете.

Забелязах, че го прочете два-три пъти, защото изминаха три минути, преди да кажеш нещо.

— Е… — нетърпеливо те подканих аз. — Какво е?

Ти сложи листчето на масата и грабна ръката ми.

— Две са.

— Стига де. Престани да се шегуваш. Може да е само едно. — Тогава се сетих. Зяпнах те смаян. Сълзи се стичаха по лицето ми. — Наистина ли?

Ти кимна.

— Близнаци?

Ти отново кимна безмълвно и зарови лице в салфетката.

Станах, грабнах чашата си, почуках по нея с ножа и обявих на всички останали петнайсет двойки в ресторанта:

— Дами и господа, извинете ме, приятели… Искам да обявя, че съпругата ми… ще ме дари с близнаци за Коледа.

Почерпихме с шампанско всички в ресторанта, а Матю направи прочутия си ябълков пай, който се топи в устата, и го поднесе на присъстващите да опитат.

Докато пътувахме за вкъщи, ти не каза нито дума. В главата ти се въртяха детски стаи, цветове, второ креватче, второ всичко. Влязохме и ти изчезна веднага в банята. След секунди ме повика:

— Скъпи?

— Да.

— Имам нужда от помощ.

Когато влязох, те заварих пред огледалото по гащи и сутиен, с шишенце течен витамин E. Подаде ми го.

— Задачата ти отсега до Коледа е да се погрижиш да не ме превземат стрии и коремът ми да не провисне до коленете. Затова, поливай!

Ти легна на леглото, а аз излях цялото шишенце на корема ти.

— Отвратително! — разпищя се ти.

— Скъпа… просто се опитвам да покрия всеки милиметър от тялото ти.

— Бен Пейн!

Намазах корема ти, гърба ти, краката ти, навсякъде.

— Чувствам се като мазно прасе — оплакваше се ти.

— Наистина миришеш малко особено.

Помня как се смяхме, какво мазане падна.

Беше забавно, нали?

По-късно, загледана в тавана, поклащайки единия си крак, преметнат върху другия, ти попита:

— Мислил ли си за имена?

— Не. Още се опитвам да осъзная новината.

Ти скръсти ръце на гърдите си, подпря глезена на единия си крак на коляното на другия и отвърна:

— Майкъл и Хана.

В мига, в който ги изрече, нещо прищрака в главата ми. Като парченца от пъзел.

Обърнах се към теб, докоснах с устни опънатата кожа на корема ти и прошепнах имената им. Получих ритник, последван от кроше. Оттогава станахме четирима.

Може би това беше най-вълнуващият момент. Ако можех, бих се върнал назад, за да се потопя в смеха, топлината, вълнуващите мисли за всичко по две, да се плъзгам по кожата ти и да усещам миризмата на течния витамин E.

Защото съм напълно сигурен, че това е всичко, което бих могъл да искам.