Сабине Тислер
Колекционер на деца (22)

21

Берлин, януари 1987 г.

Мариане Вагнер знаеше, че след закуската в седем трябва да глътне двете бели таблетки, а след обяда в дванайсет да разтвори голямата розова капсула във вода и да я изпие на един дъх, макар че вкусът беше отвратителен. В четири й носеха кафе и три прозрачни капсули със златни отблясъци. Харесваше й да ги върти между пръстите си — не само бяха красиви на вид, а бяха приятни и на пипане. Всеки път й ставаше мъчно, когато ги гълташе с малко неподсладен чай от шипки. След прозрачните капсули обикновено се появяваше Петер. Някъде към пет. Ако все още беше в състояние да се държи на краката си и да ходи. Той напълно бе загубил почва под краката си. Твърдеше, че си е взел отпуска, но Мариане знаеше, че я лъже. От смъртта на Бенямин бяха минали поне два месеца, а той продължаваше да си седи вкъщи и да пие. Никога повече няма да иде на работа. Никога. Тя беше убедена в това.

Петер идваше в клиниката всеки ден, защото я обичаше. Защото тя беше единствената му опора, единственият близък човек на света. Мариане го усещаше, знаеше го, но това не й помагаше особено.

Безпомощен, с превит гръб, той сядаше на крайчеца на леглото й и започваше да разказва. Отново и отново описваше всяка подробност от намирането на Бенямин. Защото Мариане искаше да знае всичко. Болката се понася по-леко, когато човек не страда сам. Когато говори за чудовищното, вместо само да го мисли. Той й разказваше за хиляден път как и къде са намерили Бени и как е изглеждал върху леденостудената носилка в патологията. Петер трудно бе познал сина си, защото безжизненото бледо лице му беше чуждо. Кожата на момчето изглеждала восъчна, сякаш моделирана от глина, и Петер решил, че може да си вземе сина и да го сложи вкъщи на дивана. Че Бени ще си остане все такъв. Няма да изгние, няма да изчезне, може би само ще се покрие с прах.

Петер целунал сина си по бузата. Кожата му била като парче сирене, току-що извадено от камерата. И паднал на пода.

Мариане му завиждаше за тази целувка. Тя имаше само спомена за сбогуването с Бени рано сутринта, когато още не знаеше, че няма да го види повече. Петер приемаше, че Бени е мъртъв, защото бе видял трупа му, но тя не можеше.

От две седмици размишляваше какво й остава. Безработен съпруг, който е напът да се пропие. Неизлечима болест. Жилище, на което скоро няма да могат да плащат наема. И едно мъртво дете. По-малко от нищо.

Всеки ден послушно си вземаше хапчетата, а след вечеря си слагаше свещички, които я приспиваха и я предпазваха от страхови атаки. Откакто беше в болницата, не сънуваше и това я изпълваше с благодарност. Преди няколко дни даже се засмя пред телевизора, но вече не помнеше какво е гледала.

Отдавна вече не правеше упражнения. Нямаше сили да опитва отново и отново. Нямаше сили да стане и да направи няколко крачки. Оказа се, че това е било грешка. Разбра го едва сега.

Нямаше представа, че ще е толкова трудно да стане от инвалидния стол и да се хване за перваза на прозореца. Наложи й се да отдъхне няколко секунди. Но това нямаше значение, защото по това време отделението утихваше. Дежурната сестра седеше в сестринската стая и четеше „Клетниците“ на Юго. Мариане знаеше това от самата нея — момичето много се гордееше със себе си, че е посегнало към тази дебела книга. Опасността сестрата да влезе в стаята й беше относително малка.

Днес всички пациенти бяха тихи. Никой не плачеше, никой не крещеше, никой не ходеше напред-назад по коридора, разговаряйки със себе си. Някъде далеч се включи аларма на кола и Мариане се усмихна. Какви проблеми си имаха хората! Купуваха скъпи аларми, за да се предпазят от нещо толкова банално като кражба на автомобил.

Обля я топла вълна на чиста радост. Пое дълбоко дъх и се изпълни с нова сила. Възползва се от този миг, завъртя дръжка и бавно отвори прозореца. Леденият въздух моментално стегна гърдите й — беше само по нощница. Но вече нямаше как да го промени. Ако помоли сестрата да й помогне да се облече, тя ще заподозре нещо.

Оставаше й най-трудната част. Вкопчи се в отвореното крило на прозореца, което се движеше насам-натам и почти не й осигуряваше опора, но някак си успя да се изтегли още малко нагоре и да седне на рамката, която се оказа достатъчно широка. Хвана левия си крак с две ръце и го издърпа нагоре. Пусна го навън и здраво стисна рамката, за да не полети надолу. Още не беше дошъл моментът. Направи същото и с десния крак. Обърна се изцяло навън и леко се залюля. Оставаше й само да се отблъсне.

Мариане се взря в дълбочината. Под нея имаше малка градина с две тесни алеи и две пейки. Три лампи осветяваха алеите. Не е кътче за мечтания, помисли си тя, нито е място, където да се сбогуваш с любимия.

Някой ден може би ще имаш друго дете, каза си тя преди няколко часа, докато Петер седеше до нея. Ще си намериш млада и най-вече здрава жена. Дано успееш да се спасиш от пиенето. Споменът за Бени постепенно ще избледнее. Няма да ти се сърдя.

За последен път приглади косата му, нежно прокара два пръста по бузата и спря върху устните. Той механично целуна пръстите й. Мариане не каза нито дума. Полагаше огромни усилия да задържи сълзите си.

— В „Алди“ продават ягоди — каза й той на тръгване. — Представяш ли си! Ягоди посред зима. Утре ще ида да ти купя няколко. Ще ти донеса ягоди.

И й се усмихна, както се усмихваше някога, преди дванайсет години, в сладкарницата, където се запознаха. Вратата се затвори шумно зад гърба му.

Седнала на рамката на прозореца, Мариане се замисли за ягодите, които Петер щеше да й купи, но тя нямаше да ги опита. Стана й мъчно за него и се разплака.

По-добре да почака, докато се успокои. Изтри сълзите с края на нощницата и за малко да полети с главата надолу.

В първия миг се уплаши, но страхът премина бързо. Престана да мисли за Петер и насочи мислите си към Бени. Само след няколко секунди ще го види отново. Някъде там горе, сред морето от звезди. Беше убедена, че ще стигне при своето момче.

Когато сърцето й заби радостно, тя се отблъсна от рамката на прозореца и полетя към сина си.