Сабине Тислер
Колекционер на деца (88)

87

Марайке имаше силни болки и цяла нощ не можа да спи. Към четири сутринта събуди Бетина и я помоли да й намери обезболяващо. Приятелката й донесе хапче и чаша вода и веднага заспа отново.

Марайке лежеше будна и размишляваше. Чудовището, което си разиграваше коня в областта, или беше толкова нагло и убедено в способностите си, че изобщо не помисляше да бяга или да смени местожителството си — или имаше семейство и беше обвързано с мястото. Тъй като досега нямаше сериозни следи — ако можеше да се вярва на онова, което й бяха разказали Ане и Елеоноре — тя беше склонна да мисли, че престъпникът убива децата в своя дом и ги заравя някъде наблизо. Той разполагаше с достатъчно време, никой не го следеше, чувстваше се абсолютно сигурен. И най-вероятно нямаше семейство.

Италиански съпруг и баща, който убива малки деца — според Марайке това беше пълен абсурд. Много по-вероятно беше убиецът да е самотник, който живее далече от хората и разполага с достатъчно възможности да крие труповете.

Ако аз живеех тук с децата си, нямаше да имам и една спокойна минута, каза си Марайке. Легна по гръб, опита се да се отпусне и да диша равномерно, но пак не можа да заспи.

В седем тя слезе по стълбата по задник, увита в халата си, и стигна до терасата. Слънцето тъкмо изгряваше. Марайке пое дълбоко дъх и прогони призраците на нощта от съзнанието си. Всичко беше прекрасно. Бетина и децата им бяха здрави и живееха добре. В момента бяха на почивка в едно прекрасно място, а кракът й щеше да се оправи много скоро. При нужда щеше да излезе за известно време в болнични. Досега никога не беше боледувала и имаше право да си почине.

Бетина стана в осем и направи закуска.

— Мисля, че трябва отново да отида в болницата — каза й Марайке. — Този крак ме боли твърде силно и искам да го прегледат още веднъж. Може да са пропуснали нещо. Само с щадене, студени компреси и вяра в доброто няма да се справя.

— Права си — съгласи се Бетина. — Няма проблеми, ще те закарам.

— Не, недей, по-добре е пак да отида с Елеоноре. Тя познава добре онази ужасна болница, която според мен е голяма колкото атомна централа, Федералната агенция по труда и Франкфуртската борса едновременно. Освен това говори италиански и знае как да се оправя с докторите. Ние с теб щяхме да побеснеем.

— Добре, щом казваш — засмя се Бетина. — Тогава няма да мърдам никъде. Ще си почивам на терасата и ще те чакам.

— А какво ще правят Ян и Еда?

— Нямам представа. Ще ги попитаме.

Ян и Еда слязоха на закуска сънени, в лошо настроение и заявиха, че нямат никакви желания за деня.

В девет Марайке се качи в колата на Елеоноре и двете потеглиха към Монтеварки. Бетина се настани на терасата и отвори любовния роман, който си беше купила специално за почивката. Още след десетина страници избухна в сълзи.

Еда седеше в кухнята и пишеше писмо на Мики. Ян си играеше с Хари, който постоянно се опитваше да му избяга, и скучаеше.

— Може ли да покарам колело? — попита по едно време Ян.

Бетина свали очилата за четене и го погледна изненадано.

— Да караш колело ли? Откъде ти хрумна тази идея?

— Елеоноре има маунтинбайк. Стои до вратата към кухнята отзад. Каза ми, че ако искам, мога да го карам.

Бетина изпита съчувствие към скучаещото момче.

— Добре, но къде би могъл да отидеш? По пътя надолу и обратно?

— Бих могъл да отида при Енрико. Той ми каза, че ако му отида на гости, ще ми направи ограда за Хари. Ще я направим двамата, за да стане по-бързо, а после ти ще дойдеш да ме вземеш.

Бетина се замисли. Идеята не беше лоша. Ян ще е на сигурно място при Енрико. Ще се занимава с нещо смислено. А тя ще изчака Марайке да се върне от болницата и двете ще отидат с колата до къщата на Енрико. Така и приятелката й ще се запознае с този интересен мъж.

— Ще намериш ли пътя?

— Естествено! — отговори обидено Ян. — Само направо към Монтебеники, после към Сан Винченти и веднага след Сан Винченти надясно. Не бих могъл да се объркам!

— Да, така е — въздъхна Бетина. — Добре, от мен да мине, тръгвай. Но бъди внимателен, чуваш ли! Не карай бързо. И внимавай на завоите, защото лесно може да се подхлъзнеш.

— Добре, разбрах! — извика въодушевено Ян, хвърли се към Бетина и я целуна по бузата. — Браво на теб! И гледай добре Хари, докато ме няма!

Бетина кимна. Ян сложи костенурката в големия леген и натрупа наоколо листа от глухарче. После се затича към задната част на къщата, за да вземе колелото. Върна се само след секунди, метна се на седалката и махна за сбогом.

— Чао, Бетина!

— Рано следобед ще дойдем да те вземем, разбрахме ли се?

— Ще ви чакам!

— И поздрави Енрико от мен.

— Естествено!

Ян натисна педалите и се понесе като вихър по тесния път.

Бетина затвори очи и се наслади на топлите лъчи на есенното слънце, които галеха кожата й. Все още не бе забелязала, че мобилният телефон на Ян лежи забравен до стария леген с костенурката.