Сабине Тислер
Колекционер на деца (92)

91

Къщата, която Енрико му показа, беше със зазидани прозорци и врати и изглеждаше ужасяващо мрачна и мъртва. Макар да му стана страшно, Ян изпита и приятно вълнение. Най-интересното беше, че се промъкнаха вътре през малка дупка в един от зазиданите прозорци.

Помещението беше мрачно и влажно. Миришеше на мухъл и на нещо кисело — Ян си спомни, че у тях също се бе появила такава миризма и накрая се оказа, че зад етажерката с консерви е умряла мишка и бавно се е разложила.

— Почакай малко — каза му Енрико. — Отивам да взема нещо от колата. Няма да се бавя.

Той се промуши през дупката, а Ян клекна на пода. Не виждаше почти нищо и не усещаше дали глинестият под е влажен, или просто хладен. Доближи се до стената и се придвижи опипом. По лицето му полепна паяжина и той потръпна от отвращение. Опита се да махне паяжината от косата си, но тя полепна по пръстите му като захарен памук по зъбите. Само че захарният памук беше сладък, а не гаден. Тъкмо когато се запита дали да не се промуши през прозореца навън, Енрико се върна. Запали една свещ и Ян видя какво е донесъл. Одеяло, кухненски кърпи, бутилка вода, бутилка грапа, въжета и клещи.

Свещта освети усмихнатото лице на Енрико.

— Искам да бъдеш тих — пошепна той. — Никой не бива да знае, че сме тук. Това е тайно място с магични сили. Човек трябва да остане тук цяла нощ и да си пожелае нещо. Това единствено желание непременно ще се изпълни.

Ян го погледна уплашено.

— Но аз не мога да остана! Бетина ще дойде да ме вземе!

— Къде?

— В твоята къща!

— И кога каза, че ще дойде?

— Следобед. Не знам точно. Може би в три или четири.

— Защо не ме предупреди за уговорката ви?

— Защото всичко стана много бързо. Ти ми каза, че ще отидем да видим нещо и ще се върнем. Не може ли да дойда пак друг път?

— Не.

— Но аз не мога да остана тук!

Ян се разтрепери. Знаеше, че Бетина и Марайке ще се разтревожат много. Веднъж бе видял Бетина да плаче и това беше страшно — не искаше никога повече да преживее подобно нещо. Еда бе отишла да нощува при приятелката си, но когато Марайке се обади у тях към единайсет, никой не отговори. Майка му звъня и в дванайсет, и в един и пак никой не отговори. Марайке седеше до телефона и мълчеше, а Бетина седеше на килима в дневната и плачеше. В два и половина Марайке помоли двама колеги за помощ и тръгнаха да търсят Еда. Ян остана при Бетина, която продължаваше да плаче отчаяно. Тъгата й го трогна до сълзи.

Марайке се върна чак към пет. Беше намерила Еда и приятелката й в някаква дискотека. Двете момичета изобщо не подозираха, че тайното им отиване на дискотека може да бъде разкрито.

Марайке отведе Еда в стаята й и си легна, без да каже дума. Бетина отиде при Еда, прегърна я и се разплака още по-силно. Ян също се разплака и тайно се закле, че никога няма да направи нещо, което да доведе Бетина до такова отчаяние. Не искаше да я вижда разплакана, при никакви обстоятелства.

— Няма да стане — опита се да обясни той. — Просто е невъзможно. По-добре да дойдем пак утре. Бетина със сигурност ще ми позволи да нощувам тук с теб. Ще си донеса спалния чувал.

— Говориш прекалено много — отвърна Енрико. — Децата, които говорят много, ме нервират.

Ян замлъкна. Не беше очаквал такъв тон от винаги приветливия Енрико.

— Лягай на одеялото! — заповяда Енрико. — По корем!

— Защо?

Ян затрепери още по-силно. Не издържаше повече в тази зловеща къща. Страхът пълзеше с железни пръсти нагоре по гърба му.

— Направи каквото ти казвам!

Ян легна на одеялото. Сърцето му щеше да изскочи от гърдите.

Енрико улови ръцете на момчето и ги изви на гърба. После се зае да ги овърже с донесеното въже. Ян се опита да се съпротивлява.

— Престани веднага! — изсъска Енрико. — Иначе ще ти причиня ужасна болка!

Без да бърза, той върза ръцете и краката на жертвата и затъкна устата й с една от кухненските кърпи. После извади от джоба си нож и разряза дрешките на детето.

„Мамичко — помоли се мислено малкият Ян, — ела и ме измъкни оттук! Моля те, ела и ми помогни! Ти винаги знаеш къде са убийците и какви са. Имаш пистолет! Марайке! Бетина! Еда! Моля ви!“

Ян си спомни за Хари, който също беше пленник в стария леген. „Ако успея да се измъкна от тук, веднага ще те освободя, Хари — закле се той. — Няма да те взема със себе си в Германия, обещавам!“

Ян се опитваше да се пазари със съдбата и не можа да се сети за по-голяма жертва.

Енрико се наведе над него и момчето видя студените очи, осветени от свещта. Защо не ме гледа? — запита се детето. Защо зяпа така странно?

В този момент малкият Ян разбра, че няма да излезе жив от тази тъмна и страшна къща.