Сабине Тислер
Колекционер на деца (45)

44

Ане се опитваше да си представи как ще преустрои Вале Короната, но мислите й бяха много объркани. Колко бяха стаите в голямата къща — три или четири? Имаше ли баня във воденицата, или не? Как точно изглеждаше голямата тераса, от която се слизаше право в естествения басейн? Дали ще е възможно да изпусне водата и ако да, как?

Вече не си спомняше нито една подробност. Харалд беше напълно прав — тя имаше нужда от много повече информация.

След закуска Ане излезе от хотела в задушното утро. Реши да купи бутилка хубаво вино за Енрико като малка компенсация за скорошното си повторно посещение.

Намери търсеното само на две пресечки от хотела и веднага потегли. Телефонът й си остана изключен.

Беше й много трудно да намери долината — вчера, докато пътуваше с Кай, не обърна внимание откъде минаха. Следобед ще му се обадя, каза си тя, и ще го поканя на вечеря.

Стигна до Амбра и продължи към Дудова, запленена от красотата на местността. Мина покрай малката селска църква, сгушена под огромен кестен, и зави надясно. Учуди се, че пътят води нагоре. Май се беше объркала. Стигна до билото и се върна. В Дудова попита възрастна жена с дълги сиви къдрици и изслуша подробните й обяснения, без да разбере почти нищо. Все пак потегли в указаната посока и навлезе в тесен път, минаващ под балкон, от което остана с впечатлението, че минава през частен имот. Спомни си едва когато пътят навлезе в маслинова горичка и започна да се спуска.

Откри стария фиат на импровизирания паркинг и въздъхна облекчено. Ще попита Енрико и за колата. Слезе и бавно се запъти към къщата с бутилката в ръка. Не се чуваше нищо освен песните на птиците. Наоколо беше напълно пусто. Къщата лежеше сякаш празна под обедното слънце и изглеждаше още по-прекрасна от първия път.

Енрико беше зад къщата. Тичаше напред-назад между купчина камъни и извора и подреждаше камъните край извора. Носеше само бански, тялото му имаше красив бронзов загар, а по мускулите му не се виждаше и грам мазнина. Той я видя, спря и се усмихна.

— Пак съм аз — рече тихо Ане и му връчи бутилката. — Заповядайте, като извинение, че ви попречих.

Енрико пое бутилката и прочете етикета.

— Харесвам това вино. Ще го изпием заедно.

Двамата се запътиха към къщата.

— Реших, че не е зле да оградя извора с камъни — обясни той. — Така пръстта няма да се свлича и да засипе извора, освен това изглежда по-красиво. Ще се опитам да намеря някоя стара каменна глава на Дионис или нещо подобно, която изплюва вода, и ще я зазидам за теб.

Това е невероятно, каза си Ане и се почувства леко объркана, но и зарадвана.

— Тази сутрин не издържах да стоя повече в Сиена — започна предпазливо тя. — Исках непременно да видя къщата още веднъж.

— Знаех си, че ще стане така — усмихна се Енрико. — Очаквах те. Какво ще кажеш за едно кафе?

— Да. С удоволствие.

Той влезе в кухнята и облече работния си панталон, окачен на една кука. Ане го последва. Въпреки че печката и мивката бяха на тъмно, той не включи осветлението, а със сигурността на лунатик напълни кафеварката с кафе и вода и я сложи на газовия котлон.

— Не оскъпявай къщата — помоли с усмивка тя.

— Какво имаш предвид? — Енрико внезапно стана сериозен.

— Ами… като добавяш разни неща… Разбираш ли, в момента не мога да си позволя да дам повече. Като платя къщата, ще съм напълно разорена. През следващите десет години няма да правя никакви ремонти.

Енрико застана пред нея и скръсти ръце.

— Ще ти я дам за двайсет хиляди по-малко. Кай е определил сумата произволно. Сметнал е, че къщата си струва цената, и е прав. Но според мен не бива да се искат толкова пари. А що се отнася до ремонтите, това си е моя работа. Искам да направя каквото трябва, и ще го направя. Когато се нанесеш, къщата ще е в перфектно състояние. Ще разкопая около воденицата и ще сложа дренаж, за да няма влага. Просто досега нямах време. Ти ще живееш тук и през зимата, нали?

Ане задиша често-често.

— Възможно е… да, така мисля…

— Значи ще ти е необходимо отопление. През зимата тук е дяволски студено.

— Да… — Сърцето й биеше в гърлото.

— Вече съм направил инсталацията. Липсват само отоплителните тела. Ще ти ги монтирам, но ще трябва да сложиш котел за газ в градината. Нали разбираш, бутилките не са достатъчни за отопление на къщата.

Ане се изпоти. Не можеше да повярва на думите му. Не знаеше как да ги тълкува. Ако той направи всичко това, тя ще се разори. Но ако не й вземе пари за подобренията, значи е напълно луд.

Енрико мълчеше. Водата в кафеварката бавно завираше. Щом стана готова, той наля кафе в две чашки и ги сложи на масата. Донесе захар и бисквитки и седна.

— Откога живееш тук? — попита Ане.

— От тринайсет години.

— Защо досега не си сложил отопление?

— Защото нямам нужда. Нищо не ми трябва. Построих двете бани само защото имах намерение един ден да продам къщата. Достатъчно ми е да се къпя в естествения басейн. Банята е лукс, а аз не харесвам лукса.

— И през зимата ли се къпеш в басейна?

Енрико кимна.

— Извел съм маркуч от извора до басейна и съм направил нещо като душ. Миналата година Карла се къпеше в басейна до ноември и вземаше душ навън. И тя започва да свиква.

— Карла е жена ти, така ли?

— Да. Не сме женени, но живеем заедно от много години.

Ане погледна снимката на стената.

— Това тя ли е?

Енрико кимна.

— В момента е при родителите си в Германия. Баща й е много болен. Надявам се скоро да се върне.

Гласът му прозвуча изненадващо меко, почти нежно. Значи този твърд, мускулест, трениран мъж е много чувствителен, помисли си Ане. Това я трогна, но още повече я обърка. Енрико имаше жена? Някак си не можеше да си го представи. За да скрие смущението си, посегна към бисквитите и огледа кухнята.

— Прекрасно помещение. Никога не бях виждала толкова хубава кухня.

— Очевидно не си виждала много тоскански кухни — отговори с лека усмивка Енрико.

— Защо искаш да продадеш тази фантастична къща?

— Защото животът ми стана твърде удобен… Дано да ме разбереш. Тук имам всичко, мога да правя всичко. Преди две години ни прекараха ток. Оттогава животът в долината вече не ме радва. Искам да живея скромно. Всичко това не ми трябва. Не искам ток, мебели, вещи — всъщност не искам и къща. Достатъчен ми е един куфар. Искам да пътувам. За мен това е свободата. Но Карла не иска.

— Къде ще отидеш, след като се изнесеш оттук?

— Нямам представа. Все ще намеря нещо. Може да е само стар бус, в който да си сложа матрака. Прекрасно е да чувстваш, че не знаеш какво те очаква.

— Боже мой! — Започнаха да я мъчат угризения на съвестта. — А какво казва жена ти по този въпрос?

— Все още не знае.

— Може би тя иска да остане тук?

— Със сигурност иска, но няма да стане. Не мисли за нея.

Енрико стана, изми двете чаши и ги постави върху свободно висящата етажерка, която се поклащаше при всяко докосване и съдовете леко прозвънваха. Космическа кухненска музика, помисли си неволно Ане.

— Харесвам тази етажерка.

— Направих я специално за кухнята. Стените са криви и няма как да се сложат шкафове. Освен това не обичам мебели. Моля те да ми кажеш какво искаш да задържиш. С радост ще ти оставя всичко. Нищо няма да отнеса със себе си.

На какъв човек съм попаднала? — питаше се безпомощно Ане.

— Говориш, сякаш си намислил да се самоубиеш.

— О, не — усмихна се отново той. — Със сигурност няма да се самоубия. Напротив. Решил съм да живея поне до деветдесет години. Тъкмо затова се опитвам да бъда скромен. За да имам пари за дълго. Ако бях решил да се самоубия, щях да оставя къщата на Карла.

Ане имаше чувството, че познава Енрико от години. Изведнъж се почувства като у дома. Но това не й попречи да разбере, че в думите му няма логика.

— Тогава продай къщата колкото може по-скъпо. За да имаш достатъчно пари. Май не те разбирам.

— Няма да го направя — отвърна рязко той. — Виж, аз строя къща, реставрирам я, разширявам я, обзавеждам я според представите си, оформям я. Моите къщи са моите произведения на изкуството. Това не е първата къща, която съм купил като руина и съм реставрирал. Докато работя, в главата ми бавно се оформя цената, на която ще я продам. Определя ли тази цена, не я променям и държа на нея. Не се пазаря. Не обсъждам. Не искам да получа повече, отколкото сам съм определил. Аз работя бързо и добре. Ако поискам истинската цена за построеното от мен, къщата ще стане непродаваема. Но аз не искам да печеля пари. Искам да продължа да живея скромно. Не повече, не по-малко.

— Ти си философ. — Този човек все повече я омагьосваше. Вече изпитваше възхищение към него. Не като към мъж, като към човек. Начинът му на мислене беше повече от впечатляващ.

— О, господи — промърмори той. — Философ, как ли пък не! Да, Ане, аз чета философски книги, но не ги разбирам. Философията на друг човек ми е чужда. Не бих могъл да я направя своя. Аз си създавам своя собствена философия… но за съжаление, още не съм имал случай да я запиша.

Двамата помълчаха малко, после Енрико продължи:

— Ще ти направя едно предложение. Събери си нещата и ела за няколко дни в къщата. Долината се отличава със специфична атмосфера и е добре да ти въздейства бавно и постепенно — само така ще разбереш дали я харесваш, или не. Дали можеш да издържиш. Ако останеш тук сама, ти ще стигнеш до края на възможностите си, Ане. Тук тишината те връхлита като удар с чук. В тази долина не проникват шумовете на цивилизацията. Няма коли, няма човешки гласове, няма кой да затръшва вратите и да пуска музика. Тук няма абсолютно нищо. А мракът… Тук нощта е толкова черна, колкото никога не си я виждала. И никъде няма да видиш светлинка от къща, фенер или фар на автомобил — дотук не стига нищо. Човешките очи са свикнали нощем да търсят източник на светлина, защото той ги изпълва с надежда и им вдъхва увереност, че не са сами на света. Тук тази светлина липсва напълно. Погледът се губи в тоталното черно. В тоталното нищо. Все едно е как ще го наречеш. Това е възхитително, но и плашещо. Тук може да живее само човек, който цял живот е търсил именно това място. Затова първо опитай, Ане. Не е важно дали някой кран капе, или прозорецът не се затваря добре. Аз ще оправя всичко за теб. Решаващото е дали ще понесеш самотата.

Ане разбра, че той има право.

— Ще ми дадеш ли чаша вода?

Енрико пусна крана и напълни голяма керамична чаша.

Ане си спомни какво бе казал Харалд по телефона. Да внимава за помийна яма, отточни тръби и водопровод. Да е постоянно нащрек, защото ще я измамят. Това беше неговият свят. Това бяха проблемите, които го занимаваха. Енрико беше съвсем друг. Той държеше повече на чувствата, отколкото на добре работещото отопление. Внезапно я обзе чувството, че се е доближила до живота, който желаеше да живее.

Наистина ли би могла да поживее малко тук? Съвсем сама с непознат мъж? Та тя изобщо не го познаваше. Не знаеше нищо за него, само името му, а то сигурно не беше истинското. Никой не знаеше къде е тя сега, а и беше безсмислено да си даде адреса. Вале Короната — само старците в Дудова знаеха къде се намира къщата, никой друг. Тук не идваше дори поща. Ако остане в къщата, тя ще е изцяло във властта на Енрико. Не познаваше мястото, не познаваше околността. Ако се окажеше, че той съвсем не е така мил, както изглежда, тя нямаше шанс да избяга. Той беше много по-силен и по-бърз от нея. Тук дори мобилните телефони нямаха обхват.

Не прави глупости! — крещеше разумът й. — Това е лудост! „Bella Italia“ има и тъмна страна. Не забравяй, че детето ти изчезна тук. Също в гора, само на няколко километра от тази долина. Но какво имаше да губи? Мъж, който я мамеше. Живот в Германия, който я уморяваше до смърт. Болка, която не беше в състояние да преодолее. Е, добре, ако Енрико й направи нещо, никога няма да я намерят. Той ще я зарови в гората и тя ще изчезне от този свят. Като Феликс. Може би и той е погребан тук и гние под земята само на метри от нея. Или на петстотин метра по-надолу. Или на пет километра. Някъде.

Може би съдбата искаше и тя да преживее същото. Може би така ще разбере какво се е случило с Феликс. Затова сърцето й казваше: остани тук. Направи го. Новият живот означава нови преживявания. Ако те е страх, върни се в Германия.

— Е? — попита Енрико.

— Предложението ти е страхотно — отговори Ане и въздъхна облекчено. Вече бе взела решение и напрежението изчезна. — С радост бих останала няколко дни, ако няма да ти преча. Нали няма да съм ти в тежест?

— Когато си купува кола, човек я кара, за да я изпробва. Когато си купуваш къща, е добре да поживееш в нея, за да я изпробваш. Другояче не става.

— Чудесно. — Ане се изправи. — Тогава ще се върна в Сиена и ще си събера багажа. Да донеса ли нещо за вечеря?

— Малко зеленчуци. Друго не ми трябва.

— Разбира се.

Ане излезе от кухнята и слънчевата светлина я заслепи. Примигна няколко пъти и му кимна.

— До скоро.

— До скоро — повтори Енрико и се скри в къщата.

Ане се запъти бавно към колата. Още не можеше да повярва в случващото се.

 

 

Слезе в Сиена, купи артишок, салата и домати, половин пекорино и сто грама прясно песто. Върна се в хотела и си събра багажа. Приключи чак в два, но любезното младо момиче на рецепцията не включи деня в сметката въпреки късния час на изнасянето й. Ане плати и едва тогава се сети, че не е извадила картината с ангела изпод леглото, за да я окачи на мястото й. Е, вече беше много късно за това. Предаде ключа от стаята и напусна хотела. Може би след няколко дни щеше да се върне, а може би и не.

Седна в колата и най-сетне включи телефона си. Поне десет обаждания от Кай. Звънна му и той отговори веднага. Толкова се зарадва да я чуе, сякаш тя бе прекарала най-малко четири седмици в джунглата и най-сетне се е завърнала жива и здрава. Това я зарадва и тя се съгласи да се срещнат на „Пиаца Индепенденца“.