Сабине Тислер
Колекционер на деца (58)

57

Карла сложи масата, донесе бутилка вино и приготви panzanella — селско ядене от остатъци, любимо на Енрико. Състоеше се от стар бял хляб, накиснат във вода, изстискан и натрошен, после смесен с домати, лук, целина, босилек, сол, пипер, оцет и зехтин. Получаваше се нещо като лятна хлебна салата със свеж, пикантен, леко кисел вкус, която засищаше много добре. По принцип panzanella се приготвяше с риба тон, но Енрико не я понасяше и Карла беше принудена да не я слага в салатата. Той се отвращаваше от бруталния индустриален риболов и не искаше да се чувства виновен за страданията и смъртта на рибите.

— Направихте ли го? — попита хладно Карла, когато Енрико и Ане се върнаха във Вале Короната.

— Да, всичко мина без проблеми. — Енрико изглеждаше облекчен.

Карла се обърна примирено към Ане:

— Желая ви всичко хубаво.

Ане я прегърна и тя го прие безучастно.

— Толкова съм щастлива… Но ме е срам, че ти страдаш…

— Няма нищо — промърмори Карла. — Човек не може да има всичко. — Наля по малко вино в чашите и подкани другите: — Да пием за продажбата. И за това, че сега сме бездомници.

— Глупости! — възкликна Енрико. — Сега сме собственици на чудесна руина, изгоряла до основи.

Той очевидно хареса иронията си, но Карла остана сериозна. Тримата се чукнаха и отпиха по глътка.

— О, забравих да ти кажа, че във воденицата има змия — обърна се Карла към Енрико. — Затворих вратите, за да не излезе. Надявам се да я хванеш, преди да сме изпили цялата бутилка.

— Не е ли по-добре да я беше оставила да излезе? — Ане не разбра логиката на Карла. — За бога, как ще спя там довечера?

— Ще свикнеш. — Карла се усмихна за първи път от няколко дни. — Това е част от живота във Вале Короната.

Тя влезе в къщата и скоро се върна с две бутилки, пълни с вода.

— Много е просто. Затворя ли вратите, знам, че змията е вътре. Ако ги оставя отворени, никога няма да съм сигурна, че змията е излязла. Не мога да седя с часове и да се взирам във вратата, нали? Но не се безпокой, Енрико ще я намери.

Ане кимна. Разбираше защо Карла се държи така. И тя би постъпила по същия начин.

— Каква е змията? — поинтересува се Енрико. — Смок или усойница?

Карла вдигна рамене.

— Не я видях ясно. Знам само, че беше много дълга. Вероятно е смок. От онези, дето все се сърдят. — Тя се обърна към Ане: — Смоците от този вид нападат веднага и хапят ужасно. Раните от такова ухапване зарастват трудно, но смокът поне не е отровен.

Енрико стана, отиде в мазето и се върна с голяма картонена кутия и дълга тояга. Преди да влезе във воденицата, махна на Ане да го последва. Тя се поколеба.

— Как ги убиваш? Нима с тази тояга? Не е ли по-добре с лопата?

— Изобщо не ги убивам — отвърна Енрико. — Улавям ги и ги отнасям обратно в гората. И се надявам да не се върнат скоро.

Ане въздъхна. Тази нощ няма да спи добре.

Енрико претърси воденицата метър по метър, ъгълче по ъгълче.

— Остани на вратата — нареди той на Ане. — И ме извикай, ако змията излезе.

След двайсет минути Енрико най-сетне намери змията, свила се между сандъче с книги, дървен кош и ръба на камината. В това положение нямаше как да я напъха в кашона, затова я подплаши и започна да я побутва с тоягата, докато тя се разви и побягна. Мина покрай високата етажерка, изви се около глинена статуя на лъв и се опита да пропълзи по килима в посока към стълбата. Енрико й преряза пътя и тя нямаше друг изход, освен да се мушне в кашона. Той го грабна, излезе на бегом от воденицата и изчезна в гората.

Ане отиде при Карла и се отпусна тежко на един от столовете под ореховото дърво.

— Понякога е добре да има мъж вкъщи — промълви Карла, докато си вземаше мънички парченца целина от салатата.

— А понякога е добре да няма — отвърна Ане и Карла се засмя.

Ане последва примера й. Ледът беше счупен.

 

 

Слънцето залезе и в долината внезапно стана хладно. След вечеря Ане и Карла облякоха дебели якета и обуха плътни чорапи, за да поседят още малко навън. Енрико остана бос, по риза и къси панталони, и заяви, че изобщо не му е студено. Не валеше, но вечерният вятър идваше на тласъци и се наложи да сложат камъни върху покривката на масата, за да не отлети. Короната на ореха шумеше и напомни на Ане за ветровитите дни край морето.

Карла свари чай и донесе от кухнята масленки. Енрико бе дръпнал стола си назад и седеше със затворени очи, сякаш медитираше или мечтаеше. Карла наля чай на всички и се обърна с очакване към Ане.

— Защо си тук? Защо купи Вале Короната? Аз все още се опитвам да се помиря с мисълта, че се налага отново да започна живота си отначало, на ново място… Щом Енрико държи да построи още една къща, няма да му преча… Но много ми се иска да разбера защо жена като теб желае да се скрие в този мрак и в тази самота. Без мъж, който да гони змиите от къщата.

— Преди десет години изгубих сина си — заговори тихо Ане. — Казваше се Феликс. Десетгодишен. Дребно, крехко русо момче. Бяхме на почивка в Ла Пекора, недалеч оттук.

— Знам къде е Ла Пекора — настави Карла. Очевидно нямаше намерение да прекъсва разказа. — Енрико я е реставрирал.

Енрико отвори очи. Ане го погледна, но той не отговори на погледа й, а се взря някъде в мрака.

— Случи се през хиляда деветстотин деветдесет и четвърта година, на Разпети петък. Феликс си играеше навън, край потока, на стотина метра от къщата. Повикахме го за вечеря още преди да падне мрак, но той не се отзова. След няколко минути се разрази страшна буря. Застудя, заваля проливен дъжд, вятърът виеше, а Феликс беше излязъл само по къси панталонки и тениска. Мъжът ми Харалд веднага тръгна да го търси. Прекара навън цялата нощ. Останахме в Италия още две седмици. Търсихме навсякъде. Денонощно. Не го намерихме.

— Какво направи полицията? — попита Карла, очевидно разстроена от разказа на Ане.

— Полицаите дойдоха още на следващата сутрин с кучета и претърсиха цялата гора. Водолази се спуснаха в езерото… Нищо. Търсиха няколко дни, но не откриха дори една следа от Феликс. Нищичко, разбираш ли? Ни най-малко указание. Никой не беше видял нищо. Не намериха дори дрехите му. След две седмици се върнахме в Германия. Оттогава живея без Феликс…

— И не издържаш — довърши изречението Карла. — Съзнанието, че не знаеш какво се е случило с него, те убива…

Ане кимна.

— И си дошла тук, защото вярваш, че ще разкриеш тайната? Все едно по какъв начин.

Ане отново кимна и сведе глава към пода.

Карла сложи ръка върху нейната. Нямаше нужда от повече думи. Ане се взираше в свещта, около която се въртяха комари и изгаряха в пламъчето. След малко описа великденската почивка на семейството си в Италия и разказа какво дете беше Феликс.

Щом свърши, изтича във воденицата, за да донесе снимка.

Енрико знаеше много добре за кого говори Ане. Никога нямаше да забрави онзи Разпети петък, когато бурята буквално набута момчето в ръцете му. Това е невъзможно, повтаряше си изумено той, това не може да бъде. Наистина ли съм продал къщата на майката на онова момченце? Каква лудост! И сега тя ще живее тук… близо до детето си…

Ане се върна и сложи снимката на масата.

— Така изглеждаше тогава. Само да знаех дали е още жив… Дали е бил убит още на Разпети петък и заровен някъде, дали са го похитили. Може да е бил продаден от търговци на деца, да са го включили в международна организация за детско порно. Всичко е възможно. Сега щеше да е на 20 години. Не мога да тъгувам за детето си, не мога да го оплаквам… и няма да намеря покой, преди да знам какво му се е случило.

Карла дълго се взираше в снимката.

— Никога не съм виждала това дете. Спомням си, че през хиляда деветстотин деветдесет и четвърта година точно по Великден бях в Германия. Баща ми получи инфаркт.

Тя подаде снимката на Енрико и той я погледна със смръщено чело.

— Не познавам това момче. Но ако искаш, ще ти помогна в търсенето.

Никой не познаваше малкия Феликс така добре като него. Двамата бяха прекарали насаме няколко дни, вече не си спомняше точно колко. Два ли бяха, или три? А може би дори четири?

Седмица преди Великден случайно бе видял малкото момче да си играе край потока близо до Ла Пекора. От този ден нататък го наблюдаваше с часове и постоянно носеше в джоба си шишенцето с етер. Искаше да е подготвен за подходящия момент. Момчето го възхищаваше. С каква съсредоточеност мъкнеше камъчета и парчета дърво, за да прегради течението на потока и да си построи къщичка край езерцето, което сам бе създал. Работеше неуморно, газеше в студената вода с тънките си бели крачета, често си тананикаше доволно. Все една и съща песничка, непозната за Енрико.

На Разпети петък Феликс навлезе доста дълбоко в гората, за да събере още дърва. Работеше с такова усърдие, че бурята го изненада и не чу виковете на майка си.

Енрико се появи в момента, когато момчето беше мокро до кости, трепереше от студ и се опитваше да се скрие от гръмотевиците и светкавиците. Не смееше да прекоси поляната, за да се прибере вкъщи. Енрико изникна от мрака като спасител на малки момченца и Феликс веднага му повярва. Не създаде никакви затруднения. Съгласи се да се качи в колата му и да изчакат бурята да премине. Това момче не беше недоверчиво като Бенямин. Изобщо не мислеше за бягство. Енрико дори не го хвана за ръка. Малкият просто отиде с него до колата му, почти тичайки, и бързо влезе на сухо и топло.

Бурята ми донесе късмет, каза си тогава Енрико. Дълго беше размишлявал как да измъкне момчето от играта край потока и не очакваше, че ще стане толкова лесно.

— Ще те откарам до дома ти — предложи той и малкото момче засия.

Старият джип, отдавна продаден за старо желязо, потегли в обратната посока и тогава вече беше много късно за Феликс.

Само след минути момчето разбра, че непознатият няма да го закара до дома му, и лицето му побеля от страх.

— Не се притеснявай — рече Енрико, спря рязко и притисна върху лицето на Феликс напоената с етер кърпа.

Главата на момчето падна тежко върху облегалката и Енрико измина необезпокоявано дългото разстояние през гората. Стигнаха до Вале Короната и той пренесе момчето във воденицата. Карла я нямаше. Наоколо нямаше никой. Двамата бяха съвсем сами и имаха всичкото време на света.

— Защо мълчиш? — попита Карла. — Какво ти е?

Енрико я погледна стреснато.

— Това не може да бъде — заговори бавно той. — Не е възможно едно дете да изчезне и да не го намерят. Не и тук, в тази област. Не вярвам, че в гората се разхождат търговци на деца, или режисьори на порнофилми, за да дебнат малки момчета. Не мога да си представя, че някъде наблизо живее мистериозен детеубиец. Защо тогава не убива по-често? Защо никой не намира трупове?

— Как да ги намери? — попита тихо Ане. — Тук навсякъде има самотни къщи, а към всяка къща принадлежат по няколко декара земя. Ако убиецът зарови трупа, никой няма да го намери.

— Тук почти не минават хора — допълни Карла. — Човек може да копае с часове, без никой да го забележи. В Германия е много по-трудно.

— Права си — излъга Енрико. — Не бях помислил за това.

Дискусията започна да му доставя удоволствие. Играеше си с огъня и това го възбуждаше.

— Как мислиш, какво се е случило с Феликс? — попита го Ане. — Щом смяташ, че моите предположения са нереални… Имаш ли по-добра идея?

— Според мен е било глупава случайност. Синът ти се е озовал на лошо място в лошо време. Може би е станала злополука с някой от местните работници по лозята и маслиновите насаждения. Може някой да е прегазил момчето с трактора, може кучето на някой пастир да го е нахапало до смърт — особено ако Феликс е хукнал да бяга и е паднал. При такова събитие човек неизбежно ще си има проблеми, нали? Нищо чудно да рискува цялото си съществувание. Затова извършителят е решил да скрие тялото на Феликс. Твърде вероятно е да го е заровил. Или да го е хвърлил в някоя стара цистерна.

— Това не ми помага. — Ане си запали цигара. Първата за деня. — Това са само предположения. Докато не видя тялото на детето си, ще мисля, че е живо.

— Напълно разбирам, че го търсиш — промълви замислено Енрико, — но не ми е ясно защо реши веднага да купиш къща. Може би търсенето ще те отведе някъде далеч.

— Възможно е. Но през изминалите години чувството все ми казваше, че трябва да се върна в Италия. Копнеех за тази страна. Сигурна съм, че Феликс е някъде тук. Преди десет години се прибрахме в Германия и буквално го изоставихме. Сега искам най-сетне да съм близо до него.

Много бързо бих могъл да сложа край на търсенето, каза си Енрико, но няма да го направя. Нищо подобно няма да направя.

— Знаеш ли, сетих се за двамата слабоумни синове на Джакомо — намеси се в разговора Карла. — Вече минаха четирийсетте, а продължават да обикалят района с мотопедите. Винаги се появяват там, където най-малко ги очакваш. От време на време помагат на горските работници, но щом им омръзне, се оттеглят някъде с бутилки бира. Никога не слизат в селото — родителите се срамуват от синовете си и са им забранили да се мяркат пред хора. Понякога изчезват за два-три месеца и хората казват, че са ги отвели в психиатричната клиника в Сиена.

Енрико махна пренебрежително.

— В нашия район се разхождат доста странни птици. Ако бяхме в Германия, отдавна да са ги затворили в лудницата. Тук трябва да отидеш доброволно. Никой не може да те принуди. Родителите се грижат за децата си, а старите луди просто ги оставят на мира. Според мен синовете на Джакомо са безобидни. Не са способни да убият дори муха.

— Аз пък не съм толкова сигурна. Не знаеш какво става в главите им. Едва когато се случи нещо страшно, хората си казват, че е трябвало да го предвидят.

— Какво да направя? — попита безпомощно Ане. — Да ида при този Джакомо и да питам синовете му дали на Великден хиляда деветстотин деветдесет и четвърта година са отишли в Ла Пекора и са убили сина ми ли? Това е невъзможно!

— Поне бихме могли да се осведомим дали по това време са били в клиника, или не.

— Помня, че Харалд окачи обяви със снимка на Феликс и разпита хората от всички съседни села. Никой не каза, че е забелязал нещо подозрително. Сякаш бяха омагьосани. След няколко дни една старица се сети, че зърнала малко русо момче в сиво порше. Това беше всичко.

— Собственикът на магазина за хранителни стоки в Кастелнуово Берарденга кара сребърносиво порше — рече Енрико. — Никой не знае откъде е намерил пари да си купи такава кола. През повечето време поршето стои в гаража зад къщата и търговецът го гледа като писано яйце. Излиза с колата най-много веднъж в месеца и отива във Флоренция. Толкова бавно кара, че другите шофьори полудяват. А местните хора се питат какво търси във Флоренция.

— Откъде знаеш тази история? Защо не си ми я разказал?

— Защото не желая да преразказвам всички глупости, които съм чул в магазина за строителни материали. Не искам да си губя времето — отвърна раздразнено Енрико.

— Как се казва човекът с поршето? — попита Ане, която не смяташе да се отклонява от темата.

— Енцо Мартини. Но не съм съвсем сигурен. Ние рядко ходим в Кастелнуово Берарденга.

— Какво да правя? — попита отново Ане, която бе започнала да разбира, че действителността е много по-различна от представите й.

Каква наивница съм била, повтаряше си тя. Много лесно беше да си каже: отивам в Италия да търся детето си. Ще започна оттам, където Феликс изчезна преди десет години. Ще намеря следа, която ще ми подскаже какво се е случило.

Каква красива приказка. И какво знаеше сега? Знаеше кой притежава сребърносиво порше. Знаеше, че някъде наблизо живеят двама слабоумни, които обикалят горите и е възможно да са попаднали на сина й. И толкоз. Това не й помагаше с нищо. Тези неща ставаха във филмите и романите, не в реалния живот.

Ане беше отчаяна. Каква безсмислица. Защо се държеше като идиотка? Защо не си остана у дома? Май Харалд отново ще се окаже прав. Трябваше да роди второто им дете и да започне нов живот. Сега щеше да е на осем. Може би пак щеше да роди момче. Като Феликс.

— Ти не можеш да направиш нищо — прекъсна мислите й Енрико. — Само полицията би могла да поднови търсенето. Но не мога да си представя, че след десет години ще открият в поршето някаква следа от сина ти.

— Уморена съм. Ще си легна. — Ане се изправи. Отчаянието заплашваше да я надвие. Трудно й беше да се движи. — Лека нощ. Благодаря ви за всичко.

Тя влезе във воденицата и се заключи. Изведнъж й стана страшно при мисълта, че много скоро ще остане съвсем сам в долината.