Сабине Тислер
Колекционер на деца (82)

81

Докато Бетина буквално се пръскаше от енергия, Марайке изпадна в летаргия и не желаеше нищо друго, освен да спи или да дреме в шезлонга на терасата. Тази сутрин Бетина стана още в седем, и то с бързина, която при Марайке щеше да предизвика силно замайване, едва ли не колапс. Бетина отиде под душа и бодро запя едно от най-известните парчета на Хулио Иглесиас. Марайке я слушаше в полусън и се питаше дали песента изразява просто радост от живота, или цели да събуди децата по един крайно груб начин. Тя стана едва когато усети миризмата на горещо кафе. Не искаше да нервира приятелката си.

Октомврийският ден беше необичайно топъл. Марайке излезе на терасата по къси панталонки и тениска. Бетина вече беше сложила масата. Марайке я целуна по бузата и Бетина засия.

— Това е истински късмет — отбеляза весело Марайке. — През октомври да закусваме на терасата! Фантастично е, нали? Времето в Германия сигурно е ужасно.

— Какво ще кажеш днес да се поразходим към Гросето и да стигнем до морето? Ще походим по плажа, ще хапнем риба в някое хубаво заведение.

— Супер! — засмя се Марайке. — Наистина, Бетина, идеята ти е страхотна, но аз предпочитам да си остана вкъщи. Не мога да си представя, че ще пътувам час и половина натам и час и половина обратно. А и на плажа сигурно ще има много хора.

Бетина едва скри разочарованието си. Цялото й въодушевление от слънчевия ден угасна.

— Нямах представа, че съм толкова изтощена — опита се да обясни Марайке. — Едва тук разбрах, че имам нужда от почивка. Очевидно в Берлин съм живяла дълго време свръхсилите си. Сега искам само спокойствие. Иначе каква полза от отпуската?

Бетина кимна унило.

— Ти ме разбираш, нали?

— Да, да, разбирам те. Тогава ще отида сама с децата. — Но в гласа й нямаше убеденост.

След петнайсет минути се появи Еда, намусена и скучаеща както винаги. Беше сплела част от косата си на тънки плитчици, които стърчаха на всички страни. Зад нея се появи Ян с неизменния геймбой. Взираше се в екрана и не виждаше къде стъпва.

— Божичко! — извика Бетина, когато видя как се е нагласила Еда. — Кога успя да се направиш на маймуна? Сигурно си се мъчила с часове!

— Снощи — отговори доволно Еда. — Не можах да спя.

— Добро утро, мили дечица. Вземи си филия бял хляб, Ян. Искаш ли яйце, Еда?

— На диета съм!

Марайке изохка, но не отвърна.

— Какво ще кажете да идем на морския бряг? — попита Бетина.

— Страхотно! — извика Ян.

— Ама че гадост — простена театрално Еда. — Само това оставаше — да ме караш да се разхождам с часове по брега!

— Добре е за фигурата ти — заяви ухилено Марайке.

След час Марайке беше сама. Почете десетина минути и влезе в къщата да си обуе дълъг панталон. Докато лежеше в шезлонга, й стана хладно. След още десет минути на терасата се появи Елеоноре. Носеше ръкавици и ножица за рози, но Марайке веднага разбра целта на посещението й и се засмя вътрешно. Елеоноре беше любопитна и искаше да си поговорят. Рязането на розите беше само претекст.

— Добро утро — поздрави Елеоноре. — Надявам се, че не ви преча. Трябва да орежа розите. Идва есен и искам да съм готова. Ще побързам.

— Изобщо не ми пречите — увери я с усмивка Марайке.

Елеоноре поработи пет минути в мълчание и разпитът започна.

— Приятелката ви ми разказа, че работите в полицията…

— Правилно ви е казала.

— Разследвате ли случаи на убийство?

— Да.

— Сигурно е много сложно.

— Права сте, сложно е.

— Колко време минава, докато намерите убиеца? Най-общо, разбира се.

Марайке простена вътрешно. Това беше въпрос само заради въпроса. Също толкова абсурден като постоянния въпрос на журналистите към актьорите как успяват да научат наизуст толкова дълги текстове. Въпреки това реши да остане любезна.

— Зависи. Понякога залавяме убиеца още на втория ден, друг път минават години. Разследването е важно, но понякога имаме нужда и от малко късмет.

— Разбирам…

Марайке затвори книгата. Случаят беше благоприятен.

— Ще ви попитам нещо, Елеоноре — започна предпазливо тя. — Чувала съм, че през последните десет години в тази област са изчезвали деца. Знаете ли нещо за съдбата им?

Елеоноре кимна, остави ножицата и приседна на едно стъпало.

— Изчезнаха три малки момчета. Никой не разбра какво е станало с тях. Изчезнаха по време на игра или на път към училище и сякаш потънаха вдън земя. Полицията не откри никакви следи. Няма нито един заподозрян. Страшно, нали?

— Къде точно се случи?

— Тук, наблизо. Едно от момчетата даже е живяло в тази къща. Родителите му са немци, били са тук на почивка. Момчето си играело на брега на потока и изведнъж изчезнало.

— И никой не е чул нищо? Вик, шум?

— Нищичко. Но аз знам историята, така да се каже, от първа ръка. Наскоро майката на момчето купи къща тук наблизо. Защото иска да разбере какво се е случило със сина й. Трябва да знае дали е умрял и как.

Марайке се опита да скрие възбудата си.

— Всъщност нямах намерение да работя по време на отпуската си… Исках да си почивам, да мързелувам… но мисля, че не би било зле да поговоря с тази жена.

— Разбира се. Не можем да й се обадим, но тя винаги си е вкъщи. Какво ще кажете за малка разходка? Или да отидем с колата?

— Не, не, малко движение ще ми се отрази добре. — Марайке скочи с учудваща енергия. — Почакайте, ще отида да си взема якето.